Умберто Еко:
"През последните години съм писал за расизма, психологическото конструиране на врага и политическата функция на изразяването на омраза към „другите“ или презрение към концепцията за разнообразие. Смятах, че съм казал всичко, което имам да кажа по въпроса, но наскоро разговарях с моя приятел Томас Стаудер и се появиха няколко нови неща – или поне бяха нови за мен. Беше един от онези разговори, след които човек не може да си спомни съвсем точно кой какво е казал, но заключенията ни съвпадаха.
Хората са склонни да проявяват едно доста пред-Сократово невежество, като разглеждат любовта и омразата като две противоположности – необходими и симетрични алтернативи една на друга. Иначе казано, ако не обичаме нещо, трябва да го мразим и обратното. В действителност обаче е очевидно, че между двата полюса има безкрайно много фини нюанси. Дори ако използваме тези термини в метафоричен смисъл, фактът, че аз обичам пица, но не съм луд по суши, не означава, че мразя суши – просто го харесвам по-малко от пицата. Фактът, че обичам някого, не означава, че мразя всички останали; противоположността на любовта по-скоро е безразличието. Аз обичам децата си, но шофьорът на таксито, което повиках преди няколко часа, ми е безразличен.
Но въпросът е в това, че някои видове любов са изолиращи, ексклузивни. Ако съм лудо влюбен в една жена, аз очаквам и тя да обича мен, но не и други (или поне не по същия начин). Аналогично, майката изпитва гореща любов към децата си и желае те също да изпитват специална любов към нея, но никога няма да се почувства длъжна да обича децата на други хора със същата сила. Следователно, любовта е по своему егоистична, избирателна и обсебваща.
Разбира се, има я онази заповед, която ни нарежда да „обичаме“ ближните си – всичките 7 милиарда – така, както обичаме себе си. На практика обаче тази заповед по-скоро ни насърчава да не мразим никого; дори тя не очаква от нас да обичаме непознатите по същия начин, по който обичаме родителите или внуците си.
Аз обичам внука си повече от, да кажем, някой ловец на тюлени, когото не познавам. Това не означава, че за мен няма да има никакво значение, ако някой човек от другата страна на земното кълбо умре, но смъртта на баба ми винаги ще ме накара да изпитвам по-силни чувства от смъртта на някой непознат.
Омразата, от друга страна, може да бъде колективна; всъщност, особено при тоталитарните режими, тя задължително е колективна. Когато бях дете, фашистката партия ме караше да мразя всички синове на Албиона и всяка вечер по радиото Марио Апелиус декламираше ритуалната си фраза „И нека Бог прокълне англичаните“. Точно това искат диктаторите и популистите – както и религиите, в по-фундаменталистките си фракции – защото омразата към един общ враг обединява хората и ги кара да горят с един и същ огън.
Любовта стопля сърцето на човек само по отношение на няколко избрани хора; омразата стопля сърцата на всички от едната страна на разделителната линия и може да мобилизира една група от хора да дискриминира милиони други: цяла нация, етническа група, хора с различен цвят на кожата или хора, които говорят на различен език. Един италианец-расист е способен да мрази всички албанци, румънци или цигани. Умберто Боси, лидерът на италианската партия „Северна Лига“, мрази всички италианци от Юга (а тъй като заплатата му идва, поне отчасти, от данъците на южняците, това наистина е шедьовър на злобата, защото обединява омразата с удоволствието от гаврата). Когато беше министър-председател, Силвио Берлускони не криеше, че мрази съдиите, и искаше от италианския народ да прави същото – както и да мрази всички комунисти, дори ако това означаваше да си въобразява съществуването им на места, където вече ги нямаше."
Прочетете целия текст в Мениджър Нюз.
