У всеки човек, независимо от неговата професия или знания, съществува потребност от емоционално общуване. По-точно от общуване, което води до забележими промени в типичното емоционално състояние. Това е психологически контекст, който е в основата на желанието да получим изгода от влизането в определена роля на поведение, казват специалистите. Илюстрация: Obekti.bg.
Излизането от ролята на Агресор е много трудно, защото е свързано с това да пуснем целия контрол, който скрепява света ни. За тази цел в тази роля трябва да си признаем нещо много трудно, а именно, че самите ние сме много уязвими същества. Да видим болката и страха, които ни карат да имаме нуждата постоянно да господстваме над другите. И едва тогава можем да се научим да постигаме целите си по нов начин, убеждавайки другите с доводи за собствената си правота. В началото можем да се чувстваме уязвими пред останалите, но с времето ние за първи път виждаме истинските лица на останалите. Сякаш досега сме били слепи за техния свят, виждайки в тях единствено сянката на пълното подчинение.
За да излезем от тази роля, другите могат много да ни помогнат, като се научат да се противопоставят на нашия гняв и постоянни обвинения, като поставят ясни граници и се отстояват по един градивен начин.
За да излезем от ролята на Спасителя, е необходимо да си признаем най-дълбокото си вярване, че самите ние не заслужаваме любов. Това осъзнаване може да бъде болезнено, но през него ние можем да намерим изход от вечното си неудовлетворение, че другите не оценяват нашите действия и не ни се отблагодаряват за тях. Ние самите трябва да се научим да разпознаваме и уважаваме чуждите граници. Да разберем, че правейки другите зависими от нас, ние всъщност не им помагаме, а често задълбочаваме техните собствени проблеми. Когато помагаме на жертвата, ние всъщност не ѝ даваме шанс да порасне и да поеме живота си в свои ръце. Едва тогава ние осъзнаваме, че ние самите имаме качества извън това да помагаме, които да карат другите да ни обичат и да искат да се свързват с нас. Накрая, най-големият ни страх, че ще останем завинаги сами и изоставени, се стопява.
Отношенията ни с другите зависят от отношението ни към самите нас. Влизането в роли не ни приближава към другите, а ни отдалечава от тях. А всъщност ние можем да заявяваме собствените си нужди по един автентичен начин. За тази цел е нужно да си позволим да бъдем честни пред самите себе си. Когато си признаем собствените си страхове, ставаме по-силни. Когато сме в роли, ние не ставаме истински близки. Истинската близост е плетеница от емоции. В нея има й доза уязвимост, но има и безкрайната радост от взаимното откриване на нас самите като уникални създания. Защото няма два свята, които да се преповтарят по един и същи начин. И истинският смисъл е точно в тази среща между световете. Среща отвъд ролите, които несъзнавано играем.
