Три неща, които децата трудно прощават на родителите си – нарушени обещания, пренебрежение и обидни сравнения.
Децата могат да се ядосват на родителите си. Понякога дори обещават, че няма да простят и никога няма да забравят. Често тези "мили" заплахи не означават нищо. Но в други случаи има възрастни, които са направили неща, които действително причиняват дълбоки емоционални травми. Детето може да разбере причините чак когато порасне, но да прости на родителите си – никога.
1. Неспазени обещания
Ако не можете да спазите дадено обещание, по-добре е да не го давате. Това е истина, която възрастните ни внушават още от детството, нали? И те я повтарят отново и отново на детето, изисквайки от него да спазва обещанията си.
Но самите възрастни често ги нарушават, като винаги си намират оправдания - не са могли, някакви други причини са им попречили и изобщо: родителите имат толкова много проблеми, защо въобще им се месите?
Един познат все още не е простил на баща си, който му обещал да отидат на излет в първи клас – казал му, че вече бил голям, щели да готвят рибена чорба и да спят в палатка.
Той вече завърши училище, а с баща му така и никога не са ходили на излет, а, когато детето имало наивността да му напомня, баща му му се карал – имал много задачки, нямал време и т.н.
Защо тази история е донесла на детето толкова много болка, на бащата все още не му е ясно. По някакъв начин порасналото дете се опитало да затвори този гещалт. И какво мислите? Баща му пак го засрамил – как може човек да бъде толкова злопаметен?
2. Пренебрежително отношение на възрастните към децата си
Да, знам, сега мнозина ще възроптаят – за какво трябва да уважаваме децата, при положение че са все още малки? Уви, така разсъждават повечето хора.
Знаете ли колко родители не уважават детския труд (колкото и нелепо да звучи това), не оценяват желанието на децата да помагат и дори не осъзнават колко е важно да ги хвалят, а не да им се присмиват, когато едно дете им представи своето творение – рисунка, например.
Пример от живота: една отлична майсторка, която сега прави много красиви кукли и ги продава на колекционери в чужбина (така е печели повече), през цялото си детство е криела творенията си от родителите си. Защо? Защото майка ѝ ѝ казвала, че роклите, които шиела за куклите, са грозни, а баща й й се карал, че губи време напразно, вместо да учи математика и да запише счетоводство.
Един ден баща ѝ се ядосал и казал на вуйчо ѝ, че той имал успешни деца, а неговото било глупаче, което си губел времето с глупости. На масата. На рожден ден. Пред всички роднини и дъщеря си. И той я посъветвал да вземе пример от братовчедите си, че щели да постигнат всичко в живота.
Е, майсторката премълчала, какво да направи?! В крайна сметка баща ѝ и майка ѝ са ѝ родители. Обидата обаче останала.
3. Постоянни сравнения с други деца
Много родители вярват, че ако сравняват децата си с „по-добрите“ – по-успешни, по-спокойни, по-послушни, – това ще ги мотивира. Но често резултатът е точно обратният – детето започва да се чувства недостатъчно добро, неразбрано и дори нежелано.
„Виж братовчед ти какъв е ученолюбив“, „Деца като Иво не говорят така с майка си“, „Мими винаги си оправя леглото, защо ти не можеш?“ – тези фрази изглеждат безобидни, но внушават на детето, че то не е достатъчно, че любовта и приемането са условни.
Момиче, което днес е успешен архитект, разказва, че майка ѝ винаги я сравнявала със съседското дете – „по-красиво, по-стройно, по-женствено“. На всяко семейно събиране слушала как „другата девойка“ е талантлива, а тя – просто „инатлива и неуместна“.
Тази болка я накарала години наред да мрази собственото си тяло и да се чувства невидима за близките си. И днес, когато вижда майка си, не може да се отърси от усещането, че все още е онази „втора по ред“ дъщеря, която не се класира за обич и признание.
Тези спомени не избледняват. С времето може да ги разберем, да ги рационализираме, дори да ги приемем. Но прощаването не идва автоматично. И често това, което най-много боли, не са думите или действията сами по себе си, а усещането, че не сме били видяни, приети и обичани такива, каквито сме.
Замисляли ли сте се колко още такива случаи има?
Кажете ми честно, сърдите ли се на родителите си? Ако да, за какво?
