Лечението с кал вероятно е толкова старо, колкото и това с живителните минерални води. Едно от първите доказателства за използването му датира 3000 години пр.н.е. В древния египетски папирус „Кахун” се описва калолечение в гинекологията. Подобен метод е описан и през 4. век пр.н.е. в свещената книга на индуизма „Веди”. Римляните също използвали калните процедури за лечение, възстановяване и разкрасяване.
По българските земи
данни за практикуване на калолечение, или пелоидотерапия (от гръцки „пелос” - кал, и „терапия” - лечение) има още от времето преди новата ера. В съвременната история на България калолечението се прилага още след Освобождението ни от османско владичество. От 60-те години на 20. век започват научните изследвания на химичния състав, микробиологичните характеристики и въздействието върху човешкия организъм на различните видове кал.
Лечебната кал е природен продукт, състоящ се от органични и неорганични вещества, който се създава в естествени условия за дълъг период с помощта на различни биологични, химични, физични и геологични процеси. Пряко влияние оказват фактори като състав на почвата, специфика на климата и на релефа, хидрогеоложките особености, флората, фауната, дълбочината и солите на водоема и региона, където се сформира лечебната кал. Сформирането на пелоидите е много бавен процес вследствие на утаяване на калта на дъното на водоемите.
Лечебната кал се състои от
три основни компонента: землисти частици, органични и неорганични съединения.
Механичната структура на калта има значение в процеса на приложението и терапията, като въздейства специфично по нервно-хуморален и нервно-рефлекторен път върху човешкия организъм.
