Наскоро започналата учебна година донесе със себе миризмата на прясно подострени моливи, скърцането на обувки по излъскан под и чисто нов кръг от мълчание тип „каменна стена“ на въпроса „Какво правихте днес в училище?“.
От поколения най-честият отговор на този въпрос е „Нищо“, следван от „Не знам“ и братовчед им „Не помня“.
Когато дъщеря ми започна предучилищна, отчаяно исках да разбера какво е правила цяла сутрин, но не можех да изкопча никаква информация от нея. Някои експерти препоръчваха да се даде време и пространство на децата, за да се отпуснат, преди да започнем с въпросите. Пробвах го, но тя продължаваше да не откликва.
Други ме съветваха да направя въпросите малко по-точни и все пак с отворен край. Интернет изобилства от списъци със засукани алтернативи на „Как мина денят ти?“ Но когато я питах кой я е разсмял или на какво са играли навън, бивах посрещана от въздишки на досада и категорични отговори „Спри да ме питаш такива работи!“.
Когато тази година тръгна на училище, пробвах нов подход по време на вечеря. „Искаш ли да чуеш как мина моят ден?“, попитах дъщеря си.
И в този ден и във всеки следващ вече никога не каза „Не“. Затова ѝ разказвам за срещи и ксерокопиране, за заялия принтер и как си изгубих ключовете. Разказвам ѝ за игрите на площадката, за уроците, които преподавам, и колко деца са помолили да отидат до сестрата. Започвам с началото на смяната ми от сутринта и приключвам с разпускането на учениците. Аз съм учител, даже в нейното училище, но сме в различни сгради.
