„Я се виж само, нямаш никакви обноски!“ Рязко и безапелационно майка съска към 6-7-годишно момче в сладкарница, защото е изтърсило върху масата парченце торта и се опитва да го вкара с вилицата обратно в чинията.
В резултат го размазва и по масата, и по чинията. Пръстите му лепнат, опитва се тайно да ги избърше в блузката си, майката обаче го вижда и: „Леле колко си смотан, все едно не съм те раждала аз. Противно ми е да те гледам!“
Момчето е навело поглед и ще ревне всеки момент в очакване на следващата порция „набиване на канчето“, а тя, изречена с вече овладян глас, е по-гадна от всичко дотук: „Очевидно не ти е по силите да изядеш една торта, без да се направиш на прасе. Ще ти бъда благодарна, ако успееш да изпиеш поне половината сок, без да се олееш. Ама не ми е писано.“
Детето става, столът му изскърцва, то тръгва навън и познайте дали майката не го дръпна за ръката и не го ущипа, изричайки: „Да не си мръднал, да не си гъкнал!“
„Пътят към ада е настлан с добри намерения“, се сещам, чудейки се защо тази жена изобщо си прави труда да води детето на сладкарница. Идеята на сладкарниците не е ли да изживееш едно, поне малко, удоволствие?
