Карлос потръпна и се сви по-надълбоко във ветроупорното си яке. Въпреки че беше началото на април и обедното слънце напичаше, температурите се въртяха около нулата. За Карлос, роден в Коста Рика, а прекарал последното десетилетие в Сао Пауло, това бе равнозначно на абсолютната нула. Но фактът, че дъхът му излизаше на облачета, носът му бе поаленял от студ и не си чувстваше пръстите на краката по никакъв начин не можеше да помрачи щастието му.  Така де, какво значение има в какво агрегатно състояние е въздухът в дробовете ти, щом пред теб има гледки, които ти спират дъха?

              А гледката, откриваща се пред него, беше наистина умопомрачителна.  Карлос имаше опит с плажовете и можеше с ръка на сърцето да каже, че това бе един от най-красивите брегове, на които беше стъпвал. Но беше... респектиращо красив. Черният пясък, стоманеносивата вода, извисяващите се октагонални скали не те приветстваха с добре дошъл, но щяха да толерират присъствието ти известно време. Докато гледаше каменните зъбери недалеч във водата, Карлос можеше лесно да забрави за присъствието на останалите туристи. Скалите му приличаха на драконови перки, въпреки че според легендата в хотелската брошура бяха или корабни платна, или тролове – в зависимост от варианта.

              – Извинете, може ли да ни направите една снимка?

              Карлос излезе от унеса си и се обърна към възрастната азиатска двойка, която го бе заговорила.

              – Разбира се.

              Той пое от тях професионално изглеждащия фотоапарат и след секунда чудене щракна няколко кадъра.

              – Искате ли и ние да ви снимаме на фона на скалите? – предложиха да върнат услугата те.

              Не беше изказано, а може би дори и не беше намекнато, че Карлос бе дошъл тук сам. Но репликата бе достатъчна за социалната тревожност на младия човек.

              – Ами аз съм всъщност с група колеги, е, не точно колеги, в смисъл, не се познаваме особено, но работим едно и също. Не съвсем едно и също. Искам да кажа, всички се занимаваме с антропология, или религия, но има толкова много различни насоки, нали разбирате? Поканиха ни на нещо като конгрес и...

              Двойката все още го гледаше очаквателно.

              – Добре, защо не. – въздъхна Карлос.

              Той застана пред внушителните каменни колони и се насили да разчупи вледененото си лице в усмивка.

              – Ние сме тук с внучетата. – каза жената, дали за да го предразположи, или защото се чувстваше задължена да сподели нещо в замяна. – Зет ни е исландец и ни покани. Каза, че задължително трябва да дойдем да видим плажа на Рейнсфяра.

              – Стъпка – две вдясно? – помоли съпругът ѝ. – Няма да е учтиво да снимаме младоженците без тяхно разрешение.

              Карлос погледна през рамо. В далечината наистина видя групичка, която не бе дошла с техния туристически автобус. Булка с пищна бяла рокля красиво контрастираше с черния пейзаж. Около нея се суетяха фотограф и още няколко момичета. Женихът стоеше малко настрани и гледаше съсредоточено телефона си. по-близо до скалите две момиченца с виолетови якенца – едното на може би шест или седем годинки, другото по-малко – помахаха в тяхна посока.

              Докато Карлос се чудеше как да се позиционира, насред сватбената група настана суматоха. Невестата грабна мобилния на бъдещия си благоверен и го запокити сред ледените вълни. Двамата заръкомахаха и макар вятърът да отнасяше думите им, далеч не представяха картина на безоблачно щастие. Шаферките организираха обединен фронт и се подредиха зад булката, а фотографът ги следваше плътно с камерата.

              Говорейки за безоблачно, май се задаваха проблеми и на метеорологичния фронт. Рязко притъмня. Карлос вдигна очи нагоре и видя стоманеносиви облаци. Появили се сякаш от нищото, сега те бързо вървяха на север. Застудя. Младият човек не бе предполагал, че може толкова бързо да му стане толкова по-студено, но ето на.

И за да бъде пределно ясно, че екскурзията ще приключи по-рано от предвиденото, тътен премина през земята. Карлос бе преживял няколко земетресения, въпреки че, за щастие, не бе станал пряк свидетел на твърде големи разрушения. Сегашният тремор обаче почувства различен – ако някой го бе принудил да обясни, може би щеше да каже, че това не бе вълна, отдалечаваща се от епицентър, а обратно – все едно нещо придърпа рязко земята дълбоко под краката му.

              Никой обаче не се поинтересува от мнението му.  Новите му познати бързо се извиниха и се оттеглиха. Тиха – поне засега – паника обземаше хората на плажа. Надигнаха се гласове и сред различните езици изпъкна едно име – Катла. Дъждът, който заваля на едри капки не направи впечатление на никого, но вулкан – това си беше друга работа. Карлос не бе присъствал досега на изригване на вулкан, и честно казано, нямаше желание. И той като останалите туристи започна да прибира малкото вещи, които бе извадил от раницата си.  Нещо ярко в периферията на зрението му обаче привлече вниманието му.

              По-голямото момиченце с лилаво яке бе направило грешката да отвори голям бял чадър и сега се бореше с него. След няколко порива вятърът го изтръгна от ръцете му, а то писна и се затича след него. Чадърът бързо вземаше преднина, въртеше се и подскачаше, а накрая, сякаш развил самосъзнание, зави рязко и хлътна в отвора на голяма пещера.

              Е, сега вече преследването трябваше да приключи.

              Но не би.  С кротък ужас Карлос наблюдаваше как момичето подмина без изобщо да удостои с внимание голямата табела, забраняваща достъпа до пещерата Хаулсанефсхетлир, или както там се произнасяше, и последва чадъра си.

              – Хей! – извика Карлос. – Не влизай там!

              Нито детето, нито който и да било обърна внимание на думите му. Той се огледа притеснено, но въпреки че на плажа бяха само шепа души, не видя никъде бабата и дядото, с които бе говорил преди минута. Навярно гонеха някъде другата си внучка. Екскурзоводът също го нямаше никакъв. 

              Младият човек въздъхна. Не обичаше да се занимава с такива неща, но не вървеше просто да иде и да си седне в автобуса. Е, щеше да е само петминутно малко приключение, влизане – излизане, и толкова. Карлос се стегна и се затича по мокрия пясък.

Пещерата не се предполагаше да е дълбока, но само след няколко крачки му се стори, че потъва в земните недра. Обърна се, за да се успокои, че широкият вход не е изчезнал магически. Както се и очакваше, зад гърба му го чакаха помътналята дневна светлина, дъжд и вълни. Преглътна мъчно и тръгна пак, светлината от телефона му едвам осветяваше метър-два напред. 

              – Ехо! – извика той.

              Психически се беше подготвил да чуе в отговор призрачно ехо, но и да бе последвало такова, то се удави в тропота на бързи стъпки.  Карлос се извъртя и видя как бял силует се рее на фона на призрачно бледата светлина от входа на пещерата. Той изписка, и отново не обърна внимание има ли ехо, защото чуваше единствено туптенето на собственото си сърце.

              – О, тук е заето. – каза недоволно привидението, все едно всички кабинки в тоалетната, която бе решило да обитава, са се оказали заети.

              Карлос осъзна, че това всъщност е булката, която бе видял да се снима на плажа.

              – Трябва да излезете оттук. – предупреди бързо той. – Пещерата е забранена за достъп.

              – Е, ти си я достъпил, както гледам. – върна му го кисело тя. – Навън заваля като из ведро. Ще остана тук, докато момичетата не ми донесат нещо, с което да си покрия роклята.

              Жената го изгледа от глава до пети с присвити очи и Карлос установи, че въпреки че се е оказала не от свръхестествен произход, това не я е направило по-малко страшна.

              – Ъм, хубаво. – не се нае да спори той. – Чакайте тогава тук. Аз трябва да потърся някого.

              Той продължи навътре.  Почувства, че му е по-лесно да върви напред. Звукът от токчета го последва. Ехо, между другото, имаше.

              – Къде отиваш, нали било забранено?

              – Едно дете влезе навътре.  Но не е нужно да идвате с мен. Изчакайте приятелките си да ви донесат каквото трябва.

              – Тук започна да подлива вода. Няма да кисна в солена локва, докато ми се прецакат обувките.

              Карлос погледна надолу и установи, че е права. Подът на пещерата беше мокър. Виждаше как водата бавно напредва навътре, без да се полюшва, както би се очаквало, ако вълните я вкарваха навътре. Екскурзоводът изрично бе обяснил, че преценят туристическите разходки спрямо часовете на приливите и отливите и изрично ги бе предупредил да не навлизат във водата, под чиято повърхност се криеха непредвидими течения. Но не му беше сега времето да разсъждава върху тази мистерия.

               Около минута вървяха рамо до рамо в тишина.

              – Е, надявам се навътре да става малко по-топло.

              Карлос се посмути. Дори на оскъдната светлина се виждаше, че булката придобива нюанс като от едноименния филм на Тим Бъртън. С въздишка дръпна ципа на якето си. Първо реши да се прави на самоотвержен доброволец, сега пък и на джентълмен. Направо си просеше боя.

              – Благодаря... – прие жената, въпреки вътрешната борба изписана на лицето ѝ. – Ето, за пръв път те срещам, но направи жест. Онзи пръч и в най-добрите си дни не би се сетил да ми отвори вратата.

              Карлос си помисли, че това е пещера и няма врати. Вместо това попита – и съжали веднага щом думите напуснаха устата му:

              – Годеникът ти ли?

              – Бившият! Знаеш ли какво правеше той днес цял ден? – изръмжа тя. – Зяпаше в Тиндър и даваше надясно буквално на всяка!  Днес! И всеки ден от месеци насам! Мислеше си, че нищо не забелязвам, ще си трая и ще бъда малката му мултифункционална женичка, докато той си развява байряка!

              – Ами тогава... така де, защо – Карлос измери с поглед цялата ѝ леко влажна, ослепително бяла булчинска прелест. – защо стигнахте дотук?

              Жената го погледна все едно е безполезно изкопаемо, чието място е далеч по-надолу в земята, отколкото се намираха в момента.

              – Ти не си ли чувал, че отмъщението се сервира студено? Или пък за предбрачни договори, а също и за предплатени куверти?

              Карлос трябваше да признае, че това определено ще да е било едно от най-студено поднесените отмъщения, но този път благоразумно реши да замълчи. Да смени темата му помогна и фактът, че на следващия завой се сблъска лице в лице с чадър.

– Ох! – той провери дали все още разполага с две очни ябълки. – Ето те и теб! Забранено е да се влиза тук! Баба ти и дядо ти сигурно са се побъркали. Хайде!

              Младият мъж посегна да хване момичето за ръка. Бутна чадъра и той се претъркули по пода. И продължи навътре – търкул, търкул, търкул.

              – Отворен чадър на закрито е на лош късмет. – отбеляза мрачно младоженката. – Само казвам.

              Детето дръпна Карлос за ръкава и пошепна заговорнически:

              – Нещо тегли навътре? Усещаш ли?

              Карлос имаше да каже някои неща по въпроса, отнасящи се примерно до наклона, или до факта, че и така да е, това не е извинение човек да се завира по-надълбоко в студена забранена пещера, с потенциално изригващ вулкан наблизо. Жената го изпревари:

              – Уф, ей сега ще го взема пустия чадър.

              Тя набра воланите на роклята си и закрачи навътре, детето подприпкваше след нея.

              – Много си хубава.

              – Ооо, благодаря, миличка.

              – Как се казваш?

              – Савина, а ти?

              – Хана.

              Карлос се нацупи. Нещо вътре в него – много навътре – искаше той да проведе подобен разговор, с ясното съзнание, че ще се доведе до пълен резил. Сега му оставаше само са ги последва... и трябваше да признае, нещо наистина сякаш ги придърпваше навътре. Опита се да го отдаде на атмосферно налягане и тем подобни неща, което не беше лесно – дисертацията, върху която работеше, бе посветена на обредната храна при мезоамериканските ритуали, и Карлос всъщност не бе много наясно с физиката.

              Затова и се опитваше да игнорира факта, че докато навлизаха навътре, сякаш и светлината на фенерчето бързаше да припка напред, привлечена от нещо неизвестно.

Не можеше обаче да пренебрегне следващата сцена, която се разкри пред очите му.

              – Какво, по дяволите, е това? – прошепна Савина.

              Бяха излезли в малка зала, чиито стени сияеха с лек, опалесцентен отблясък. В средата, на около педя над нивото на главите им, във въздуха се клатушкаше тъмна точка, не по-голяма от връх на топлийка, със сияещ пръстен околовръст. Въпреки размерите ѝ обаче, бе много трудно да не бъде забелязана. Просто привличаше вниманието, както и всичко останало. Карлос инстинктивно сграбчи за ръцете своите спътнички.

              – Може да попитаме нея. – предложи Хана.

              Впървом Карлос не я бе забелязал, колкото и чудно да му се струваше сега това. Жената пред тях бе с електриковосиня коса, която май не бе виждала гребен в това хилядолетие, и се мръщеше съсредоточено на тъмното зрънце. От време на време сверяваше нещо с таблета в ръцете си.

              – Много е красиво! – добави момичето, повече на себе си, отколкото на някой друг.

              Синьокосата жена вдигна поглед от работата си и ги изгледа накриво.

              – Ако вземе, че те погълне, барабар с всичко като черна дупка – каквато е – няма да ти е особено красиво.

              – Как така е черна дупка? – полюбопитства детето.

              – Ами така. Много ѝ се събра на земята за твърде кратко време. Искам да кажа като маса. Всичко се разпъна като палачинка, и изведнъж тук, по средата, се насъбра твърде много маса. И хоп – ей ти на микро дупченце. Радвайте се, че удържам нещата, че иначе вместо палачинки, щеше да има спагети в менюто.

              Тя погледна публиката си, за да провери дали шегата е сработила, но уви. Мозъкът на Карлос в момента не бе податлив на физичен хумор – тъкмо се бе присетил, че има много причини да го боли – като се започне от температурите, спасителните акции, провалените сватби и странните хора и феномени дълбоко под земята. Младият мъж притисна с пръсти слепоочията си.

              – Това... не е възможно, и нека всички се ориентираме да изли...

              – Не било възможно! – сопна му се жената отсреща. – Ей на от такива приказки сме на този хал. Минат – не минат няколко века, и изведнъж всички вече знаем, че плоската земя не била възможна, и видиш ли, сме наясно с електромагнитни щитове и подобни ми ти глупости. Знаеш ли колко е трудно да организирам интервенция като няма работещи сателити, – тя размаха таблета си и посочи с него тъмната точка. – докато се разправям с това?

              Карлос схвана може би пет думи от това излияние, но заедно те нямаха никакъв смисъл.

              – В такъв случай няма да пречим. – той хвана Хана за ръката и се опита да я повлачи към изхода.

              Странната жена присви очи в негова посока.

              – Абе изглеждаш ми нещо познат. – тя защрака с пръсти във въздуха, все едно се опитваше да хване убягваща ѝ мисъл. – А! Ти не участваше ли в едни предавания за конспиративни теории?

              Горещи вълни обляха Карлос въпреки студа.

              – Аз, такова, бях консултант за един сезон, посветен на наследството на инки, маи и ацтеки! – той се заозърта и накрая спря умолителен поглед върху Савина. – Знаеш ли колко е символична асистентската заплата?

              – Хм, хм, хм. – синьокосата жена потупваше замислено с края на таблета брадичката си, оставяйки лепкава следа от стекъл се гланц. – Значи, както гледам, имаме неохотен герой, имаме праведен женски гняв, ииии...

              Тя погледна Хана.

              – Ти случайно да си сираче?

              Хана заклати отривисто глава.

              – Е, това може да се поправи.

              – Чакай, – опита се пак да схване Карлос. – Как непохватен герой?

              – Неохотен. – поправи го тя. – Но май и непохватен е вярно. Както те гледам, не искаш да участваш? Може да ми викаш Ложи, между другото.

              – Да участвам в какво? – отчаяно възкликна Карлос.

 

Известно време по-рано

 

– И какъв е смисъла да идваш, като през цялото време не се отделяш от тая джаджа? – изфъфли дядо Ло и посегна с бастунката си към Ложи – без злоба, но достатъчно силно.

              С отработено движение Илогика избегна удара и продължи да шава бързо с пръсти по екрана на таблета си. Тя харесваше дядо Ло, и беше кръстена на него – е, поне на галено бе един вид кръстена на него, и гледаше да го посещава сравнително често в старческия дом. Той обаче сякаш отказваше да приеме, че времето си върви напред и не правеше никакви усилия да куцука в крак с технологиите.

              – Това ми е работата, дядо.

              – Работа, трънки. Едно време знаехме как се работи! Ти нали уж щеше да следваш моето наследство и да го доразвиваш?...

              – Това правя, дядо. Уверявам те, че не минава и ден без хаос, номера и дезинформация...

              – Ха, евтини трикове! Правиш се, че... кажи го, де – гоблинуваш по цял ден на джаджата си, за да скараш хора, които не са се виждали. Едно време, ние причинявахме войни!

              – Казва се "тролвам", дядо, и съм подсигурила два международни конфликта. Но е много важно да имаш солидна основа и конспиративните теории са чудесни за това...

              – И какво конспирираш сега? – продължаваше да сумти дядо Ло.

              – Поддържам класиката. Че земята е плоска.

              Вместо да се успокои, дядо Ло се разлюти още повече.

              – Плоска? Ами че едно време си беше плоска, и много добре си живеехме! Това е, защото имахме затегнат контрол!  Едно време каква земя имаше! А медовината? А девиците?

              – Уф, дядо. – изнерви се Ложи. – Каквото било, било. Вече не е едно време. Хайде, ще се видим пак другата седмица.

              Тя си събра нещата и тръгна. Дядо Ло остана да почуква замислено с бастунчето си. Постепенно носталгично–замечтаното му изражение се промени. Под пердетата на очите му заблестя решимост.

              – Ами че да, – повтаряше той. – Едно време каква земя си имахме! Време е да си поискам някои стари услуги...

–Значи, – обобщи Савина.  – се опитваш да ни кажеш, че ти си нещо като съвременно божество на дезинформацията...

              – На социалните медии, – махна с ръка Ложи. – Но това на практика е едно и също.

              – ... а дядо ти, който също е някакъв древен бог, е решил да направи земята отново плоска, както в добрите стари времена?

              – Накратко, да. – закима синьокосата жена. – Дядо често го избива на носталгия, нормално; а и открай време обича да прави номера. Сигурно си мисли, че е много забавно да събере старата банда и да си припомнят какво е било. Не че има нещо против земята или хората, напротив. Той знае, че зависим от хората, просто не може да разбере, че човечеството се е променило. Преди беше окей земята да е плоска в колективното съзнание. Сега не.

              – Това как ти звучи? – обърна се към Карлос Савина.

              – Като хипотермия, или като халюцинации от някакви подземни газове. – отговори тъжно той.

              – Окей, окей, – не се предаваше Ложи. – свикнала съм да работя със скептици.  Забрави ли вече труса преди малко? И промяната в прилива? Нали обичате солидни доказателства?

              – Това трябва да е бил вулканът. – каза равно Карлос.

              – А това? – тя посочи демонстративно черната точка. – от това по-масивно доказателство няма накъде. Всичката маса на едно място, в центъра!

              – А защо тук? – попита изведнъж Хана. –  Ако земята е плоска като карта, мислех, че центърът ще е някъде в Африка.

              – О, дядо винаги е бил с нордоцентрично мислене. А и не е много добре с географията и пространствената ориентация напоследък, така че Исландия е най-близкото до северен полюс, което явно е успял да докара. Освен това каза, че усеща силен импулс на вяра някъде наблизо, който го е насочил насам. Но както и да е. Да се върнем на важното.

              Тя отново щракна няколко пъти с пръсти, за да привлече внимание.

              – Не сте тук, за да ви убеждавам аз. След като съдбата така благосклонно ви поднесе на тепсия – ха, сващате ли, защото е плоска? – мисля, че вие сте тук, за да убедите дядо, че това не е добра идея. Защото, за вас не знам, но си предпочитам планетите кръгли, със сателити и интернет. Плюс там другите екстри, осигуряващи разумен живот. Изглеждате като идеалния отбор – казахме, неохотен герой, бойна девица и нещастно сираче. Не мога да си представя някой с по-добри шансове за успех.

              – Харесва ми как звучи "бойна девица" – замечтано каза Савина.

              – Ама аз не съм нещастно сираче! – обади се Хана.

              Ложи започна да ги изтиква към изхода. Карлос усети вътрешно съпротивление, но не бе сигурен дали е изцяло психическо, поради нежеланието да изпълнява заръките на луди хора; или наистина физически го придърпваше към центъра на пещерата и сферата там. Опита се да се утеши с факта, че така или иначе това искаше да направят – да излязат.

              – Хайде сега. Намерете дядо и му набийте малко акъл в канчето.

              – Аргх! – изръмжа Савина, когато нагазиха във вода. – Приливът май се е вдигнал още. Ще успеем ли да излезем от пещерата в такъв случай?

              – Може да плаваме в чадъра като в лодка! – възкликна Хана с тона на човек, който от дълго време е обмислял такова начинание. –  Като в "Мечо Пух"!

              – Не, това няма как да стане. – заклати глава Карлос, но Ложи бързо сложи пръст на устните му.

              – Шът, шът, шът! Не разрушавайте баланса на човека с вярата!  Манифестирането е много важно. Слушайте децата! И това не съм го казала аз, а един доста кадърен братовчед. Може би трябва да го проверя накъде е тези дни и дали може да удари едно рамо. Хайде, вървете. Ще гледам да ви навестя по-късно да видя как се справяте.

Доктор Виорика Мунтяну потропваше нервно с пръсти по стола, докато гримьорката старателно пудреше носа ѝ. Положението не ѝ се нравеше, никак даже. Та тя бе учен на възраст, с безупречна репутация. Работата ѝ в областта на гравитацията бе международно призната и цитирана в стотици издания, и вече никой не си спомняше малкото смугло момиченце, което бе дошло на стипендия в Щатите с набор от хиляда думи на английски, които произнасяше със силен румънски акцент. Наесен ѝ предстоеше да поеме поста декан на физичния факултет в Калтек. Макар че след като се изложеше в национален ефир тази вечер, обещаното назначение сигурно щеше да изчезне яко дим.

              – Няма да го направя. – рече твърдо д-р Мунтяну и понечи да стане.

              Гримьорката я бутна обратно, намести няколко кичура от късата ѝ прическа и каза с напевен глас.

              – Тогава ще се окажете прокълнати до девето коляно!

              Виорика се сви.

              – Но аз просто... не мога да се изправя и да говоря такива неща. А и никой няма да ме чуе.

              Момичето остави четките си, заобиколи и приклекна, така че електриковосините ѝ коса и поглед дойдоха на нивото на очите на Виорика.

              – Уверявам те, че всички ще те гледат и слушат. Няма какво друго да правят! Никъде не излъчват нищо друго. И на цялото човечество страшно ще му се прииска сега да гледа телевизия, независимо дали е три следобед, или три през нощта, или бог знае колко часа. Някой друг бог, не аз, аз нямам представа как се объркаха времевите зони и колко е в момента.  Твоето послание ще е единственото нещо, което ще се носи в етера тази вечер, така че се постарай. Бъдещето на света зависи от теб!

              Ложи се усмихна лъчезарно.

              – Ама никакъв натиск, действай както ти си знаеш.  Хайде, гълтай си хапчето за сценична треска и отивай!

– Аз какво правя тук? – измуча нещастно Итън, бившият годеник на Савина.

              Тя го изгледа злобно и потупа многозначително белия чадър в скута си.  Чадърът бе преминал през няколко метафизични изменения – първо ги бе побрал и тримата – Карлос, Савина и Хана – и като клатушкаща се гондола ги бе извел през покачващия се прилив до твърда земя. След това се бе превърнал в бойно оръдие, с което Савина бе убедила Итън да им съдейства.

              – Оказа се, че само ти имаш право да шофираш в Исландия. И че сватбената лимузина е единственото налично превозно средство. – повтори кисело тя. – Да не мислиш, че ми е приятно да ти гледам тъпата мутра, дори и само в огледалото за обратно виждане.

              Докато излязат от пещерата, времето се бе влошило още повече. Почти нямаше разлика в цвета на стоманеносивите небе и море, просто облаците горе се бушуваха по различен начин от разпенените вълни долу.  най-ужасното беше обаче, че плажът се бе изпразнил. Автобусът и цялата туристическа група си бяха тръгнали. Карлос, който поне се бе надявал да се отърве от отговорността на опекунството над малолетни, усети как тежестта в гърдите и стомаха му се удвои.

              Е, поне изглеждаше, че Хана си прекарва добре в лимузината. И той трябваше да признае, че съдържанието на мини–бара му дойде добре.

              – Не се безпокой, сладур. – обърна се Савина към момичето. – Сигурна съм, че скоро ще те върнем при вашите.

              – О, аз не се безпокоя твърде. – увери ги Хана. –  Със сигурност по-малко от тях. А и знам адреса на хотела ни.

              И тя го показа, залепен с тиксо на раницата, якето ѝ и написан с перманентен маркер на китката.

              – Нали казахте, че така и така отиваме в Рейкявик.

              – Така рече шефът. – потвърди Савина.

              – Не ме наричай така. – възпротиви се Карлос.

              – Може да си в отрицание за това, както и за всичко останало. – вдигна рамене бившата младоженка, която бе успяла да замени булчинската си рокля с по-удобни булчински анцуг с кецове. – Важното е да си сигурен, че отиваме натам.

              – Не съм сигурен! – извиси глас той. – Просто е единствената логическа връзка, която мога да направя. Онази... жена каза, че... ъъъъ дядо ѝ бил привлечен от импулс на вяра. В Рейкявик отваря врати за първи път в ново време официален храм на нордическия пантеон. Всъщност, затова и съм тук, поканен съм на откриването. Целта му не е религиозна, естествено, а по-скоро да е културен и исторически паметник. Но предполагам, това може да възбуди искрен интерес към тези, ъм, божества.

              – Мда, така или иначе нямаме къде другаде да ходим – миролюбиво заключи Савина и сръчка бившия си възлюбен в ребрата. – Така че щом знаеш целта, вземи натисни газта, а?

              – Ама гургулице моя, – пробва се Итън. – виж какво става навън. Все едно вятърът и дъждът не са достатъчни, отвсякъде никнат гълъби. Не мога да карам по-бързо, ако искаме да имаме шанс да пристигнем невредими.

              Беше прав – бяха се разминали с няколко нисколетящи ята диви гъски, залутани и паникьосани, а в канавките и по пътя често виждаха гълъби, изпружили нагоре крака.

              – В тон с всичко останало, на бас, че не са истински. – мрачно каза Карлос, когато подминаха поредното птиче гробище. – и смяната на електромагнитните полюси им е прецакала малките радиоуправляеми мозъчета.

              – А като пристигнем какво ще правим? – делово попита Савина с прецизността на човек, организирал сватба и отмъщение в един ден. – Как се урежда аудиенция с божество. Ти трябва да си специалист по такива неща, нали имаш докторантура?

              – Аз се занимавам с южноамерикански религии! – за кой ли път натърти Карлос. – Те комуникират с изтръгване на все още биещи сърца, което не е приложимо в случая!

              – Е що пък да не е приложимо?...

Младата жена така многозначително погледна към шофьора, че Карлос се видя принуден да захлюпи с две ръце лицето на Хана и да изсъска:

              – Не пред детето!

              Момиченцето не изглеждаше травмирано от перспективата за насилие, както се полага на някой, отгледан с канибалските истории за Хензел и Гретел от една страна, и с безброй приказки за йокаи от друга.

              – Всичко ще се уреди. – бодро каза тя, все едно наистина манифестираше светло бъдеще. – Все пак, жалко наистина, че няма телефон. Баба и дядо навярно се тревожат, а Нана я е яд, че изтърва всичко интересно.

              – Няма мрежа. – Карлос забърника пак мобилния си. – Няма сателити, няма интернет, няма телевизия, нищо.

              – Няма джипиес. – тъжно додаде Итън. – Отсега мислете как ще се ориентираме в Рейкявик.

              – Хм, я почакай. – Савина се опита да настрои телевизора на лимузината. – Тук сякаш се хваща нещо...

– И предаваме на живо, което е наистина прецедент за нас. Добре дошли на всички в залата, и най-вече на специалната ни гостенка...

               Възрастната водеща на предаването, която се представи като госпожа Кърники и бе облечена като домакиня от петдесетте, сякаш се чувстваше почти толкова конфузно, колкото и д-р Мунтяну. Виорика се бе зачудила защо никога не е чувала за "Неделя сутрин". Бе се оказало, че хората са по-склонни да останат до късно за "Събота вечер на живо", отколкото да станат рано за "Неделя сутрин", независимо дали започва в осем или в шест. Така предаването се бе оказало избутано в безбожния час пет сутринта, и не, не се излъчваше на живо.

               Освен днес, когато магически се бе прехвърлило в праймтайма и се бе сдобило с публика.

               Хостесата на "Неделя сутрин" хвърляше погледи към аутокюто с надежда за подсказки и явно не знаеше как да подходи. най-накрая въздъхна и каза:

               – Тази сутрин, т.е., вечер... Днес. Да, днес на гости ни е д-р Виорика Мунтяну, физик от Калифорнийския технически университет. Може би сте забелязали някои странни феномени напоследък. Д-р Мунтяну е тук, за да хвърли малко светлина върху случващото се.

               С тези думи, водещата ѝ прехвърли топката и с видимо облекчение се отпусна на фотьойла.

               – Мм, благодаря. Ще се възползвам от объркването ви относно времето, за да успокоя зрителите, че е нормално да изпитват известно объркване в циркадните си ритми, дължащо се на известна... планетарна реформация.

               Г–жа Кърники се опита да осмисли чутото.

               – Това значи ли, че вече няма да местим часовника напред напролет? Това наистина влияе ужасно на циркадния ми ритъм.

               Виорика се обърка.

               – Това... подлежи на обсъждане. Други неща, които може да сте забелязали, са драматичните промени в метеорологичното време в последните часове. Наблюдаваме големи промени в атмосферното налягане и в морските равнища, като поток, насочен на север...

              Зад д-р Мунтяну светна графика като от прогнозата за времето, показваща движение на облачни маси. Госпожа Кърники зяпна, защото в студиото никога не бе имало видео стена. Виорика видя син проблясък сред публиката и Ложи я окуражи с вдигнати нагоре палци.

              – И може би трябва да се поправя. Не на север, а към центъра.

              Картата зад нея се смени от стандартен образ към кръгла, със северния полюс почти в средата.

              – Тук виждаме еквивалентна азимутна проекция в полярен аспект, която, хм, в случая е реална, а не проектирана. Но вътрешните ми източници твърдят, че трябва да изместим малко центъра.

              Д-р Мунтуяну хвана образа на картата с пръсти и издърпа Исландия в средата. После погледна зад себе си. Имаше опит с това да губи интереса на аудиторията си студенти, но никога не бе виждала толкова неразбиращи погледи, колкото сега в залата. Не ги винеше.

              – Добре, вижте сега. Нека си представим, че земята е такава, както я виждате на тази карта, окей?

               Виорика се изправи и посочи, както би направила към бялата дъска по време на лекция.

              – Тук по средата ще е центърът на гравитацията. Както всички знаем, това, което гравитацията върши най-добре, е да привлича. В случая това и прави.  Всички тези облачни маси, които виждате, биват придърпани към центъра. И не само те. Същото важи и за водата. Ако ситуацията продължи достатъчно дълго, ще видим как северния ледовит океан става най-голямото водно тяло на планетата, за сметка на околната суша, разбира се. Ако можехте да се свържете с приятели от Аржентина или Австралия в момента, сигурно биха ви казали, че изведнъж страшно им се е приискало и те да тръгнат на север, и им е станало невъзможно дори да пълзят на юг... така де, към ръба, заради смазващата сила, дърпаща ги към центъра.  Неприятното е, че атмосферата най-вероятно ще се придвижи по-бързо от тях, и ще остави австралийците в деликатна ситуация на недостиг на кислород. Но, както сигурно сте забелязали, не може да се свържете с тях. Дори и пощенските гълъби не работят в момента.

              – На картата имате и рязко глобално охлаждане. – забеляза госпожа Кърники. – Днес наистина бе неочаквано прохладно. И това ли отдавате на преместването на въздушни маси?

              Д-р Мунтяну чак се стресна от въпроса, на фона на тромавото начало на разговора им. Водещата приглади престилката си, намести безупречните си бели букли и хвърли на гостенката си критичен поглед. 

              – Не ме гледай така, моето момиче. Това, че водя предаване за домашни потреби и квартални клюки с целева аудитория от хора, страдащи от безсъние, не анулира автоматично висшето ми образование.

              Виорика кимна смутено и предпочете просто да отговори на първоначалния въпрос.

              – Отчасти. Дължи се също и на значително увеличената площ на земната повърхност и намаления интензитет на слънчевата светлина, за да не стигнем до другата крайност.

              Госпожа Кърники се приведе напред.

              – Добре, мила, нека дойдем на същината на въпроса.  Някаква спекулативна ситуация ли ни представяш, или искаш да ни кажеш, че земята е плоска?

              Д-р Мунтяну преглътна нервно. От този момент се страхуваше.

              – Не... че е била плоска, а по-скоро... че се е сплескала наскоро. 

              В залата се разнесе шепот, набиращ сила като прибой.

              – Но ако всичко върви по план, промяната е само временна! Затова ще ви помоля да запазите спокойствие и да вярвате, че всичко ще е наред!

              Негодуванието в студиото заплашваше да се излее на сцената. Обзета от паника, Виорика постъпи доста непрофесионално. Изправи се, и извика в микрофона:

              – Всичко това е работа на правителството!

              Напрежението в залата се пръсна отведнъж. Всички заговориха един през друг, но някак странно омиротворени от последната ѝ реплика. Все едно точно това бяха очаквали да чуят. Д-р Мунтяну гледаше объркано и слушаше размяната на абсурдни аргументи – но какво ли беше разумно в момента? Оставаше ѝ само да се надява, че е постигнала това, за което я бяха пратили тук – някаква магична среда между скептицизъм и вяра.

              Една жена от публиката се изправи и надвика другите.

              – Това скрита камера ли е?

 

              Д-р Мунтяну беше попитала същото, когато преди няколко часа една странна синьокоса жена дойде в подредения ѝ кабинет и подредения ѝ живот и ѝ наприказва, а след това и ѝ показа, куп невероятни неща. Невероятни не по хубав начин.

              – Човечеството винаги е съществувало в крехък баланс между знание и вяра. Това равновесие е динамично и непрекъснато се променя. Дядо не може да схване, че по негово време е било окей земята да е плоска, хората да вярват в това, но същевременно да не знаят възможните последици и да се радват на всички ползи на физиката на кръгла планета. Двете неща са съществували едновременно, разбираш ли, в две паралелни метафизични равнини. Както и слънцето е било едновременно пич с каляска и огнена топка в небето. Тогава тези неща не са били взаимноизключващи се.

              – Щом е така, – Виорика бе потъркала слепоочията си в опит да потисне зараждащото се главоболие – защо изобщо искаш от мен да предприемам нещо? Казваш, че щом хората вярват, че всичко е наред, значи ще могат да живеят така.

              – Не, вече не. – бе поклатила глава жената, помолила да я нарича Ложи. – Хората вече мислят по друг начин. Задават въпроси и очакват отговорите им да съответстват на законите на света. Искат доказателства. Нали помниш какво ти казах за баланса между знание и вяра. Това не са двете страни на една везна. Те са преплетени едно с друго. Вие искате да вярвате в знанието, което сте натрупали. Е, поне по-голямата част от човечеството иска. И в това няма нищо лошо. Проблем се получава, когато пенсионирано божество реши да си припомни младостта в разрез с общоприетата физика. Затова, опитай се да дадеш на хората някакво обяснение навреме. Не очаквам изведнъж да промениш визията на човечеството, всъщност това дори ще е в наш ущърб. Просто искам да убедиш достатъчно хора, че земята е плоска, така че вярата им да ни предпази от тотален колапс, като същевременно оставиш скептицизъм, така че да може да оправим нещата обратно.

              – Просто значи! – бе възкликнала нещастно д-р Мунтяну. – Но защо аз?

              – О. Ами пра–пра–баба ти навремето е сключвала сделки с феи, и оттогава родът ви ни е в базата данни. А и си подходяща за целта. Споко, всичко ще е наред.

 

– Значи, – обобщи госпожа Кърники. – Казвате, че земята е плоска, и че всички би трябвало да умрем на плоска земя. Но не сме умрели, и трябва да се преструваме, че всичко е точно, докато нещата се оправят?

              – Точно така. – въздъхна уморено Виорика. – Бихме били много благодарни за съдействието.

              В залата се възцари мълчание.

              Един зрител вдигна ръка.

              – А има ли слонове?

              – Слонове? – объркано повтори д-р Мунтяну.

              – Да, отдолу. Под диска на земята има ли слонове?

              Последните останки от самообладание напуснаха Виорика.

              – Моля ви, – заекна тя. – моля ви, не се убеждавайте, че има слонове.

Пътуващите в лимузината гледаха като омагьосани предаването и беше чудо, че не се разбиха някъде, още повече предвид пътните условия. По едно време беседата на физика прекъсна, и започна пряко включване от Международната космическа станция. То обаче не беше много ползотворно: единият от астронавтите стоеше в безтегловен ступор и леко се въртеше, колегата му си скубеше косите, а колежката явно бе забравила как да говори друг език освен мандарин.  Когато камерата се върна отново в студиото, то се бе преобразило в оперативен щаб – водещата и докторката вече бяха заобиколени от неколцина световни лидери в различни стадии на шок и отрицание.

              – Е, щом го казаха по телевизията, трябва да е вярно. – каза Итън, хвърляйки по някой и друг поглед към екрана, докато шофираше.

              – Навярно Ложи е използвала връзките си, за да подсигури това предаване. – предположи Савина. – Нали каза, че се занимава с медии и подобни неща.

              – Кои връзки? Останах с впечатление, че не иска да прибягва до подкрепа от божествени роднини.

              – Ами радиовръзки, де да знам. Виж, навлизаме в града.

В Рейкявик беше обявено бедствено положение, но движението по пътищата бе изненадващо добре регулирано. Без проблем откриха сградата, кръстена просто Пантеон. Беше мраморна и с много въображение можеше да бъде оприличена на нос на кораб. Докато си проправяха път през километрите найлони, увити около белите колони и статуи, Карлос си помисли, че така би изглеждала Валхала, ако бе проектирана в строг минималистичен стил и с много строги хигиенични изисквания. Беше красиво, спор нямаше, но му липсваше нужния дух, за да може да се нарече храм.

              Савина бе преровила хладилника в изоставеното кафене за посетители, и бе изкарала от там няколко сандвича и напитки. Карлос отказа. Боеше се да не повърне – не само от нерви, но и от все по-силното налягане, стягащо гърдите му. Не можа обаче да се отърве от шапката от алуминиево фолио, останало от опаковките на сандвичите.

              – Вземи – не се отказваше Савина. – Струва ми се подходящо и тематично. А и ти си мозъкът на операцията. Трябва да си го пазиш.

              – Аз какво съм? – поинтересува се Хана.

              – Вярата, естествено. А аз съм мускулите. А ти върви!

              – Аз мога да изчакам... – изпелтечи Итън.

              – И да отпрашиш някъде с колата. Не, благодаря.

              Жената подкани бившия си годеник напред. Той изглеждаше толкова нещастен, че Карлос бе готов да се откаже от титлата "неохотен герой" и да му я даде на него.  Повъртяха се малко безцелно из залите. Имаше цветни мозайки и мраморни статуи. Малки табелки с описания на божествата придаваха на помещенията вид на музей, а дългите пейки, напомнящи на молителите да спрат и да отдадат почит на пантеона, се опитваха да ги направят отново храм.

              Нямаше абсолютно никой вътре, освен тях четиримата.

              – А сега какво? – попита най-накрая момиченцето.

              – Наистина не знам как се призовава скандинавски бог. – потърка чело Карлос. – Предполагам, може да опитаме да го повикаме пред статуята му, или нещо подобно.

              – Или може да се върнем на идеята ти от по-рано. – предложи Савина. – Ей, стой така!

              Преди бившият ѝ да успее да се ориентира накъде отиват нещата, тя замахна мощно с чадъра. Главата на Итън се изметна встрани и отскочи от ръба на пиедестала на статуята на мъж, застанал редом до странно, но симпатично конче с множество крака. Накрая тялото му се претъркули в основата на постамента. Няколко алени капки обагриха белия мрамор.

              – Кръв. – заяви тя на потресения Карлос, после бръкна в чантата си и извади бутилка сайдер, също от кафенето. – И медовина. Струва ми класическа формула за божествен разговор.

              Впървом не се случи нищо особено. Само Карлос си отваряше и затваряше устата като риба на сухо, сочейки мъжа, проснат в краката на Савина; а Хана бе клекнала и го ръчкаше с пръст.

              – Не ме гледай така обвинително. Още от самото начало предупредих, че може да се стигне до тук. А и нищо му няма. Виж, диша си и всичко останало.

              Преди Карлос да събере сили и да каже нещо, тътен изпълни сградата. Първо помисли, че е гръм от засилващата се буря, но идваше някак отвътре. Повтори се, пак и пак, и хем сякаш се приближаваше, хем отслабваше по сила, предизвиквайки у него странен, неприятен сетивен дисонанс. Когато звукът вече бе паднал до усилено от ехото почукване, най-накрая видяха източника.

              – Кхъм–кхъм. – изкашля се някой.

              Импровизираната геройска групичка извъртя глави. С клатушкаща походка и широко ухилен, в залата влизаше старец.  Бе облечен с кожени панталони и тениска с рунически знаци на метъл група, която Карлос никога не бе чувал; а отгоре се бе наметнал с няколко ката памучни карирани ризи. Носеше безброй висулки и гердани, скрити из гънките на шията му, а ръцете му бяха обсипани с пръстени, които надали можеше да свали през изкривените от артрит кокалчета. Изглеждаше древен, невероятно и смущаващо древен, очите му скрити зад пердета като космически мъглявини, но зад тях бяха живи и блестящи.

              – Много интересно, много интересно. – изфъфли той, оглеждайки с любопитство сцената и посочи тялото на земята. – Това за мен ли е?

              – Да, – потвърди Савина.

              – Не! – побърза да отрече Карлос. – Използвахме го само за да, хм, започнем разговор.

              – Ясно. – закима старецът. – И сега, след като започнахме разговора, какво имате да кажете?

              – Ами... – Карлос се опита да подеме предварително подготвената реч. – Уважаеми, ъм...

              – Може да ме наричате Ло. – каза божеството с фамилиарното дружелюбие на мафиотски бос. – Не съм в настроение за титли.

              – Да, господин Ло... ние сме тук, един вид като представители на всички краища на човечеството, и бихме искали...

              – Вярно, – прекъсна го старецът и ги огледа по-внимателно, особено дребната Хана и мургавия Карлос. – такива като вас не виждам често наколо.

              – Това, – прошепна момиченцето на Савина. – знам, че не коректно да се казва, но в случая ще пропусна да го отбележа.

              – Мъдро. – съгласи се младата жена. – Господин Ло, бихме искали най-учтиво да ви помолим да спрете и да преосмислите промените, които сте предприели. Създават известни неудобства на ... паството ви.

              – Би могло да се каже, че моята цел в живота е да създавам неудобства. – отвърна божеството, докато се любуваше на мраморната си версия.

              – Е, но не е нужно все да робувате на стереотипи. Това, че са казали, че е ваша работа да причините края на света, не значи, че нямате свободна воля по въпроса... Ау!

              Карлос бе настъпал силно Савина.

              – Не! – изшътка той.

              – Какво? – пак шепнешком му се сопна тя. – Нали беше казал, че една от ролите му в митоса е да причини Рагнарок?

              – Да, ама мислиш ли, че е добра идея да извеждаме темата за Апокалипсиса на преден план?

              – Какво, какво?... – господин Ло недочуваше накъде отива разговора. – Каква работа да съм имал? Никой не ми казва на мене какво да върша!

              – Точно това обсъждахме и ние. – закима Карлос и замете темата за целенасочен край на света там, където ѝ беше мястото – в дебрите на божествената старческа деменция. – Имате право на избор. Но виждате ли, последно време и човечеството много напредна по въпроса със свободната воля. А като вземем предвид и научния напредък, страхувам се, че една голяма част от хората ще изберат да вярват, че е невъзможно да се живее на плоска планета.

              – Ами ще се наложи да го приемат. – изсумтя божеството. – Едно време, знаете ли на мен с какви неща ми се е налагало да свикна?!

              – Вие винаги сте били известен шегаджия – опита друг подход Карлос. – Представете си какъв майтап ще бъде, ако накрая всичко това се окаже една голяма измама!

              – Не, не. – поклати глава господин Ло. – Този път съм сериозен. Едно време си бяхме много добре както си беше земята. Хората имаха уважение. В моретата по края имаше дракони. Всичко си беше чудничко!

              – Господин Ло, – пристъпи напред Хана, въпреки опитите на Савина да я спре. – по пътя насам господин Карлос ни разказа за вас. Той е голям фен.

              – Ооо, така ли било! Това е много мило! – възкликна старецът. – Вземи си лакрицово бонбонче, миличка. Ти също, младежо.

              Карлос понечи да откаже, но момиченцето го сръга с лакът. Той задъвка унило и челюстите му залепнаха.

              – Той разказа как в миналото сте имали свят с голямо дърво. – продължи Хана.

              – О, да! – грейна божеството. – Беше прекрасно дърво! С огромни клони, и корените му стигаха чааак...

              – А сега ще си имате ли?  Пак ли ще е по средата?

              – Ами, предполагам. Трябва да го обсъдя със старите дружки.

              – Защото ми се струва, че тук не е добро място за дърво, господин Ло. Доста е студено и мокро.

              – И ще става още по-мокро, доколкото разбрах от телевизията. – добави Савина.

              – Освен това, – успя да отчекне устата си Карлос – ще има черна дупка под него.  Сигурен съм, че преди не е имало черна дупка. Това не може да е добро за кореновата система.

              – Разбирам нежеланието ви да се подавате на обществения натиск, – подкрепи го Савина. – И аз не изпитвам необходимост да се харесам на тълпата. Но помислете за дървото. Това просто не се очертава като благоприятна среда за Световно дърво.

              – Няма пък да връщам нещата, както бяха преди! – заинати се Ло. Отново затропа с бастун, макар че бе трудно да се различи дали е тремор или волево движение.

              – А какво ще кажете... – на Карлос изведнъж му хрумна нещо. С несвойствена за него фамилиарност, той се приближи до божеството и зашушна в обраслото му с рижаво –сребристи косми ухо. – Какво ще кажете за едно междинно решение на проблема? Няма да се връщате към статуквото. Няма да се примирявате с исканията на простосмъртните, или дори по-лошо – съзнавате ли, че може да дадете на една изключително нахална фракция от плоскоземци точно това, което искат? А няма да получите никакво признание, да си знаете. Чуйте каква алтернатива ви предлагам. И ви уверявам, че ще има предостатъчно място за кореновата система на дървото ви....

– Е, всичко е добре, щом свършва добре, нали така?

              Виорика крачеше по черния плаж на Рейнсфяра. Илогика бе настояла да я доведе, въпреки че сега пак ровеше в телефона си и не ѝ обръщаше особено внимание. Пейзажът беше красив, но напоследък Виорика бе установила, че се чувства некомфортно на морското равнище. Може би само така ѝ се струваше, но сякаш чуваше как под стъпките ѝ бие на кухо.

              – Ето тук, – Илогика спря пред широкото гърло на пещера. – Исках да те запозная с другите, все пак заедно работихте да спасите планетата. Но днес не можели, били заети, моля ти се. Имали предплатен куверт за сватба, който щял иначе да изгори. Знаеш ли как си навличаш вековно проклятие? Като не каниш божествата, с които си имаш взимане-даване, на сватбата си. Е, в негова защита, Карлос май също в последния момент разбра, че е канен в главната роля.

              Виорика остави новата си... позната да се наприказва.

              – Значи тук е входа... надолу.

              – Един от няколко – потвърди Ложи. – Да се изравнява налягането. Е, стига де, не ме гледай така. Кухата земя бе чудесно дипломатично решение.  Трябва да се гордееш със себе си, ти много помогна да го постигнем. Сега всички са щастливи!

              Виорика подритна едно по-едро черно камъче.

              – Аз щях да съм по-щастлива, ако не ми бе коствало да тегля чертата на всичко, за което съм работила и вярвала, цял живот! Просто... просто няма никаква логика!

              Божеството кимна разбиращо.

              – Голяма част от нещата, в които хората вярват, нямат логика – може да ми имаш доверие по този въпрос. Но от лични наблюдения, същите тези хора много ги бива да създават логика, когато им изнася. Ще трябва да поработиш по този въпрос. А и подочух, че си имаш нова работа за правителството. Очертава се интересно, а?

              Физикът я погледна кисело.

              – Както и да е. Всъщност те доведох тук да те разсея от тези мисли. Исках да ти покажа, че може да си мислиш, че настоящото положение е зле и ти се ебава със съзнанието, но можеше да е по-зле.

              Ложи я поведе към вътрешността на пещерата и Виорика я последва безропотно. Повървяха известно време в тишина. В пещерата така и не стана напълно тъмно, въпреки че не се виждаше конкретен източник на светлина. Докато...

              – Какво, за бога, е това? – не се сдържа и възкликна Виорика.

              – Благодаря за уважителното обръщение, – кимна ѝ Ложи. – рядко се случва в наши дни.

               Виорика с професионално любопитство – но от безопасно разстояние – наблюдаваше малкото клъбце, което сякаш засмукваше светлината около себе си.

              – Всичко започна тук.  Когато дядо вкара плана си в действие, стана твърде бързо струпване на маса в центъра и взе, че малко колабира. Извинявай, че не ти разказах още в началото, но ако го беше сервирала на публиката, щеше да е в наш ущърб.  Това е Рупърт. На галено от руптура във време–простанството. Реших да го запазя, голяма душичка е, въпреки че се налага да следя да е на строг хранителен режим.

              – Това... черна дупка ли е?

              – Ако държиш така да го наричаш. Но не ми звучи политкоректно след като вече си има име. Както и да е, Рупърт ще ни помогне да видим един друг вариант на събитията.

              – Паралелна реалност?

              – Пак забиваш в терминология.

              Илогика я хвана за ръката.

 

              Д-р Мунтяну примига изненадано. Дневната светлина не беше заслепяващо ярка, но това, което се мъжделееше отвъд, бе достатъчно объркващо. Заедно с Илогика бяха излезли на заснежена площадка навръх планински хребет. При друго положение първата грижа на Виорика би била да разбере как са се извисили толкова бързо, но сега вниманието ѝ бе погълнато от гледката отсреща.

              Пред очите ѝ се разгръщаше картина, която ѝ напомняше на високобюджетен фентъзи филм, създаден от сценаристи без грам научно мислене.  Отсреща можеше да различи планета, с върхове и океани, с гори и осветени от електричество градове, която обаче изглеждаше безумно близо – толкова огромна луна нямаше как да е стабилна.

              Но пък какво ли разбираше тя и нейното логично, научно базирано мислене, а? – скастри я криво гласче в главата ѝ.

              – Какво е това? – попита с пресъхнала уста.

              – Каквото ти обещах – друг свят, който би ти харесал още по-малко. Тук се беше замесил един от пра– чичовците ми, който е по-твърдоглав дори и от дядо. В този вариант, вместо да участваш в научно–популярни предавания по телевизията, те пратих заедно с Карлос да водите преговори. Предвид ситуацията, си изиграхте картите доста добре. Измислихте как хем да поласкаете чичо и да му влезете под кожата, хем да осигурите сравнително стабилна повърхност за живот. Е, по-стабилна от плоската. Важна е базата за сравнение.

              Някъде на заден план, мозъкът на Виорика се опитваше да прищрака и да намести нещата по местата им.

              – Чакай, да не би... да не искаш да кажеш, че това е тороид?

              – Планета-поничка, точно така. Две от любимите неща на прачичо. Храна и него самия.  Добра идея, доста митологично непопулярна, но свърши работа.

              Д-р Мунтяну усети как краката ѝ омекват и седна на земята.

              – Ако се застоим, ще видим как луната минава като топче за пинг–понг през дупката на поничката. Всъщност е доста забавно.

              – Но чакай, ами скоростта на въртене, ами...

              – Айде пак с всичките въпроси. Понякога просто трябва да се насладиш на гледката.

              В крайна сметка Виорика така и направи. Беше красиво.

              – А... – попита по едно време. – Ако има други варианти, в някой от тях не сме ли си запазили класическата планета? И заедно с това аз не съм се изложила по телевизията?

              – О, да, – потвърди Ложи. – Но също така имате няколко малоумни войни, в смисъл по-малоумни от обикновено, саморазрушителни световни лидери, икономическа криза, нашествие от извънземни и бунт на изкуствения интелект. И ако всичко върви по план, нова пандемия наесен. Така че ако трябва човек да избира, понякога не си ли струва да се примириш с куха планета и механични гълъби, отколкото с кухи хора и механични оръдия?

Автор: Нина Митева