Пак е петък. Ухилени и шумни, приятелите ми отново заминават. Този път на планина. Аз ги гледам навъсено. Не че са ми виновни, но пак оставам. Ще трябва да работя и утре, и в неделя. Така стана и миналия уикенд. Все не успявам да вместя всичко от понеделник до петък. Яд ме е, но не мога и не мога да мръдна от офиса. Т.е. от вкъщи. Да съм се объркала? Не, не съм. Аз съм от тези, които работят “по пижама”. Офисът ми е вкъщи и вкъщи ми е офисът.
Заради това всъщност ме смятат за щастливка. А дали е така?
Наистина, сутрин не бързам да се къпя, гримирам, обличам. Мога да поспя до късно. Не губя един тон нервни клетки, докато чакам в задръстването, слушам клаксони и псувни и непрекъснато си гледам часовника. Най-много пералнята в коридора да се разскача. А в 4, ако искам, сядам и си гледам любимия сериал. Е, това колегите да се скъсат, няма как да го направят. Все повече забелязвам обаче, че нещата не са толкова розови, колкото изглеждат отстрани.
Като седна сутрин на компютъра, ставам чак вечерта.
Това за сериала в 4 го забравете - на теория е така, ама всъщност не се получава. Очите ми изтичат да се взирам в екрана. Ако бях в офиса, все някой щеше да подметне закачка, да предложи да идем да изпием по едно кафе, после и да обядваме в близкото заведение. Така с няколко паузи денят минава по-лежерно. Но вкъщи няма колеги, няма безсмислен разговор пред машината за вода. Липсват, както се изразяват експертите, “визуалните и слуховите сигнали”, които да ми напомнят или дори да ме принудят да спра за малко. Изглежда, че не съм само аз. Системната работа пред компютъра у дома често е прекалено продължителна и води до преумора (и вероятно по-бързо увреждане) на очите и повишаване на нивото на стрес в организма, са установили медици в САЩ, провели едно от малкото проучвания по тази тема.
Освен очите все по-често недоволства и цялото ми тяло.
В офиса има подходящо интериорно осветление, ергономични бюра с дърпащи се поставки за клавиатурата и удобни, регулиращи се столове. Но при мен, както и при повечето работещи от вкъщи, работната обстановка е всъщност домашната. На дивана е удобно, но да полегна, не да седя цял ден. Приспособила съм една маса и един стол за “офис”, но напоследък гърбът ме наболява, краката ми понякога се схващат, чудя се дали гръбначният ми стълб не се изкривява постепенно (в детските години не можа, но сега...). Явно заемам “неправилни пози”, оттам и дискомфортът. Може би ще се наложи да инвестирам в по-удобни мебели, но това ще “изяде” още уикенди, този път по финансови причини.
Вярно,
имам си своите свободи, но усещам как някои от тях като бумеранг
ще ме ударят скоро или не съвсем. Хапвам пред монитора когато и каквото се сетя. Хладилникът е на една ръка разстояние. Ядките и шоколадите също. Няма сила на земята (или да си го кажа в прав текст - регламентирана работна обстановка), която да ме спре. Като прибавя към това факта, че се движа много малко, не се активизирам всяка сутрин с “градска гимнастика”, т.е. не изразходвам енергия, подготвяйки се за работа и пътувайки към нея и после обратно, наднормените килограми сигурно вече ми се зъбят отнякъде. Май трябва да си купя кантар.
С пушенето е същото. Няма кой да ми го забрани и пепелникът си стои постоянно до клавиатурата. Признавам, пуша повече, отколкото ако прекарвах целия ден в офиса. Така се съсредоточавам по-добре. Поне с това се оправдавам пред себе си. Пък и защо да не се възползвам от едно от предимствата на работата у дома – липсата на ограничения? Опасявам се обаче, че и това сладко изкушение ще ми се върне тъпкано един ден.
С още едно нещо не мога да се справя и знам, че това е проблем на всички от групата “по пижама”.
Личното и професионалното така се сливат,
че не съм в състояние да ги разплета по никакъв начин. “Нали така и така си вкъщи, нищо не ти пречи да сготвиш/изчистиш/простреш”, смятат най-близките. Донякъде са прави, защото не понасям мръсотия и безпорядък и все ще се наведа да вдигна някой боклук, да прибера забравена чаша, да полея клюмнало цвете. Така минута по минута може да се натрупат часове домашна вместо служебна работа. Имам приятел архитект, който получава тикове от кучешки лай, защото дакелът му постоянно го тормози да излизат на разходка – а той трябва да довърши проекта си. Една преводачка се разкъсва между текстове и малкия си син, който уж е на грижите на баба си, но все връхлита в нейния така наречен кабинет. Много са прави експертите, които съветват: кажете ясно на роднините и приятелите, че вие сте на работа, нищо че сте вкъщи, и че не бива да ви безпокоят по никакъв повод. Да, ама как да стане на практика?
