Червеното хапче

27 юли 2018 г., 15:33
2520

Mert Toker / Shutterstock

Да сравним скоростта на биологическата еволюция на вида Homo Sapiens и бързината, с която неговият интелект измисля все по-нови, направо граничещи с невъзможното технологии, е все едно да си представим как фотон прелита със скоростта на светлината покрай крайпътен камък на няколко десетки хиляди години.

Защото, ако вярваме на палеонтолозите, човешката раса не е претърпяла почти никакво физиологическо развитие от неолита насам. Но пък ако се позовем на предсказанията на пророците от Силициевата долина – скоро ще се движим с очила, на чиито стъкла ще се прожектират профилите от социалните мрежи на случайно срещнатите.

А никой не е сигурен дали психиката ни ще издържи

на подобно претоварване с информация и подобно разголване пред света. И това е само едно от най-безобидните изобретения, които ни очакват. Защото, противно на всеобщия корпоративен оптимизъм, на мен ми се струва, че колкото по-лесен става животът ни, май в толкова по-голяма опасност се оказваме.

Човекът е животно, физиологически пригодено да тича цял ден из дивата природа, за да ловува и изтръгва прехраната си с активни усилия и двигателна мъка. Но днес се вози на кола до супермаркета, пазарува седнал пред компютъра си, заработва на стол зад бюро.

Устройството му и начинът му на живот са влезли в такъв конфликт,

че му се налага да симулира във фитнес салона физическата си активност от неолита, ако не иска да умре в ранна възраст от задръстени артерии и атрофия на мускулите.

Липсата на движение е последствие от прогреса. И освен че ни разболява тялото, ни мъчи и душата, защото заради днешното обездвижване не произвеждаме достатъчно хормони на щастието и изпадаме в депресии.

И не само от този ъгъл ни дебне заплаха. Технологиите се развиват толкова бързо, че

моралът не успява да им навакса,

психиката ни не смогва да се нагоди към тях. Противоречието между етика, психология и наука е нова точка от дневния ред на обществения дебат, но ще става все по-актуална и ще се вдига все по-нагоре в приоритетите ни.

Тя за първи път стана сравнително публична, когато учените, открили силите, заключени в атомното ядро, започнаха да се противопоставят на използването им за масово унищожение. След това се взривиха двете ядрени бомби в Хирошима и Нагасаки и светът разбра, че с напредъка в науката шега не бива. Че с всяко откритие ставаме все по-силни, но и все повече ще ни се налага

да устояваме на импулса да си играем на богове,

защото рискуваме да се самоунищожим.

Овладяването на енергиите, напредъкът в медицината и развитието на високите технологии са все неща, които едновременно ме радват и силно ме плашат. И като хуманитарист ми е по-лесно да си ги обясня през художествените произведения, които са ме накарали да се замисля над тях. Изчела съм един куп антиутопии, които са ме наплашили, че всеки прогрес има две лица.

„Франкенщайн” на Мери Шели е роман, който всеки лекар трябва да знае наизуст. Той е философски размисъл докъде може да отидат медицинските открития и академичната надменност. Хубаво е, че все повече болести се лекуват, че трупове се връщат към живот благодарение на непрестанно развиващите се умения и инструментариуми на лекарите. Прекрасно е, че трансплантациите спасяват хора, които само допреди половин век щяха да са обречени на смърт.

Но заедно с присаждането на органи се появи и търговията

с тях, както и разглеждането на хората като складове за резервни части. Въведе се финансов ценз върху оцеляването и дългия живот, умножиха се престъпленията срещу физическата неприкосновеност. Човечеството все още спори и по такива проблеми като сурогатното майчинство, селекцията на генетично идеални ембриони (което си е чиста евгеника), клонирането на човешки същества, ГМО – все научно постижими, но морално съмнителни неща.

Възможно ли е, ако започнем да ги практикуваме масово, да изродим обществения морал до такава степен, че да започнем да се самоизяждаме и да заличим всякакво страхопочитание пред силата на природата и случайността у себе си?

Аз съм връстник на интернет

и затова съвсем разбираем е моят възторг от всяко ново изобретение в областта на високите технологии. Но едва през последните години осъзнах, че те трябва да се ползват внимателно и мъдро. Защото и тук смъртоносните поражения идват от дозата, а не от това какво употребяваме.

Световната мрежа ни хвърляше в екстаз до края на миналото хилядолетие. След това ни постави нащрек. За мен лично първото предупреждение дойде от филма „Матрицата”. Ако разчиташ прекалено много на машините, в един миг те могат да ти станат господари и да те накарат да изсънуваш живота си, да те лишат от собствена воля, като в същото време ти внушат, че всичко винаги е зависело от теб. Или ако „Матрицата” ви се струва прекалено нереалистична фантастика – приемете я като метафора:

някой друг, по-хитър и лукав от теб (какъвто винаги ще се намери)

може през машините да ти прожектира живот, който на него му е угоден. И да те лиши от избор, заблуждавайки те, че ти разширява все повече хоризонтите. Нима това не се случва и през телевизията, и през социалните мрежи?

Макар днес да не мога да си представя живота си без компютър, интернет и мобилен телефон, гледам да не ги превръщам в свои господари. Човечеството като че ли достигна някакъв

праг на пресищане с напредък.

Невроните ни започнаха да прегарят от натоварване с информация. Нямаме физиологически капацитет да поемем всичко, с което ни заливат. А за да им излязат сметките, производителите на технологии се опитват да те изпълнят с чувство за вина, че фатално изоставаш в големия маратон, ако не ги следваш непрекъснато по петите. Че не си живял, ако нямаш смартфон, таблет, кола, която паркира сама и разговаря с теб, пералня, която знае, че чорапите ти са за пране, и хладилник, който ти праща есемес, когато млякото ти се вкисне (ако изобщо се вкисне, защото нямаме представа с какви консерванти е натъпкано и дали изобщо е мляко). Модерните машинки и начини за комуникация станаха такъв мейнстрийм, че вече са демоде.

Напоследък е все по-авангардно движението на дауншифтърите

хората, които се връщат към природата и се отказват от технологиите като начин на живот, а ги поемат само в разумни и напълно насъщни граници. Ако допреди няколко години те гледаха с презрение, щом нямаш профил в социална мрежа, сега се отличаваш с обратното. Ексцентрично е да имаш единствено домашен телефон или да пишеш хартиени писма. Авангардно е да живееш на село, а не в оловните изпарения в центъра на големия град. Модно е да ядеш домати, които си садиш сам. Човек има нужда да седне на спокойствие и тишина, за да размисли за всичко, което се случи през последните десетилетия. Да пресее и провери хилядите приятелства, натрупани в социалните мрежи. Да се пречисти от отровите на съвременното производство. Да се свърже с неолитната си природа и да избере в такава перспектива какво да яде, вместо да се храни венозно с всичката пластмасова храна, която съвременната индустрия сипва в системите му.

Безумната скорост на днешния живот размазва гледката,

не виждаме детайлите, изпускаме важни неща. Защото всяка технология трябва да бъде подплатена с философия, етика и осъзнаване на последствията. Червеното хапче на Нео от „Матрицата” ще ни спаси от това преяждане с прогрес. Иначе ще влезем в черна информационна дупка, от която излизане няма.

Автор: Елена Кодинова

Ключови думи:
Коментари