До вратата
С времето разбираш, че единственото, което можеш да направиш, е да утешиш. Преди да си отиде баба ми, стопила се вече, стискаше ръката ми и викаше, чудна работа, живее ми се още, утре ще издоя малко мляко от козата да пия.
Козата беше умряла преди 20 години, а баба ми не беше ставала от 6 месеца…
Като малък, когато ме беше страх, да заспя в тъмното, протягах ръка от моето легло, тя протягаше ръка от нейното, стаята беше тясна, и този мост пропъждаше страха ми.
Все едно се изпращахме донякъде, хванати за ръце, докато минем, страшното, после ме пускаше в съня.
Сега можех само да й върна жеста.
В съня и смъртта всеки влиза сам, но до вратата е добре да си с някого.
Георги Господинов, из „Всичките наши тела“
