Станах баща преди 7 месеца. Още не мога да определя как се чувствам, какво чувствам и като цяло да седна и да помисля. Ново е. Странно е. Хубаво е, без съмнение.
Мисля, че бащите сме транспорт и логистика, поне до 18-годишнината на отрочето. Имам великолепен син, който за много кратко време успя да ме научи, че вече нямам лично време. Или поне се опитва, защото аз давам сериозен отпор.
Майката го отнася повече на неспане, за което има моето уважение и респект. Не мога да кажа,че съм се притеснявал за нещо, напротив - никога не съм мислел за негативни неща или за това, че няма да се справя. Просто, защото нямах идея какво следва.
Аз станах баща сравнително късно - на 38 и мисля, че на 20 щеше да ми е по-лесно, защото щяхме да си раснем и поумняваме двамата. Но така е трябвало да бъде.
Предвид множеството плашещи писания от бащи и откровено изкукуригали майки на тема, че като ти се роди дете, светът се променя, животът спира и прочее: нищо такова няма.
Да, не се спи много, поне при нас, да, къщата ти е пълна с нови и ненужни на теб неща, да, място за теб почти няма, да, ще трябва да купувам друго жилище след време, да, времето ми за мен е убийствено малко вече, да, неадекватни сме, но, по дяволите, не мисля, че това е болка за умиране.
И да, това си заслужава и не виждам защо изобщо се обръща внимание.
