Животът тече неспирно и неуморимо, дори за миг не забавя своя ход. Трябва да се научим да тичаме заедно с него, да следваме неговото темпо, за да не ни погълне сивотата на ежедневието.

Тази неделна сутрин не беше като другите. Събудих се рано и със странното усещане, че пропускам нещо, нещо достатъчно значимо и съществено. Направих си ароматно кафе и докато си наливах в чашата, ароматът му събуди в мен прекрасен спомен за една случка, която се случи през изминалата седмица.

Докато бързах към клиниката за работа, стиснала в едната ръка чаша с кафе, а в другата - папки, се препънах до една жива ограда. Цялата се олях с кафе, но докато събирах документите, които се бяха разпилели по тротоара, забелязах, че храстите бяха някaк странно почервенели. Приближих се по-близо, за да ги огледам. По листата бяха накацали толкова много калинки, сякaш бяха хиляди. Толкова малки и прекрасни.

На лицето ми изгря усмивка. Пуснах телевизора. В едно предаване беше гост една много интересна личност, мъж на около 60. Говореше за това как пропиляваме времето си.
- Мога да поспоря с вас, че сте твърде заети на работа –каза той. - Дори да ви плащат добре. Но нима за тези пари вие продавате живота си? Помислете си, колко време прекарвате с любимите и близките ви хора. Не ви вярвам, че ви се налага да работите през цялото време, за да свържете двата края. Работите, за да удовлетворите вашите материални желания. Но знайте, че това е порочен кръг – колкото повече пари имате, толкова по-ненаситни ставате, а времето ви се топи безвъзвратно.

Нямах навика да гледам предавания. Но този човек ме заинтригува. Заговори за това как човек живеел средно по 75 години. И как всеки от нас има около 3900 недели общо в живота си.
Замислих се на мен колко недели ми остават. Сега бях на 50. Изчисленията показаха, че са отминали 2900, но ми предстояха още около 1000 недели. Това ме стъписа. Животът ми се бе изтърколил, аз самата не си давах сметка за това, докато тази сутрин този непознат не ме отрезви.