На кино в стара София

07 август 2017 г., 11:26
1030

Radu Bercan / Shutterstock.com

Животът на старите софиянци не беше напрегнат. Градът съчетаваше спокойствието на малкия град с изискаността на една европейска столица.
През свободното си време столичани обичаха да се забавляват. Kиното е било винаги едно от най-любимите им забавления. Полутъмните зали на „Капитол“, „Глория палас“, „Рекс“ и десетки други кина привличаха и млади, и стари, а ние, децата, по цели седмици мечтаехме да ни заведат на детско киноутро или на филм, подходящ за нас.

Особено през студените зимни вечери уютът на полутъмния киносалон привличаше столичани като магнит. Не само заради топлината на любимата, която стискаше ръката на кавалера в страшните мигове от действието на екрана, но и заради онези чудни светове, в които ни пренасяше киното.

Къде на друго място можеше да видим джунглата на Тарзан,

великолепните танци на Фред Астер и Джуди Гарланд? Можехме ли да се възхищаваме на приказната Соня Хени и очарователната палавница Шърли Темпъл, ако не беше киносалонът на кварталното кино?

Само за някакви дребни левчета или стотинки прекарвахме два вълшебни часа било с приятели, било с родителите си. А вълшебството ставаше още по-магическо, ако до нас седеше тази, която ни вълнуваше, тази, чиято ръка се гушеше в нашите още не съвсем възмъжали длани.

В салона на киното се откъсвахме от заобикалящата ни действителност, пренасяхме се в необикновени съществуващи и измислени светове, заживявахме с героите на екрана и се вълнувахме от техните съдби.

За периода между двете световни войни

ви препоръчвам горещо да прочетете прекрасната книга на Драган Тенев „Тристахилядна София и аз между двете войни”. А аз ще се спра на периода 1940-1960 година.

Моите родители имаха подчертани интереси както към операта, театъра, оперетата, така и към киното. Не пропускаха хубавите филми и когато бяха подходящи за деца, водеха и мен. Живеехме близо до Женския пазар и затова ходехме в централните кина - "Македония", "Модерен театър", "Глория палас", "Капитол", "Европа палас", „Рекс“, „Уфа“ или „Екселсиор“.

Един от първите филми в живота ми е „Децата ни гледат” в "Модерен театър".

Мелодраматична любовна история, в която братче и сестриче изиграваха важна роля, за да върнат „блудния“ си баща към семейното огнище. Имаше пикантна сцена (бащата и любовницата се прегръщаха и целуваха страстно) в кабината за преобличане на плажа. Нашите бяха силно притеснени, че синът им гледа такива неморални сцени, но го преглътнаха. А когато през 1945 или 1946 г. пуснаха мюзикъла „Красавиците от Зигфилд”, той беше забранен за деца под 16 години. Филмът имаше огромен успех и се задържа на екрана на кино „Рекс” месеци наред. Аз имах възможността да го гледам едва 60 години по-късно. Беше абсолютно целомъдрен мюзикъл.

Едни от първите филми, за които си спомням, са „Индийската гробница” и „Клетниците” с Хари Бор. Силно впечатление ми направи и английският филм „Големите надежди“ по романа на Чарлз Дикенс, подробности от този филм си спомням и до ден днешен. Даваха го в кино „Модерен театър”.

В края на 40-те или началото на 50-те години се появи екранизацията на оперетата на Йохан Щраус

„Прилепът” - австрийски музикален филм. Гледал съм го най-малко 15 пъти.

Бях научил наизуст и либретото, и музиката, даже много от репликите на героите. Когато на маскен бала у граф Орловски се събираха всички герои на филма, тръпнех за последствията от тази среща, макар че отлично знаех точно какво ще се случи.

Другият филм, който подлуди софиянци, беше „Във възрастта на любовта“, аржентински, с прочутата Лолита Торес. Също музикален филм с прекрасна музика и песни, които вълнуваха романтичните столичани. Гледал съм го 8-9 пъти.
Ще се върна няколко години назад, за да спомена филмите за Крачун и Малчо. Последният, който гледах, беше „Крачун и Малчо ловци на духове”. Това беше

една от последните прожекции в кино „Уфа”.

Скоро след това го закриха, за да се превърне в „Културен дом на строителните работници”, или „Дюлгерското”, както го наричаха софиянци.

Смехът на старософиянци беше свързан и с филмите на Лаурел и Харди. Незабравими кадри, незабравими преживявания, актьори с ненадминат талант, умрели в нищета.

Те разсмиваха с тъга в очите и бъркаха в душите ни нежно. Има ли нужда да споменавам Чарли Чаплин с неговите „Треска за злато” и „Модерни времена”?

Прожектирането на съветски филми преди 9 септември 1944 г.

беше рядкост. За сметка на това след тази дата те преобладаваха в програмите на столичните кинотеатри.

Един от най-старите съветски филми, прожектиран у нас, беше „Цирк” с прочутата красавица и талантлива актриса Любов Орлова. Филмът, заснет през 1936 г., разказва за  жена, гонена от расистите в САЩ и изнудвана от партньора си (американец) в цирка заради детето, което има от чернокож. Главната героиня намира съчувствие и нова родина в Съветския съюз и, естествено, нов партньор - красив и благороден съветски човек. Нали в съветското общество всичко завършва прекрасно и оптимистично!

„Веселите момчета” бе друг музикален шедьовър на световното кино. И отново с очарователната Любов Орлова в главната роля.

Музикалната комедия „Пролет”

 се появи по екраните през 1948 г. В нея Любов Орлова изпълнява две роли – на сестри близначки, едната - сух научен работник, а другата - палава красавица, родена за любов. Главната мъжка роля бе поверена на актьора със „стоте лица“ Николай Черкасов, пресъздал невероятни и незабравими образи на екрана.

"Волга, Волга", заснет през 1938 г. - друга музикална комедия, съм гледал многократно с приятели.

В края на 40-те или началото на 50-те години по екраните на софийските кина пуснаха забележителни филми като „От човека за хората” - за създаването на Червения кръст, „Доктор Земелвайс”- посветен на откривателя на причината за родилната треска.

За децата и юношите беше празник, когато се появи „Децата на капитан Грант”

по романа на Жул Верн - съветска продукция с участието на гениалния Николай Черкасов.

Той пресъздаде незабравимите образи на Дон Кихот, на Александър Невски, на академик Дронов във филма „Всичко остава на хората”, на Иван Грозни, Модест Мусоргски, Петър Велики и много други. Било е изключителен шанс за моето поколение да види такъв актьор в такива забележителни роли!

Може ли някой от моите връстници да забрави комедиите с ненадминатия унгарски комик Калман Латабар „Отмъщението на копчето” и „Петък, 13. число”, филмите от тогавашна Чехословакия „Търси се квартира” и „Съкровището”? Ами френските „Певецът от Мексико” с Луис Мариано и Бурвил, „Враг номер едно” и "Али Баба и 40-те разбойници” с неповторимия Фернандел, блестящата музикална комедия "Симфония в злато”?

Сталин беше погребан и култът развенчан.

Затоплянето между Изтока и Запада започваше да се чувства и в киносалоните. Първата лястовица беше Седмицата на френското кино от 8 до 14 април 1957 година.

В София настана суматоха. Как да се снабдим с билети за всички филми? Това беше страшният проблем. Билетите струваха смешни пари - 1,60, 2,00, 2,40 и 3,20 лв. В „Заводпроект”, където работех тогава, бързо решихме въпроса. Свързах се с кината и

откупих по една цяла прожекция за всички филми.

За улеснение на касиерките купихме билетите без места по съответната цена. Дадоха ни и скици на киносалоните и бюрото ми се превърна в билетна каса. Но така или иначе нашият проектантски институт всеки ден беше на кино и гледахме десетина филма, сред които „Татко, мама, слугинята и аз” с Никол Курсел и Морис Роне в кино „Македония“, „Овенът с 5 крака” с Фернандел в „Отдих и култура", „Жервез” по Емил Зола с Мария Шел.

Незабравими ще останат за софиянци срещите им с френските филми „Фанфан лалето“ с Жерар Филип, „Червено и черно” и „Пармският манастир” с Жерар Филип и Даниел Дарийо, Жан Маре и неговия граф Монте Кристо, „Тримата мускетари” с Бурвил. И още стотици други човешки филми без излишни кръвопролития, жестокости и агресивност като днешните.

През 1956 г. новост беше появата на индийските

филми на Радж Капур - „Бродяга” и „Господин 420”. Всички циганчета пееха песента на бродягата и тракаха в такт с четките за лъскане на обувки по ваксаджийските сандъчета.

Преди да приключим тази разходка по старите софийски кина, трябва обезателно да кажем няколко топли думи и за "Култура". То беше нормално кино, но в един момент стана салон за научнопопулярни, документални и мултипликационни филми. Имаше особен статут, билетите бяха по-евтини и нямаше точен час на прожекцията, беше с „доглеждане“, или „нонстоп“, както бихме казали сега. Това беше голямо предимство за нас, подрастващото поколение, което бе започнало да води гаджето на кино, та възползвайки се от тъмнината и уюта на киносалона, да хване с необикновен трепет ръката на любимото момиче. Тук за пръв път видяхме „Ну, погоди”.

В началото на 50-те години София имаше над 35 кина,

централни и квартални, луксозни и по-скромни. Премиерните филми първо се показваха по централните кинотеатри, а след това, вече като повторение - в по-отдалечените квартални кина. По такъв начин се даваше възможност на софиянци, пропуснали да видят някой филм, да го гледат през следващите седмици.

Най-луксозните кина бяха "Роял" (по-късно „Република“), "Европа палас" („Димитър Благоев“), "Рекс" („Млада гвардия“) и, естествено, "Балкан". Но съвсем скоро след 1944 г. "Балкан" бе трансформиран в "Театър на младежта", а "Роял" - в "Театър на Народната армия", но преди това за кратко се казваше кино „Република”. „Модерен театър” („Цанко Церковски“), „Г. Димитров”, „Славейков” и „Култура” също бяха с комфортни кресла, имаха ложи и балкони. Когато кината бяха национализирани и станаха държавни, години наред цените във всички бяха еднакви и много ниски.

Тогава нямаше телевизия, нямаше компютри

и интернет и хората ходеха на кино и на театър, общуваха по-често помежду си, по-често се срещаха с приятели и това обуславяше по-топли взаимоотношения в софийското общество. Всичко това е вече история без продължение.

Киното, леснодостъпно и евтино народно забавление, в продължение на десетки години беше номер едно в живота на софиянци. Почти нямаше квартал без кино, шкембеджийница и кебапчийница. Кварталът, или махалата, както я наричахме с любов, беше прекрасна социално-административна единица. Ами ние бяхме готови да се бием за нейната чест, жертвахме младите си луди глави, за да я предпазим от посегателствата на „хората от другата махала”. Това ни костваше и спукани глави, и синини тук-там, ожулени колене и „смъртни” врагове.

В кварталното кино ни познаваха и касиерките,

и разпоредителките, а когато още бяхме малки, понякога ни пускаха и гратис.

Това беше някога, допреди 20-22 години. Какво е положението с кината днес? Сега кварталните кина не съществуват изобщо. От 35-36 кина е останало едно-единствено действащо – „Влайкова“ на ул. „Цар Иван Асен Втори“ № 11. И то защото е собственост на едноименното читалище. Останалите са в руини или са затворени, или в най-добрия случай са превърнати в базари и магазини.

Нима вече софиянци не ходят на кино? Ходят, но много по-рядко. Към търговските центрове са създадени мега кинокомплекси. Тази тенденция не е само българска, така е в цял свят.

Основната причина

за отдалечаването на хората от киносалоните със сигурност е телевизията - кино у дома. Лежиш на дивана или дремеш във фотьойла и ако има кой да те ръчка от време на време, може и да видиш нещо от кървищата, които се леят от екрана като бира по време на „Октоберфест”. И е безплатно.

А за да отидеш на кино в някой мол, трябва да изминеш километри по задръстените от коли софийски сокаци. („Мол” - ужасна дума, която не значи нищо за средностатистическия българин. Даже и да я изрича, все едно - не знае значението й. Но това е друга тема.)

Да се върнем към софийските кинотеатри, съществували десетилетия и радвали едномилионна София. Вече казахме, че само един действа все още. А другите? Какво стана с тях?

Главно тържища за парцали –

базари (кината „Македония“, „Москва“, „Красно село“, „Славейков“ и „Култура“). Други са в руини, но без археологическа стойност („Капитол“/„Севастопол“). Трети са разрушени и на тяхно място е построена поредната „модерна сграда” („Солун“ на ул. „Солунска”).

Фоайетата на някои кина са превърнати в магазини, а салонът - в склад (кино „Екселсиор“/“Асен Златаров“ на бул. „Христо Ботев“ 85).

На такива като мен ще ни останат хубавите спомени. Щастлив съм, че ги имам. А на по-младите какво ще остане?

Крикор Асланян

Ключови думи:
Коментари