Често срещам хора, които може и да са на 20, 30 или дори 40 години, но вътрешно все още живеят в своето детство. Причината за това е, че продължават да чакат любовта, която не са получили в достатъчни количества (или въобще) в ранните си години. Те никога няма да пораснат, докато не се научат да открият самички това, което ги прави щастливи.

В момента, в който започваме да се чувстваме необичани, спираме да се развиваме.

Обичта и вниманието, което едно дете търси у родителите си, приема различни форми в зависимост от неговата възраст.

Чувството за доверие у детето започва да се формира още в най-ранна възраст. По това време познанието за любовта се ограничава до чувството, че майка му се грижи за него постоянно.

Ако не получи достатъчно от тези грижи, много е вероятно, когато порасне, да име сериозни проблеми във взаимоотношенията си с другите. Често ще подлага партньора си на „тестове“, за да потвърди отдадеността му, за да види до колко може да му вярва. Този тип хора обикновено се чувстват уязвими дори тогава, когато очевидно имат близък човек, на когото могат да разчитат.