Земната мантия, която се намира между кората и ядрото, е разделена на отделни пластове. И сега учените откриха, че границите между тях могат да бъдат доста нешлифовани и дори да наподобяват на планински вериги или гладки плата – такива, каквито сме свикнали да виждаме на повърхността на планетата ни.

По-дълбоките пластове на мантията са далеч от обсега на човечеството – ние не можем да ги изучаваме пряко. За щастие обаче можем да научим повече за състава на вътрешното и външното ядро на Земята по индиректен начин. Например от сеизмичните вълни, задействани от големите земетресения, които отскачат от вътрешните граници на планетата (досущ както светлинните вълни се отразяват частично, докато преминават през стъкло с различни плътности). Д-р Джесика Ървинг от Принстънския университет прилага именно тази идея, за да научи повече за дребните разлики в състава на мантията.

„Нуждаете се от голямо и дълбоко земетресение, ако искате да разтърсите цялата планета“ – казва Ървинг в изявление. Малките губят твърде много от енергията си в рамките на кората, за да бъдат полезни на науката.

През 1994 г. земетресение с магнитуд 8,2 под Боливия

опроверга идеите за това как точно земните плочи си взаимодействат една с друга на големи дълбочини. По онова време това е било най-голямото регистрирано от човечеството земетресение - на 647 км под земната повърхност. Благодарение на факта, че се случва на подобна дълбочина, както и под не особено гъсто населена област, означава, че нивото на смъртност е било необичайно ниско за толкова мощно земетресение. За геолозите обаче това събитие е извор на множество информация.

През 1994 г. земетресение с магнитуд 8,2 под Боливия опроверга идеите за това как точно земните плочи си взаимодействат една с друга на големи дълбочини. По онова време това е било най-голямото регистрирано от човечеството земетресение - на 647 км под земната повърхност. Благодарение на факта, че се случва на подобна дълбочина, както и под не особено гъсто населена област, означава, че нивото на смъртност е било необичайно ниско за толкова мощно земетресение. За геолозите обаче това събитие е извор на множество информация.

25 години по-късно Ървинг анализира данните от сеизмографите от целия свят и открива рязък контраст в начина, по който вълните от въпросното земетресение са се разпръсквали.

„Наясно сме с факта, че повечето обекти имат повърхностна грапавост. Съответно те разсейват светлината - казва Уенбо У, който също е участвал в изследването. - Ето защо можем да видим тези обекти – разсейващите вълни носят информация за грапавостта на повърхността. В това изследване ние анализирахме разпръснати сеизмични вълни, които пътуват вътре в Земята, за да ограничим грапавостта на 660-километровата граница на Земята.“

Учените се изненадват от факта колко груба е тази граница:

 "По-груба от повърхностния слой, върху който всички ние живеем. „С други думи, по-силна топография от тази на Скалистите планини или Апалачите се намира на 660-километровата граница“, допълва Уенбо У.

По принцип точното определяне на височината не би могло да бъде осъществено с помощта на статистически модел. Ървинг обаче предполага, че тези „планини“ може и да са по-високи от всичко, което можем да видим на Земята. Освен това разликите също не са разпределени равномерно. Подобно при повърхността на земната кора, има гладки океански дъна и масивни планини, границата от 660 км в дълбочина има груби зони и гладки петна.

Данните от проучването са публикувани в Science.