Едно от най-големите предизвикателства за всеки човек е да постигне баланс между конфликтните си желания за независимост (индивидуалност и свобода) и желанието за близост и приемане от хората, които са значими за него.

Необходимостта от принадлежност се корени в нашата система на привързаност. Привързаността е вродена система, която мотивира бебето да търси близост с грижещия се за него, особено в опасни и несигурни ситуации.

Системата за привързаност играе важна роля в регулирането на емоциите, което позволява на хората да се справят с тревожни събития. Когато индивиди (бебета, деца или възрастни) са застрашени или отхвърлени, системата за привързване се активира и предизвиква усилия за облекчаване на бедствието и възстановяване на чувството за сигурност. В отговор фигурата за привързаност осигурява комфорт и увереност, като по този начин позволява на засегнатите лица да си възвърнат чувството на спокойствие.

Чувството на спокойствие от своя страна осигурява увереност, че човек е достоен за любовта на другите и че значимите за него хора ще бъдат отзивчиви/подкрепящи в момент на нужда. Това чувство за сигурност е източник на устойчивост в трудни периоди и изграждащ елемент от психичното здраве и социалната адаптация. Уверените хора се възприемат като ценни, привлекателни и специални. Те се чувстват разбрани, утвърдени/приети от техните фигури на привързаност.

Повтарящите се взаимодействия с фигурите за привързаност са психически оформени като стратегии "ако-тогава" за управление на стреса: "Ако съм с партньора си, тогава ще се чувствам в безопасност". Тоест, дори само мисълта за фигурата за привързаност, без физическото й присъствие, може да накара човек да се чувства спокоен и в безопасност.

Но когато фигурите за привързаност на човека са ненадеждни, той може да развие хронична несигурност по отношение на близките си отношения. Съмненията относно подкрепата на значимите му хора може да провокира и притеснения за неговата социална ценност. Следователно той ще предприеме различни стратегии за справяне със заплахите и негативните емоции. Тези несигурни стилове (модели) на поведение са известни като „избягване на привързаност“ и „тревожна привързаност“.

Избягващият стил включва отричане на нуждите от привързаност, потискане на свързаните с привързаността мисли и емоции. Хората, които избягват привързаността, не вярват в добрата воля на партньорите и се опитват да поддържат емоционална независимост и дистанция. Според изследване около един на четирима души имат подобен стил на привързаност, докато всеки пети проявява тревожен тип привързаност.

Тревожната привързаност е свързана с повече възходи и спадове в отношенията, докато отбягването е свързано с цялостно ниско ниво на удовлетвореност от връзката. Хората с тревожна привързаност се притесняват, че партньорът им няма да бъде на разположение в моменти на нужда. Те упорито ще опитват да получат увереност и любов от другите, отчасти поради съмненията си в собствената си стойност и достойнство. Страхът им да не бъдат отхвърлени често може да бъде силен мотив да използват секса като важен път за търсене на близост и задоволяване на неудовлетворените потребности от привързаност (напр. постигане на интимност, одобрение и увереност). Класически признак на тревожна привързаност е огромната амплитуда в чувствата, които изпитва човек. Хората с такъв тип привързаност прекарват прекалено много време в мисли за това какво иска партньорът им. Това лесно може да премине от чувство на силна привързаност към желание за независимост.

Смята се, че ранните взаимодействия на привързаността оформят моделите на привързаност на хората в зряла възраст. Например, уверен възрастен, който има пълноценна и здравословна връзка с романтичния си партньор, се чувства сигурен и свързан. От друга страна, раздяла с романтичен партньор може да предизвика депресия сред хората с тревожна привързаност, защото тяхната тревога се отнася конкретно до раздялата и изоставянето. Тези, които страдат от пристъпи на паника, често имат история на детска тревожност. Пристъпите на паника и страхът от раздяла създават усещането, че центърът на комфорта или стабилността е рязко отстранен.

За щастие, изследванията показват, че системата на привързаност на човека, заедно с чувството за сигурност, може да бъде променена към по-добро. Например, партньор, който действа като надеждна фигура на привързаност, може да възстанови усещането за безопасност и да помогне на човека да функционира по-спокойно. Терапията също може да бъде полезна.

Източник: Framar.bg