Има ли определени кризисни периоди, през които преминава всеки човек? Според руския психолог Алена Либлина – да. Но поради факта, че при едни хора тези кризи са по-ясно изразени, а при други преминават незабелязано, не всеки е склонен да се съгласи с подобно твърдение.
Представяме ви осемте кризисни етапа в житейския ни път.
Криза №1
Първият важен етап в поредицата кризисни периоди в живота на човека е от 3 до 7 години. Тази криза се нарича още „укрепване на корените“. През това време се формира глобалното отношение към света: безопасен ли е той или враждебен. И то израства от това как се чувства малчуганът в семейството, любим ли е, приемат ли го или по едни или други причини е принуден да „оцелява“.
Както разбирате, има се предвид не физическо оцеляване (макар че семействата са различни, в това число и такива, където детето се бори за оцеляване в буквален смисъл), а психологическо: доколко малкият човек се чувства защитен сред близките си, пазен от всякакъв стрес.
Това е много важен период, тъй като от чувството че околния свят е доброжелателен, зависи самооценката, отношението на човека към самия себе си. От тук нормално се развиват любознателността и желанието да бъде по-добър и още много други.
Такова дете пораства с чувството за значимост на собствените му усилия. „Аз ще се старая, а целия свят около мен ще ме подкрепя“. Такива деца стават оптимисти, не се страхуват да бъдат самостоятелни и да вземат решение. Недоверието към света на възрастните (а това означава към света въобще) формира човек вечно съмняващ се, неинициативен, апатичен. Такива хора, пораснали вече, не са способни да приемат не само себе си с всичките си недостатъци и достойнства, но и не познават чувството на доверие към друг човек.
Криза №2
Следващата криза с най-голяма острота се появява в периода от 10 до 16 години. Това е преход от детството към зрелостта, когато собствените сили се оценяват през призмата на достойнствата на другите хора, постоянно се сравнява: „по-добър ли съм аз или по-лош, отличавам ли се от другите – ако да, с какво по-точно и това за мен добре ли или не?“. И най-важното: „Как изглеждам в очите на другите хора, как ме оценяват, какво означава да си индивидуалност?“. Задачата, която стои през този период на човека е да определи степента на своята независимост, своя психологически статус, границите на своя Аз сред другите.
Именно тук идва разбирането за това, че съществува огромен възрастен свят със своите норми и правила, които трябва да приеме. Затова е толкова важен опита, получен извън дома, затова всички наставления на родителите са излишни и само дразнят: главният опит е във света на възрастните и сред връстниците. И иска сам да си троши главата, без загрижеността на мама.
Позитивното разрешаване на тази криза води до още по-голямо укрепване на самооценката, укрепва увереността в собствените сили – „аз мога всичко сам“. Ако кризата не е разрешена по този начин, то зависимостта от родителите се сменя със зависимост от по-силните и уверени в себе си връстници, от всички, дори от наложените „норми и правила“ на средата, от обстоятелствата. „Защо да се старая, да гоня нещо – така и така нищо няма да се получи! Аз съм по-лош от другите!“
Неувереността в собствените сили, завистта към чуждите успехи, зависимостта от чуждото мнение, от чуждите оценки са всички тези качества, които човек не преодолял втората криза, носи в целия си по-нататъшен живот.
