„Здравей, какво правиш?“ „Чета си, мамо.“ За да чуем тези думи с мъжа ми вложихме доста сили и търпение. И не съжаляваме.
Ще започна с това, че сме четящо семейство, кашоните с книгите се местиха с нас по време на многобройните ни смени на квартири. Разбира се, искахме и дъщеря ни да се научи да чете със същото удоволствие.
И работата по въпроса започна, когато тя беше още съвсем малка. Четяхме ѝ детски книжки, като всичко бе съпроводено с мимики, преправяне на гласа и жестикулации на смешните моменти. През топлите дни винаги взимахме книжка на разходката.
Тя още от двегодишна си имаше любими книжки, под формата на мече, коте, пате. При тях няма повече от десетина четиристишия. Когато тя се изморяваше от игрите, сядахме на пейката и започвахме да четем. При това, всяка книжка, която взимахме на разходката, тя избираше сама.
От тогава насетне в раницата ми се заселиха десетина книжки. Те изскачаха от там особено в моменти на чакане: в банката, в метрото, в градската администрация, в медицинския център…
Избирахме детски книжки с едър шрифт и красиви илюстрации. Такива, в които зайчето наистина прилича на зайче, а не е плод на фантазията на художника-илюстратор.
