"Пуф", като пламък на свещ" - един разказ на Емануела Василева

ЧАСТ I РАГНАРЬОК

Умрях.

Няма как да не съм, нали? Примлясквам сладкия вкус на облекчението с лека поръска съжаление. Все пак цял живот тръпнах в страх от този миг, който стягаше гърдите ми в спирала от бодлива тел, за едното нищо. Сега, когато е факт, усещам как се понасям на вълна от обвито в облачна пелена спокойствие, подобно на събуждането ми от всички кошмари, в които унищожавам света след поредния нескопосан опит да го променя към по-добро. Е, свърши се…

Поради някаква причина обаче студени иглички пробождат тялото ми. Ама че досада, нима омразният студ ще ме преследва и в смъртта?

„Може би го заслужаваш” – отбелязва вътрешният ми глас, който както винаги обича да ме измъчва.

Изтръпването се усилва. Умът ми започва да се блъска като птица в клетка и завихря спомените ми.

Круизният кораб в Северно море, земетресението, което превърна водата по крайбрежието на Свалбард в клокочещ казан, а после я отдръпна от брега, сякаш издърпа килима на света изпод краката ни. Помня как туловището на „Егир” се килна заплашително настрани и издъхна с пронизителен стон на металните си гърди. Писъци. Хвърлени въжета.

Студът вече дълбае вените ми и пъпли навътре към туптящото ядро на съществуването ми. Но какви вени? Какво съществуване?

Последното, което си спомням е как се потапям до кръста в деветия кръг на ада и заедно с другите екскурзианти ту газя, ту плувам в тинестата плитчина. Зажадняла за кръв валкирия, приела образа на градушка, сипе отгоре ни ледени стрели. Ех, какъв разказ би излязъл от това… Ако оцелея, със сигурност ще го публикувам. Но спасението изглежда все по-малко вероятно. Брегът е още далеч, а ледените късове все по-настървено брулят главата, лицето, ръцете ми.

Тогава чувам грохота и се обръщам против волята си. Това, което се носи към нас не е вълна, а по-скоро стена от втечнения гняв на скандинавските божества, копнеещи да унищожат нас, натрапниците във владенията им. Вече не чувам писъците на другите, в ушите ми кънти само шумът на предстоящата гибел. Градушката придобива размерите на тенис топки, чиито залпове се разбиват с мощни експлозии от пяна и кал. Алени цветя избуяват във водата около мен. Подминавам няколко тела, паднали ничком и бързам към брега, макар да знам, че няма сила на света, която да ме спаси.

Мразът оглозгва кокалите ми, напук на адреналина, който би трябвало да притъпи тези усещания. Винаги съм била на същото мнение като Данте, относно недооценения потенциал на студа да изтезава душата и тялото. Но защо още усещам ужасяващата му прегръдка да дере кожата ми? Няма как да съм минала между падащите гранати от лед и да съм оцеляла. Да, като че си спомням да ме удря нещо тежко…

Отварям очи. Едновременно ме шамаросват две открития. Подгизнала съм, зъбите ми танцуват степ с такъв хъс, сякаш се състезават за световна титла и всичко ме боли. Но второ и по-важно, никак не съм мъртва.

Бавно започвам да регистрирам материалния свят около мен. Загърната съм в дебели одеяла, които не само не топлят, ами са ме увили като какавида в мократа си прегръдка и изпиват малкото топлина, която тялото ми още пази. Очилата ми ги няма, но те се оказват ненужни, за да огледам добре тясното помещение, в което се намирам – прихлупенa, мрачнa стая, скована от забравили цвета си дъски. Бомбардировката продължава и глухите удари на ледените късове ехтят по покрива, който въпреки паянтовия си вид, още удържа на напора им.

С мен има още някой, загърнат в дебел кожух, но не мога да видя добре лицето му. Единствената светлина идва от процепите по нажежения търбух на печката за дърва.

– Като стрии са, нали?

Мигам объркано. Гласът е женски и при това някак познат.

– К-кое? – питам с прегракнал от пищенето по-рано глас.

Вместо да отговори, жената кимва към печката и един непокорен кичур се измъква на свобода от небрежния ѝ кок. Третото поред откритие изкарва от устата ми звучно ахкане, придружено с облак пара. Тези очила, това лице… Тя се усмихва заговорнически на смаяното ми изражение.

Елиана Ваденте от плът и кръв. Неочакваната среща ме кара да се чувствам некомфортно и то, далеч не само защото в момента съм ошашавена и подгизнала като плюшена играчка, минала през пералня. Тя е по-висока, отколкото я показват снимките от награждавания и литературни четения. Тъмните очи под извитите очила небрежно загатват за всичко, което биха могли да ми разкажат, ако само се сетя да попитам. Чаровна е, но и някак особена. В присъствието ѝ има нещо вещерско, осъзнавам, докато мислите ми блуждаят към всички нейни разкази за котки. Писателската ми муза веднага я кръщава така, както бих я описала в някоя бъдеща история – Вещерската котка.

– Винаги съм искал-л-ла… – спирам и поемам дъх, защото тялото ми трепери неконтролируемо.

– …да се запознаем – довършва Елиана. – И аз.

Помага ми да сваля вмирисаните на влага и мухъл одеяла, докато колелцата в мозъка ми напразно се опитват да осмислят как съм се озовала тук с един от най-успешните млади автори, чиито истории печелят безрезервно хиляди читатели. Случайност?! Друг път, крещи нещо дълбоко в мен.

Старата печка работи усилено да ме върне напълно към живота и в малката хижичка започва да се диша по-нормално. Едва сега забелязвам, че зеленият дюшек с флорални мотиви, върху който ме е настанила, е изпъстрен със съмнителни петна и сбърчвам устни. Елиана само повдига виновно рамене, докато прилежно сгъва одеялата по конец.

– В Тексас бар няма много условия, все пак от години не се използва от трапери, а е само спирка на туристи.

– Какво се случи? – питам унило, осъзнала, че възкръсването ми само е отложило неизбежното и страховете ми се възраждат. – Всеки момент ли ще ни застигне вълната?

– Да… – Елиана облизва изпръхналите си от студа устни – и не.

– Това какво е – засмивам се нервно, – цунамито на Шрьодингер?

– Мисля, че ще е най-добре да видиш с очите си.

– И как, като Армагедон е в стихията си, ако не си забелязала?

Едро парче от градушката разтриса покрива за повече тежест на възмущението ми. Елиана обаче не обръща внимание на заяждането и само посочва един процеп в дървения капак на прозореца. Промъквам се до него, изтръпнала от страх и любопитство. Това, което виждам не може да е истинско. Поглеждам назад към писателката, а тя само вдига рамене.

През дъжда от ледени кристали, различавам многотонния труп на „Егир”, все още заседнал в новопоявилата се пясъчна ивица на няколкостотин метра от нас. Но това, което е надвиснало над него е невъобразимо. Гигантската вълна, сравнима само със специалните ефекти от научнофантастични филми, е заела хоризонта от край до край. Завихреният ѝ гребен се е разбил в скалистия ръкав на съседния остров и наполовина го е залял. 

Наполовина. Залял.

Изговарям думите наум, за да ги осмисля. Не се получава. Високата над сто метра, по грубите ми преценки, вълна е съвършено неподвижна, макар мозъкът ми да крещи, че всеки момент ще се стовари отгоре ни.

– Това да не е някакъв екран с изображение, създадено от изкуствен интелект?

– Не знам, но градушката е съвсем истинска – отбелязва Елиана.

– Но сме съгласни, че това не може да е реално? – питам я с тревога в гласа. – Може би това е изкуствено предизвикана градушка.

– Помислих си го – тя кръстосва крака на разнебитения стол и съблича палтото си, понеже топлината в къщичката вече е осезаема. – Само че с каква цел?

Поглеждам още веднъж през процепа. Ужасът, че която и вселенска сила да е натиснала бутона за пауза, може да размисли и да пусне действието наново, не ме напуска. Канонадата по покрива обаче продължава и с очите си виждам как топки, по-големи от юмрука ми, се разбиват в скалистата земя отпред. Най-сетне събирам смелост да стана и да се настаня на койката срещу Елиана.

Спартанският облик на Тексас бар не помага за доброто ми настроение. Грубо скованата маса, на която, кой знае защо, прашасват две тетрадки, разполага с място, колкото да поберем лактите си. Два рафта, няколко метални съда и купчина дърва е всичко, с което разполагаме.

Стъклата на прилежно наредените разнородни бутилки проблясват на светлината на огъня. Сещам се за патрончето троянска сливова, която бях прибрала в якето си, с идеята да оборудвам прословутия бар с нещо родно. Бръквам във вътрешния си джоб и полагам дара върху алкохолния олтар.

– Ще си сипя – заявявам, оглеждайки с какво разполага заведението. Сред множество видове водка и алкохоли, чиито имена не мога да разчета, намирам моето – Кианти резерва, 2010 г.

– За теб какво? – поглеждам косо към Елиана.

– Не пия.

– Хмм. Играя балканската карта, лекарства?

По устните ѝ заиграва треперлива усмивка. Клатя глава и си сипвам щедро от червеното в едно канче.

– Защо не от нашенското?

– Като опитен пияч, съм установила, че всеки алкохол си има приложение. С ракия следва да се отбелязват крайъгълни житейски обрати. Гроздовата носи традиция, а сливовата тържественост. Пък виното… то е за поливане на ежедневните несгоди и разплитане на ей такива мистерии – въздъхвам, докато по тялото ми се разнася приятна топлина.

– Всъщност, и аз не бива да пия – добавям след малко. – Взимам хапчета срещу безсъние. Страх ме е, че няма да заспя и в същото време ме е страх от кошмарите, когато заспя. Откачено, нали?

– От това би излязло страхотен хорър – отбелязва Елиана и става, за да подреди бутилките отново в изрядна редичка.

Пресушавам канчето и си сръбвам от бутилката без угризения. Така и така хапчетата ми са някъде в преобърнатия търбух на „Егир” и съответно загубени. Оставям леката паника от тази загуба да тлее някъде надълбоко и оглеждам критично събеседничката ми. В главата ми се заформят няколко опасения.

– Стоплихме се – отронвам след дългата пауза в разговора. – Не се знае кога ще умрем, но поне можем да поговорим. Как се озова тук? И – вдигам предупредително пръст, – не ми казвай, че си била сред пътниците на круиза. Нямало е начин да не те забележа, ти си известна. 

– Да кажем, че имам известни творби –  излишно скромничи Вещерската котка и премества тетрадките, така че да са точно в средата на масата.

– По случайност творби, които са толкова всепоглъщащи, че впримчват читателя в себе си – поправям я аз, усетила, че червейчето на съмнението гризе все по-надълбоко в мен.

– Е, всеки добър писател го може – оправдава се тя. – Мога да кажа същото и за теб, знаеш как се прави, когато поискаш.

След кратък размисъл дали Ваденте, с която от години се съревновавам в конкурсите, ми отправя комплимент или критика, осъзнавам, че умело ме е отклонила от основния ми въпрос.

– Добре, не чак толкова уникална писателке, как се озова тук?

По лицето на Елиана преминава сянка. Тя поглежда критично ноктите си, сякаш иска да намери вината за случващото се в тях.

– Няма да ми повярваш – отронва, след като вече не може да избегне строгия ми поглед.

– Пробвай ме, де – предлагам и предвидливо запазвам остатъка от виното за разказа ѝ.

Вещерската котка приглажда кока, в който е стегнала гъстата си коса.

– Пишех.

– И после? – подканям аз.

– Ами така, просто си седях на бюрото и пишех. В следващия момент бях пред бар Тексас, адът се изливаше от небето, а ти беше почти изпаднала в хипотермия. Примъкнах те вътре и те завих.

Тя се обляга на стената, а мъничката дървена пейка изскърцва под тежестта ѝ.

– Беше като магнит, който ме привлече – продължава. – В момента, в който се материализирах тук, вълната застина.

Усещам, че крие нещо. Гледа ме угрижено, може би, за да провери доколко вярвам на историята ѝ. Хрумва ми идея.

– Добре, никоя от нас не знае какво става и защо – обобщавам. – И двете сме писателки, нека разсъждаваме.

Посочвам към тетрадките, които Елиана няколко пъти ненужно е подредила.

– Предлагам всяка да напише всички теории, за които се сеща. После ще се опитаме да действаме според най-вероятната.

Вещерската котка кимва и с готовност поема по-близката до нея химикалка. В следващите няколко минути двете усилено пишем и само ударите на градушката заглушават дращенето на писците върху хартията. Скришом изучавам Елиана, надявайки се да намеря някоя пробойна в непристъпната ѝ фасада. А тя пише ли пише… Накрая завършва дългия си списък с отривист замах и ме поглежда дяволито.

– Ти първа – настоявам.

– Да видим… – тя прокарва пръста си нагоре по списъка, – тази е сравнително известна теория. Времето и природните катаклизми се контролират изкуствено. По всяка вероятност механизмите са разположени на някоя орбитална станция или сателит. Редуват суши, наводнения и прочее, за да контролират достъпа до ресурси и световните пазари.

– Това хубаво – прекъсвам я, – но чак да предизвикат библейски потоп?

– Оплескали са нещата. Или пък на някой техничар най-сетне му е писнало и се е опитал да се самоубие, повличайки цялата планета със себе си.

– Като пилот, който избира да разбие самолета, независимо, че ще убие пътниците?

– Точно така – кимва Елиана. – Както и да е, в момента се опитват да оправят бакията, като са активирали временно силово поле, което спира вълната. Какво мислиш?

– Че тази теория е твърде фантастична.

– Е… – повдига вежди Вещерската котка, – поне не е банална. Ето още една:  симулация, в която сме се съгласили да участваме и за целите, на която са потиснали спомените ни.

Тя се изправя и пристъпва превъзбудено от крак на крак.

– Защо не една гигантска ескейп стая, пъзел, който сме принудени да решим? Може тук, в Тексас бар, да има предмети, които ще ни помогнат да се измъкнем от градушката.

Трябва да призная, че тази ѝ теория, освен по-забавна, ми се струва и не чак толкова абсурдна. Има един проблем обаче.

– Защо бихме се съгласили да участваме в подобен експеримент?

– Откъде да знам? – троснато отговаря Елиана. – Може да са ни принудили. Да държат роднините ни в плен. Или пък да сме го направили доброволно, просто като интересно предизвикателство за ума. Представи си – спасяваш света и после ти остава невероятен спомен. Звучи като страхотно приключение, не мислиш ли?

–  Мисля че това твърде много наподобява по-ниско бюджетна версия на сценария от „Зов за завръщане” – казвам, като отпивам от виното. Старая се да не проличи колко добре пасва тази идея на честите сънища, в които мое неволно действие има пагубен ефект върху света. – А и защо сме заедно? Познаваме се само задочно в истинския живот.

– Сигурно сме си избрали герои, с които да общуваме. Сама каза, че си искала да се запознаем.

Вглеждам се в тъмното вино, което намалява заплашително бързо.

– Тоест, една от нас е част от симулацията?

– Оф, хубаво – вдига ръце Елиана. – Дай някоя твоя идея.

Прочиствам гърлото си и се намествам по-удобно на тънкия дюшек. Почти не съм мислила върху теории, заета да изучавам другата жена.

– Матрицата е истинска – заявявам. – Всичко това е компютърна програма, а телата ни са някъде другаде, интубирани и под пълния контрол на някого, не задължително машини.

– Рептили? – предлага с насмешка Елиана.

– Зли гении, илюминати, откъде да знам. Важното е, че в системата има срив, вирус, абе нещо и в момента я рестартират.

– Това не е чак толкова лоша теория – отбелязва тя. – Само че защо ние не сме замръзнали като вълната? Какво ни свързва?

– Попрището – отговарям машинално.

– Като се замислиш, имената ни звучат доста сходно – добавя тя, – Елиана и Велиана. 

– Никога не съм се замисляла над това – признавам.

– Фамилията ти – поглежда ме косо Ваденте, – истина ли е това, което казваш в интервютата? Че пра-прадядо ти изкачил връх Мусала дванадесет пъти и му сложили прякор Мусалеев?

– Не, просто ми се стори забавна история за привличане на внимание – отвръщам. Уви, често ми се случва да лъжа, особено за източниците си на вдъхновение. Ако психиатърът ми разбере за налудничавите сънища, сигурно ще препоръча да ме поставят под запрещение.

– Все едно – потърква фината си брадичка Елиана, – сходството остава само на ниво собствени имена.

Тя продължава да обхожда петте квадратни метра свободна площ на малкото ни укритие, като гризе долната си устна с такова настървение, че чак мен ме боли. Затварям очи, за да не ме разсейва и садистично бичувам замаяния си мозък да направи някаква смислена връзка. Сивото ми вещество стене и се гърчи, докато най-сетне изплюва съвсем просто обяснение. Страхът се завръща и ме сграбчва за гърлото с настървението на ревнив съпруг. Връхлетялата ме изневиделица паник атака парализира всяка логична мисъл. Ръцете ми започват да треперят.

– Еми, това е – изхлипвам. – Просто най-сетне съм се побъркала…

– Не говори глупости – предпазливо казва Елиана.

Игнорирам я. Усещам как пропадам надолу, все по-надолу, въздухът все по-трудно намира пътя до дробовете ми.

– Беше въпрос на време – ломотя, повече за да чувам собствения си глас, – халюцинирам. Сигурно е от смесването на проклетите хапчета с алкохол. Ти не си тук, просто съм те измислила, понеже наскоро четох разказа ти за ония ужасяващи паяци… Сега седя надрусана в някоя болнична стая и от устата ми тече лига…

Обърсвам потеклите сълзи и сополи в ръкава на дрехата си. Неизбежността на самопоставената диагноза ме притиска като канара. Чувам как Елиана продължава да ми говори нещо, но всичко, за което мога да мисля е как съкрушеното ми семейство  наднича през прозореца на изолатора в лудницата, а приятели и познати цъкат снизходително с език.

Шамарът ме зашлевява изневиделица и пари така зверски, все едно ме е цапардосала не женска ръка, а гореща ютия. Мигом хващам изтръпналата си буза и стреснато поглеждам към агресора. Вещерската котка така се е наежила, че като нищо би скочила да ме издере.

– Стегни се! – процежда през стиснатите си зъби. – Ако ще се измъкваме оттук живи, имам нужда от мислещата Вел, не от самосъжаляващо се мекотело.

Тя изтръгва почти празната бутилка вино от другата ми ръка и я поставя обратно на рафта. После сяда делово пред мен и събира дланите си.

– Не мога да потвърдя със сигурност дали това не е някаква групова халюцинация – казва вече по-меко, – но има нещо, което трябва да знаеш.

Незнайно как, нетърпящият ѝ възражения тон ме отрезвява по-бързо от всякакви успокоителни. Преглъщам шумно насъбралата се в устата ми слюнка и чакам да изплюе камъчето. Елиана поема въздух.

– Казах ти, че когато се озовах тук пишех, нали така? Е, това е истина. Само че не ти казах какво пишех.

Ококорвам се, внезапно осъзнала накъде бие.

– Мхм – потвърждава тя. – Пишех за апокалиптично по размерите си цунами, но в последния момент нещо ме накара да добавя, че спира преди да достигне брега.

– Лъжеш – смотолявам, опасявайки се, че току-що е скалъпила тази история, за да ме тества.

– Не, Вел – мистериозните очи на Вещерската котка ме гледат настойчиво и много, много ми се иска да им повярвам. – И за да ти докажа, че това не е измислица, преди малко също написах нещо. Забелязваш ли някаква промяна в последните минути?

Смръщвам се. Що за гатанка? Няколко секунди се лутам в търсене на отговора, докато осъзнаването ме връхлита. Абсолютна тишина,  като изключим лекото пращене на цепениците в печката.

Поглеждам невярващо към тетрадката на Елиана. Накрая на прилежно номерираните с елегантен почерк хипотези, се открояват две изречения.

„Градушката над Тексас бар спира.”

****

Първото, което забелязвам в лекия сумрак на бялата нощ, ухажваща Шпицберген за кратка и напрегната дрямка, е че пръснатите мозъци и кръвта са се отмили. Телата обаче още са там, а следите от градушката са видими навсякъде, все едно банда титани са се замеряли със захарни кристали. Вълната се извисява като някаква футуристична водна стена и устоява на силните пориви на северния вятър, които заплашват да ни отнесат.

С Елиана вървим право към нея, като две мушици, твърдо решени да изгорят в огъня. Колкото повече приближаваме, толкова повече дишането ми се накъсва в трепет и страхопочитание пред мащаба на чудото. Вещерската котка също изглежда впечатлена или може би играе роля. След разкритието в хижата пламенно ме убеди, че трябва да действаме заедно на всяка цена, а тя самата не е част от никаква конспирация и е на моя страна. Не ѝ вярвам напълно. Та дори аз самата не съм винаги на своя страна, какво остава за някой, когото едва познавам.

„Дали? – обажда се инквизиторът в главата ми. – Познаваш я по-добре, отколкото искаш да признаеш. Чела си всичките ѝ творби и винаги си се чувствала свързана с нея по стотици начини, следвайки нейните герои.”

„Не е същото – споря със себе си, докато газим напред и водната стена се извисява все повече над нас. – Може би е добронамерена, но това не пречи някой да я използва и манипулира. Тя все още крие тайни.“

„А ти не криеш?” – контрира ме инквизиторът.

„Планът е откачен. – настоявам. – Няма да се учудя ако е част от социален експеримент, в който просто искат да изследват колко заблуден може да бъде дори интелигентен човек, поставен при екстремни обстоятелства.”

– Знам какво си мислиш – прекъсва разсъжденията ми Елиана.

– Че нищо не ти пречеше да напишеш как вятърът е утихнал?

По невъзмутимото ѝ изражение заключавам, че не съм успяла нито да я разсмея, нито да я жегна.

– Какво ти казва писателският ти инстинкт? – стреля тя.

Запъвам се на въпроса. Имам ли писателски инстинкт?

– Ако това беше твоя история – перефразира Елиана, – как щеше да я продължиш? Каква би била целта за героя? Сюжетът има ли по-дълбоко значение?

– Разбира се – отговарям и поглеждам нагоре към гребена на вълната, който сега изглежда като покрив на някой небостъргач. – Само така ще бъде интересен.

– Тогава нека ти кажа последната си теория – съобщава другата жена и ме хваща за ръката.

Допирът ѝ е топъл и успокояващ за премръзналата ми длан.

– Всичко това – тя описва линия със завъртане на глава – е напълно персонализирано изпитание за нас.

– Ох, не пак това с играта… – въздъхвам недоволно, усещайки как алкохолът напуска кръвоносната ми система, а заедно с него и топлината, която натрупах.

– Не – Вещерската котка ме пробожда с поглед под леко извитите рамки на очилата си. – Няма да те питам дали си религиозна, но все повече се убеждавам как някой или нещо ни е събрал, за да тестваме границите си – на устните ѝ заиграва плашеща и доволна усмивка на котка, предвкусваща пиршество, – да развием потенциала си напълно.

Преглъщам, опитвайки се да осъзная какво се опитва да ми каже. Тази жена трябва да се е побъркала.

„Ти си побърканата.” – напомня ми инквизиторът.

Подпирам се на един по-голям камък, загладен от безбройните ласки на вълните, и отварям тетрадката си. Ръката ми трепери и почеркът ми става разкривен, почти нечетлив, но продължавам да пиша, подтикната от любопитство, по-силно дори от страха.

„Насред морето се появява врата. Елиана я отворя и с Вел се озовават на място, което познават добре.”

ЧАСТ II ПАРСИФАЛ СЕ ЛУТА В СВЯТ БЕЗ ГРААЛ

– Всъщност името ти не е ли псевдоним? – питам, за да се разсея от умората и монотонното вървене.

– Вече няма значение.

Отговорът не ме задоволява, но нямам сили да настоявам. Поглеждам назад, където захвърлените от нас дрехи са оформили пътека от трохи, по която можем да намерим пътя си обратно към ледения ад. Тридесет градусовият контраст между Свалбард и равнината, в която се озовахме, поставя на изпитание физическата ми обвивка. Елиана, разсъблечена по риза и завързала шала на главата си като чалма,  също пуфти недоволно.

Въпреки откритието, че можем да се своего рода телепортираме, положението ни не се е подобрило значително. Изглежда магическите листа, които обитаваха Тексас бар, могат да интерпретират написаното, както сметнат за добре, защото наоколо никак, ама никак не ми е познато.

„Освен ако не си го сънувала и току-що ви изпрати в един от твоите кошмари.” – обажда се инквизиторът.

Опитвам се да не обръщам внимание на хапливия си вътрешен глас, колкото и правдоподобна да е забележката му. И последната надежда, че се намираме на реално място се разпадна почти веднага след преминаването ни през вратата, която трябваше да ни отведе към безопасност. Топло е, но с това се изчерпват предимствата на новата територия.

От всички посоки на хоризонта се стеле гъста, люлякова мараня, зад която се подават очертанията на… нещо. Опитвам се да се убедя, че това е невъобразимо висока планинска верига, а не безкрайна, извита стена, зад която тлее само мрак. Въпреки това се усещам като прашинка, уловена в ясновидското кълбо на някой маг. Дори не мога да установя къде е източникът на светлина, не се вижда слънце, нито звезди.

Краката ни потъват в ситен пясък и прозрачен чакъл, сякаш някой е натрошил милиони кристали и внимателно е посипал земята с тях. Подминаваме пресъхнали, дълбоки канали, крачим из широки площади, катерим се по останки на сгради, чието предназначение дори не мога да предположа. От време на време подминаваме килнати настрани, огромни колони и арки. Или това е бил град на великани, или просто ние сме се смалили до лилипути.

Погледът ми блуждае, когато изведнъж забелязвам движение. Викът ми стряска Елиана и тя притичва до мен, готова да се нахвърли срещу опасността, ала замръзва.

От причудливите капители, изпъстрени със странни символи и сложни плетеници, струят трептящи розови холограми. Те безшумно прорязват въздуха пред нас и изчезват без следа, сякаш останките от сградите са развалени прожекционни апарати.

Опитвам се да проследя изображенията, но не намирам никакъв смисъл в мимолетните им припламвания. Нечия ръка, изрисувана с татуировки и обсипана с изящни гривни, отправя поздрав; триизмерни ажурни порти плавно се разтварят; ято фантастични, дългоопашати птици се завихрят в спираловиден полет; разкошен фонтан пръска водни струи от поливници, изваяни като тела, по-красиви от гръцките божества дори в най-смелите ми фантазии.

Дълго съзерцаваме странната прожекция, преди най-сетне, неохотно, да продължим напред. Натъкваме са на още холограми, големи колкото длан и други, достойни за киносалони. Те ни мамят с разкошните си форми, чудесата и обещанията за безпаметно блаженство, скрито дълбоко под руините. С времето ни стряскат все по-малко, макар значението им да остава загадка.

Въпреки тягостната разруха, която е завладяла този свят, бавно започвам да осъзнавам, че в него действително има нещо болезнено познато, като спомен от сън, който е избледнял скоро след събуждането. Вече не съм така убедена, че не съм стъпвала тук преди и това разкритие ме плаши много повече, отколкото предишната неизвестност. 

От известно време с Елиана не говорим, само продължаваме неуморния си марш напред, всяка вглъбена в мислите си, ала силата на неизказаното тегне във въздуха около нас. Кога да извадим тетрадките отново? И най-вече – какво да напишем вътре? След влизането в света на лилавата мъгла, както го наричам в мислите си, не съм сигурна, че мога да се доверя на въображението си. Още по-малко на нейното.

Внезапно Елиана се заковава на място. Стреснато се оглеждам, готова за опасност, но около нас нищо не се е променило. Тогава го съзирам. В далечината  пред нас се издига тънка колона, чийто връх се губи в лилавите облаци. С Вещерската котка се споглеждаме и кимваме една на друга. Нито една от нас няма часовник, затова нямаме представа колко време е минало преди да скъсим разстоянието до причудливия монумент, но трябва да са много часове. Към края колоната-обелиск се оказва съвсем не тъй тънка, както първоначално ми се бе сторило. Диаметърът трябва да е няколко десетки метри, но независимо от това, няма как толкова висока конструкция да стои стабилно.

– Какво би могло да е това? – пита уморено Елиана, сочейки към големите, колкото човешки бой, пукнатини по иначе гладката, индигова повърхност на великанския стълб. Всяка пукнатина изпуска облачета лилавеникав газ, които скоро се разсейват в околната среда.

Оглеждам притеснено люляковата мараня, която скрива очертанията на нашия затвор. Нима е възможно облаците да са се натрупали вследствие на тези пробойни? Колко ли дълго колоната издиша изпаренията си? Няма откъде да получа отговорите, затова просто давам тъй бленуваната на тялото ми почивка и сядам на стъкления пясък. 

Елиана смело докосва повърхността на колоната, после прокарва ръка по ръбовете на най-близката пукнатина, която бълва виолетови облачета.

– Нямаш ли страх от нищо? – укорявам я, но не мога да скрия възхищението си.

– Нали ти казах – усмихва ми се Вещерската котка, – това е изпитание за нас, трябва да тестваме лимитите. Освен това ми хрумна една друга теория.

Тя приближава лицето си до пукнатината, в чиято вътрешност се вижда само чернота, сетне вдишва от моравата мъгла. 

 – Няма мирис – поклаща глава на мнимия ми въпрос.

Наблюдавам я как маха импровизираната си чалма и оставя косата си да се разпилее в безпорядък по раменете, като не пропуска да сгъне внимателно дрехата и да я подложи, за да седне до мен. Манията ѝ за подреденост, дори насред такъв упадък, не спира да ме изненадва.

– Почитател ли си на Луис Карол?

– Не особено – отговарям, изненадана от смяната на темата. – Символите в творбите му са твърде експлоатирани, направо клишета.

– Алиса в страната на чудесата да, но не и Огледалния свят.

– И какво общо има той с всичко това, освен че е откачен? – питам без особен интерес.

Елиана клати глава.

– Сетих се за един любопитен откъс, който подлага на съмнение разбирането за реалността. Ако правилно си спомням, Черния цар никога не се появява като действащо лице, но е споменат с една интригуваща подробност.

– Той спи… – казвам смутено, без да разбирам накъде бие другата жена.

– Именно, той спи. А читателят остава с въпроса дали Алиса го сънува или той сънува нея, както и какво ще се случи, когато се събуди.

– Честно, от това ме заболява главата – измрънквам. – А и съм жадна.

– Поръчай си вода чрез тетрадката – махва пренебрежително с ръка Елиана. – И се замисли, какво ако ние сме… ами, един вид в съня на Черния цар?

– Бих казала, че вече нищо не е прекалено смахнато – казвам, докато разлиствам тетрадката.

Приглаждам с длан измачканите страници и машинално записвам: „Искам в този свят да се появи вода”. Едва слагам точката и нещо започва да ме гложди. Трябваше да уточня питейна, смъмрям се наум. За всеки случай добавям „чиста” на горния ред, после чертая стрелка към думата „вода”.

– Ние ли сънуваме или някой сънува нас? – продължава в хамлетов монолог Елиана. – Хамстери в клетка или автори на собствената си история?

Оглеждам се за спасителната бутилка, кофа или каквото там реши да ми даде магическата тетрадка. В този момент страховит тътен разтриса земята. С Елиана мигом скачаме на крака и се хващаме за ръце, примрели от страх. Тътенът се повтаря. Небето над нас се прояснява от лилавия пушек, за да разкрие огромна линия, която пълзи по висините, като пукнатина в дълбок лед. Части от похлупака на света помръкват, като изгорели светлинни панели.

Обелискът до нас вибрира и стене, процепите по него се разширяват и с ужас виждаме как върхът му, подпиращ небесата, се чупи с лекотата на подострен молив. Огромният къс се разбива с трясък на стотина метра от нас и разтриса земята. Картечен залп от ситен чакъл ни кара да се прегърнем в опит да се опазим. Шрапнелите ни ужилват като разгневени стършели.

– По дяволите… – ноктите на Елиана се забиват в ръката ми до кръв. – Знам къде сме…

– Къде?

Устата ми е пресъхнала, кръвта бучи в ушите ми. Не мога дори да асимилирам какво се случва, когато пукнатината в гигантския купол над нас става по-дълбока и от нея руква невъзможен водопад.

– На дъното на шибания Индийски океан…

       ***

„Вода, вода, отвсякъде вода,

а жаден ще умре човек!”

Откъсът от поемата на Самюъл Колридж изплува в съзнанието ми неканен, като абсурден контраст на втория ми за деня апокалипсис.

Първият ръкав на водопада удря земята някъде в далечината. Грохотът е толкова оглушителен, че болката смазва тъпанчетата ми. Парализирана съм, но дори това не ме спира да въздъхна печално на иронията. Избягах от цунами, за да ме залее… ами целият океан.

„Ама че късмет, а? – злорадства инквизиторът. – Типично в твой стил.”

Нов водопад се отприщва, този път по-близо до нас. Ще ни помете всеки момент. Колко секунди остават?

Виждам как Елиана крещи с цяло гърло, но слухът ми не се е завърнал и нищичко не разбирам. Вбесена, тя вади собствената си тетрадка, грубо я подпира на гърба ми и започва трескаво да драска нещо.

Няма да успеем. 

Смъртта полита стремглаво към нас и разтваря ноктите си.

Елиана ме изблъсква силно. Падам и удрям колената си в дървен под. Отнема ми момент да осъзная, че капките по ръцете ми не са предвестниците на потопа, а собствените ми сълзи. Слухът ми бавно се завръща и първото, което чувам е хрипливото ни дишане.

Другата жена се е претърколила на пода и не изглежда в по-добро състояние от мен. Поне се намираме в нормална, стабилна, бетонна сграда. И то не каква да е, а уютна, тиха библиотека.  Иде ми да целувам земята под краката си.

Елиана най-сетне се съвзема, изправя се и ме поглежда кръвнишки.

– ТЪПА ПАТКА, КАК МОЖА? – излайва насреща ми. – Не разбра ли вече как работи?

Мигам виновно, докато Вещерската котка ме разкатава, с удар след удар на словесния си бокс. Когато спира да си поеме дъх, най-сетне се осмелявам да попитам:

– Каза, че сме били на дъното на Индийския океан? Имаш предвид…

– Лемурия. Може би последният лемурийски град, запазен от подводен купол. И ти го съсипа.

„Най-накрая го постигна и наяве.” – натрива сол в раната инквизиторът.

Започва леко да ми писва от цялата тази история и внезапно искам да сляза от въртележката на ужасите.

– Извинявай, но нещо не се връзва. Написах, че отиваме на място, което и двете познаваме. Няма никакъв смисъл тетрадката да ни прати в някаква легендарна изгубена земя. Продължавам да твърдя, че това е някаква симулация, която е програмирана да ни отведе на различни места и само се заблуждаваме, че имаме някакъв контрол.

Елиана клати глава.

– Аз пък написах много ясно, че искам да се озовем в общинската библиотека на родния ми град.

– Супер, значи моята тетрадка е дефектна – хапливо отбелязвам, но другата жена ме игнорира.

– Обаче си права, че тук има още нещо, което трябва да разгадаем. Нещо важно, което ще обясни както озоваването ни в Лемурия, така и връзката помежду ни.

Тя започва да оглежда стелажите, все едно отговорът е вече написан.

– Твоето безсъние, моята мания по реда, писането… Защо историята за цунамито стана реалност, а другите не? – мърмори под нос Вещерската котка. После, явно озарена от внезапно прозрение, се усмихва. – Ама, разбира се!

Гледам я с недоумение и се чувствам все по-задръстена, че пак изоставам от събитията. Преди да притисна Елиана да сподели откритието си, тя отваря тетрадката и започва да пише с устрем на поет, на когото току-що е хрумнала гениална рима. След малко полага тетрадката на пода и скръства крака в поза лотос. Наблюдавам я внимателно, готова за нещо неочаквано, но скоро се уморявам и ядосвам. Елиана изглежда просто медитира – точно от каквото имаме нужда, по средата на тая безумна сага.

„Защо реши, че е средата, а не началото?” – пита лукаво инквизиторът.

Известно време крача нервно около притихналата Вещерска котка. После не устоявам на изкушението и надниквам в нейната тетрадка. Зяпвам с почуда последната страница. Решението на Елиана ми се струва толкова елегантно, че чак е обидно как не се сетих сама.

„Елиана изпада в транс, по време на който получава отговори на всички свои въпроси.”

Замислям се какво ме спира да последвам примера ѝ.

„Не е ли очевидно? – заяжда се инквизиторът. – Не искаш да знаеш, защото те е страх.”

Прав е, по дяволите. Той винаги е прав… Мога да изчакам Елиана да се събуди и да ми разкаже своята версия, на която спокойно да реша да не вярвам. Няма да нося отговорност, няма да разрушавам нищо с непохватността си. И също така никога няма да съм сигурна в истината.

Отварям тетрадката си и ядно записвам, че искам чаша с вода да се появи на пода до мен. Готова съм да дам дори координатите на отстояние от стените, когато благословената чаша наистина се материализира. Изпивам я като лекарство, без да изпитам и грам удовлетворение, сякаш никога не съм била жадна. Поне призоваването ѝ проработи, което е обнадеждаващо.

„Пак ще оплескаш нещо.” – констатира инквизиторът.

Хващам решително химикалката и започвам да пиша: „Вел се присъединява към Елиана в разкриването на истината.”

ЧАСТ III ВЕЛИАНИДА

Първо чувам шума от кипящия труд. После отново проглеждам.

Стотици мъже по препаски чукат и дялат камъни, а ударите на инструментите им се сливат в накъсан ритъм, който огласява джунглата и резонира в непристъпните ѝ недра. Работниците се щурат напред-назад между концентричните стени на лабиринта от сгради, като объркани мравки и неуморно строят, простиращия се на километри във всички посоки, каменен мегаполис. Разпознавам сложната схема от храмове, изградена така, че нощем да обозначава разположението на небесните тела и движението им, а денем слънцето да създава зрелищен спектакъл, катерейки се и слизайки по терасовидните пирамиди.

Дори не съм се старала да надмина нея с този проект. Отдавна и двете сме разбрали, че единствено заедно можем да съградим съвършенство. Всичко, което постигнем поотделно, е бегло подобие на красотата, която живее в мечтите ни, ала все пак съм горда с това си постижение.

Хората ми работят бавно и малкото архитектурно чудо им е отнело векове, а дори не е завършено. Но аз имам търпението на градинаря, който посажда орех, за да посрещне заника си в дебелата му сянка.

Най-сетне, там, в самия център на лабиринта, се появява структура, която предвещава появата на нов обект в небето. Поглеждам отблизо огромния каменен къс, който ваят, следвайки сляпо заръките ми. Мъча се да си спомня защо това е важно, но знанието се изплъзва и хлътва в скритите пукнатини на ума ми.

С цената на неимоверни усилия, работниците издигат грозната статуя в центъра на скрития от джунглата свят и канарата бавно придобива вида на чудовище с гротескно лице и ръбати, квадратни зъби. Да, това е той, врагът. Усещам, че трябва да им разкажа още нещо, ала колкото и да се напрягам, не мога да се сетя какво.

Внезапно съществото ми се свива от ужас. Устата на чудовищното творение се превръща в отвор, по който руква река от кръв. Гледам невярващо как човек след човек пада, посечен на жертвената платформа, а другите ликуват и зоват името, с което ме познават.

Не… всичко е объркано и изродено. Аз не съм страшилището, а вестителят. То не бива да бъде почитано, а унищожено…

„Какво страшилище?” – крещи гласът в главата ми, докато срам, гняв и обида, всичко бива засенчено от безмерната погнуса, която ме залива при вида на това осквернение. Ридая без глас над червената диря, която ми даряват. Самата аз кървя – изтичам до капка в кървавия поток на собствения си култ.

Замахвам със силата на мисълта си и ураганен вятър разпилява човеците като оловни войничета по игралната маса. Земята се разтриса, храмовете и дворците се срутват, стените, които опасват империята рухват една по една. Постепенно джунглата завзема обратно откраднатите си територии. Гъстата растителност покрива разхвърляните руини и дърветата бавно засенчват и последните остатъци от позора ми.

Скърбя за изблика си на гняв, ала зная, че нямаше друг изход. Когато стадото заболее, трябва да мине под ножа. Изглежда обаче не съм заклала дръгливите овци достатъчно бързо. Оцелелите разнасят мълвата за разрушението. Разказват за коварния бог, комуто предложили кръвта си, ала той, в своята ненаситна жестокост, поискал още. Злото е сторено. Нови и нови култове никнат като гъби след дъжд. Образът на свирепия създател се изменя, ала остава вечно озъбен в злобна гримаса, жадуваща кръв.

Когато краят най-сетне идва, яхнал конете на европейските завоеватели, насочвани от нея, обезверени, двете решаваме никога повече да не си играем на божества…

Един спомен плахо се приплъзва по-напред в ума ми. Изучава ме, готов да се скрие обратно в черупката си при най-малкия сигнал. Но моментът още не е подходящ да изпълзи.

– Какво ще се случи, когато сънуващият се събуди?

Въпросът изскача неканен и бързо го захвърлям като непотребна вещ в прашасалите ъгли на съзнанието си. Знам само едно, винаги съм имала мисия, която още не е изпълнена. Нося предсказание за черна смърт, стига да има кой да го чуе. Но хората още не са готови за познанието.

Видението се сменя, пропадам през облаци и инстинктивно усещам как времето се завърта назад, по-близо до началото.

***

Въздухът е натежал от очакване и, като отрупан с презрели плодове клон, едва се поклаща над свещения град. Наблюдавам как македонската армия минава тържествено през Портата на Ищар. Хилядите сандали стъпват тежко, с арогантността на победители и вдигат облаци прах, които лютят на очите. Ала аз нямам очи. Нямам тяло. Присъствието ми тук е невидимо, недоловимо дори за моите поклонници.

Ето го. Владетелят на света. Великият пълководец, създаден от нея. Отслабнал е по време на дългата кампания, острите му черти са изпъкнали, а кестенявата му коса е сплъстена и мазна. Но е млад и в тази младост има изобилие и жар, мощ и дремеща лудост. Обаянието му е доловимо дори за мен, тук в небесата. Този път тя е надминала себе си. Ах, колко красив би бил нашественикът, ако зад тъмните му очи не се спотайваше оголен череп, реплика на най-ненаситния демон, която моята спътница е втъкала в сърцевината му.

„Кой демон?” – недоумява част от мен, ала дори въпросът ме кара да се свия от страх.

Докато той язди, гордо изпъчил гърди и начело на колоната, злорадо съзирам възхищение по безбрадото му лице. Не е очаквал разкоша на висящите градини, бистрите канали и широки улици да го накара да онемее. Не е предполагал, че за да види върха на зигурата, се налага да изпъне шия и да примижи пред парещото слънце. Не е подозирал колко омайващо може да бъде уханието на зюмбюлите, ирисите и жасмина. Дали това е отговорът? Може ли демонът да бъде опитомен, подкупен и приспан? Ако разгулното чародейството, в което оплетох този имперски град не може да го направи, то никой никога не би могъл.

„Накрая хората ми ще те победят, завоевателю. – обещавам със задоволство. – Ще поробят душата ти, много преди да дойде разложението на материалната ти обвивка.”

Сепвам се. Защо имам тези мисли и коя съм аз?

– И с този опит сме се провалили  – чувам примирения глас на Елиана.

Озъртам се и виждам астралното ѝ тяло, бледо на фона на наситеното синьо в небето. Тя се рее до мен и замислено гледа към случващото се долу.

– Знаеш ли кой уби Александър? – пита ме Елиана.

– Не е сигурно, че е бил убит, това е само теория – отговарям предпазливо, обезпокоена от причудливите мисли, които ме атакуваха досега.

Наблюдавам как жените приканват воините да оставят оръжията си, подават им палмови листа, за да се пазят от жаркото слънце, гостят ги с презрели смокини и фурми, наливат им от гъстото пшенично пиво. Армията лъкатуши бавно към сърцето на града, изпълва улиците и колоната ѝ се свива и раздува като храносмилаща змия. Но моят Вавилон ще я погълне.

Моят?! Откъде ми хрумна това…

– Бил е убит – продължава Елиана. – И то от същата ръка, която е убила неандерталците, динозаврите, атлантите, лемурийците.

– Чия ръка?

– Твоята – казва Вещерската котка, докато попива окончателното падение на  Вавилон, от което Персийската империя никога няма да се възстанови. – И моята.

– Нищичко не разбирам – отговарям и действително се чувствам като шамандура, подхвърляна от вълните.

– Защото не биваше да идваш с мен. Твоето откровение можеше да е друго, поднесено по начин, който само ти да разбереш.

– Не е нужно да се правиш на загадъчна.

Последните ми капки търпение се изпаряват и желанието да докопам автора на това отвратително преживяване и да го попилея по начини, които не е подозирал, че съществуват, прегаря до червено. Ако някой ме държи в тайната си лаборатия, окичил главата ми с електроди, искам да знае, че няма да му се размине.

„Любопитно, какво ще направиш? – подяжда ме инквизиторът. – Чакай, сетих се, ще предизвикаш края на света.”

Астралното тяло на Елиана се приближава до мен.

– С този опит разбрахме, че нагонът за разрушение не може да бъде притъпен, няма как да умилостивим врага. Можем само да го унищожим.

– Ти си полудяла…

– Трябва да поискаш да си спомниш – казва ми тя и въпреки всичко, звучи искрена. – Наистина да поискаш, дори да боли.

Чувам гласа ѝ от все по-далеч, макар да не сме се отдалечили физически една от друга. Картината, на която сме били свидетели досега се размива и пред нас започва да се оформя нещо друго.

– Защо сънуваш разрушение, причинено от собствената ти ръка?

Тъмнината бавно изпълва взора ми. Елиана няма как да знае за сънищата ми, нали?

– Кой кого сънува, Вел?

Мъглата ме обгръща и ме тегли все по-назад…

***

Виждам висящите мостове, които прорязват морето надлъж и нашир в плетеница от сребристи вени. Вертикалните им опори се извисяват, като копия над неспокойните вълни, а вградените в острите им кули кристали, осветяват пътя на милиони пилигрими в безлунните нощи. Безшумни, сферичните летателни апарати кръстосват небето над тях.

Всички пътища водят към нея – първата пирамида, ненадмината от копията, създадени впоследствие от други раси. Съвършено гладките ѝ стени блестят на километри под ярките лъчи на слънцето. Облечени в ефирни роби, поклонниците се стичат във вътрешността ѝ, пеят и, дребни като насекоми, се кланят в краката ни.

– Време е – казва другата, наблюдавайки издължените им, млечнобели лица, тъй различни от тези на хората днес.

– Сигурна ли си? – питам я, обзета от тревога.

– Виж колко са напреднали. Стигнали са толкова далеч от деня, в който започнахме работата си над тях.

Наистина, гордо гледам разцвета им, припомняйки си как съединявахме атом по атом, клетка по клетка, моделирахме и извайвахме новия си проект, без да знаем дали ще е успешен. А колко хилядолетия изминаха, откакто проплака първото бебе? Колко уроци усвоиха те, със и без нашите напътствия… Оттогава красивите им, грациозни тела са се променили, източили и укрепнали. Умовете им са еволюирали, прозрели истини и създали собствени дълбоки коловози.

– Да бъде – казвам най-сетне.

Нейната мисъл се отправя към другия край на земята, където се възвисява идентична на лъчистата, но черна пирамида. В нейните недра сме отгледали семе на ненаситно зло, по образ и подобие на врага, от когото избягахме. С трепет спътницата ми отключва затвора му и то протяга мрачните си пипала към всички живи твари.

Двете тръпнем в очакване на резултата от съдбовния сблъсък, напълно наясно, че дори това изпитание може да се окаже недостатъчно. Защото нима има сила, която да ги подготви за войната, която рано или късно им предстои?

Рожбите ни са храбри и заслужили всяка мъчителна секунда старание, която сме вложили в изтъкаването на фината им материя. Те съсичат пипалата на Звяра отново и отново, но точно когато изглежда, че безстрашните им легиони ще победят врага с находчивостта и колективната си духовна сила, редиците им се разклащат. Уплахата в дълбоките им очи бързо се изражда в недоверие и омраза към нас. Макар да сме ги подготвяли хиляди години, те не разбират защо ги изоставяме и наказваме така жестоко. Произнасят най-тежката присъда – отричат се от нас.

Битката е загубена първо в сърцата и много по-късно на бойното поле. Тъмните талази на злото плъзват из моретата. Децата ни умират, проклинайки имената ни. Принудени сме да наблюдаваме как времето поглъща телата им, разтуря домовете им и заличава спомена за тях от лицето на земята. Изящните мостове над морето един по един рухват, сребристите кули се разпадат, а светлината, струяща от великата пирамида, помръква. Могъщата ѝ снага се сгромолясва сред вълните, за да не се надигне никога повече.

Страдаме за загубата, но и помним уроците от този апокалипсис. Никога повече не ще разкриваме истинската си същност на своите творения.

– Кой кого сънува? – чувам въпроса отново.

Виденията се менят отново и отново в безкраен низ от кадри, ту по-близки, ту далечни. Цялата история на планетата се изнизва пред очите ми. Виждам владението на гигантските интелигентни гущери, които не издържаха заложеното от нас изпитание. Припомням си цивилизацията на човекоподобните маймуни, на която възлагахме толкова надежди. Преживявам наново зародиша на толкова много неолитни култури, които погинаха, оказали се твърде крехки и слаби за нашите цели. Отново и отново двете с нея втъкаваме нишка в гоблена на битието, люлеем и пазим крехкия живот. С едната ръка обгрижваме и кърмим рожбите си, докато с другата тайно залагаме капана, програмиран да щракне около краката им. Стараем се, обичаме ги и ги учим, ала неизменно, накрая се превръщаме в техните палачи.

С всяко пътешествие, нещо забравено в мен все тъй плахо надига глава и бавно, но сигурно разголва снагата на спомена.

– Кой сънува?

Знам отговора, макар да съм забравила неговото значение.

– Черният цар сънува себе си как спи.

Усещам как Елиана ме изтръгва от видението.

****

Пулсът ми бумти в ушите, докато светът отново идва на мястото си. Замаяна и пренаситена с усещания, като събуждащ се от дълга кома пациент, оглеждам познатите стени на библиотеката. Тетрадките ни стоят, захвърлени на пода и този път другата писателка не прави опит да ги подреди.

– Какво беше това? – питам с изтънял от напрежение и уплах глас.

Вещерската котка прилича повече от всякога на магьосница, която крие мрачни тайни зад кротките си очи.

– Не беше сън – казва спокойно тя. – Макар ние още да сънуваме, Велиана.

– Пак гатанки – разочаровано отвръщам аз, ала Елиана клати глава и хваща ръцете ми в своите.

– Помниш ли, че се чудехме кое е общото между нас? Е, ти се оказа права.

– Попрището? – питам, недоумявайки защо се връща към въпроса.

– В този сън пишем истории, ала не винаги е било така…

– Не може да твърдиш, че виденията са истински – опъвам се аз.

– Напротив – категорично заявява тя. – Сега обладаваме човешки тела, ала това не ни прави хора. Ние сме Ахура Мазда и Ангра Майню, Сет и Хор, Один и Локи. Понякога сме единни, друг път действаме сами. Господствали сме над света, докато не сме предпочели да заспим.

– Говориш небивалици – прекъсвам я.

– Защо сънуваш как разрушаваш безбройни светове, Вел? – стиска още по-силно ръцете ми другата жена.

– Защото съм откачена и всичко досега го потвърждава…

– Защото си го правила – възразява Елиана. – И не можеш да избягаш от угризенията си, дори в съня.

– Не – отскубвам се от нея и грабвам тетрадката си. Очаквам инквизиторът да се обади, ала той се спотайва и мълчанието му сега е по-красноречиво от жлъчните думи.

– Не можеш вечно да се криеш от истината – продължава да говори Вещерската котка, докато аз намирам първата празна страница. – Ние не сме обикновени хора.

Започвам да пиша яростно, защото не искам това да е вярно.

– Рано или късно ще се събудиш и тогава сънят ще изчезне – заканва се Елиана. –„Пуф, като пламък на свещ…”, точно като в историята на Алиса.

Едва слагам точка на страницата и материята около мен се нагъва. Тетрадката се навива и ме поглъща като фуния. Някаква сила ме изтръгва от физическата ми обвивка и разглабя ума ми на хиляди парчета, преди да ги събере отново. 

„Велиана си връща спомените от самото начало.”

****

Сканирам пространството наоколо, привличам частиците, които са ми необходими и отблъсквам тези, които не са нужни за плетенето. Болката от изтощението раздира всички нива от съществуването ми – физически и енергийни, но не мога да спра. Нямам право.

Заплитам бързо и по навик, без да отделям дори миг, за да се уверя в правилната пропорция на елементите. Оръжието в ръцете ми пулсира, докато масата му нараства, а центробежните сили в ядрото му се борят, да го разпаднат обратно на съставните му части. Налагам волята си над тях и го запращам с всичка сила към врага. Яркият взрив огрява кошмарния нашественик, ала дори не го забавя.

Отстъпвам назад, грабвам различни елементи и запридам опасен експеримент. Когато и той не сработва, се налага отново да отстъпя назад. Атака, отстъпление, атака.

Толкова много от нас вече са погълнати, въпреки отпора и нескончаемите опити да обърнем процеса. Борим се до последно с неумолимия противник. Атакуваме го с излъчвания, бомбардираме го с оръжията, захранвани от тъмна материя, градим силови полета, съединяваме умовете си отново и отново, за да спрем напора му. Ала нищо няма смисъл. Един по един, събратята ми падат в самоубийствените си опити да тестват нов план, нов отчаян ход, който да спечели време за другите. Отново и отново се проваляме, докато врагът изяжда колониите ни, засмуква енергията на цели системи и набъбва като чутовна пиявица. Звездите помръкват, досущ отскубнати от бродерията на космоса перли. И с всяка една смърт свръхквазарът набира сила.

Отдавна знаем, че галактиката ни е обречена. Дори бягство отвъд пределите ѝ би било временно, защото рано или късно същата черна напаст ще отвори пролука другаде. Борим се, защото за нас, безсмъртните, материята е свещена и предназначена да устои на хаоса във вечното противоборство. Воюваме за крехкия баланс, но противно на вярата ни, ентропията неумолимо надделява и руши, завличайки всичко в празнотата, дори нас.

Не помня кога и кой от нас разкри, че този колосален по размерите си квазар не е физичен феномен, а нещо много по-опасно и пагубно, което е развило самосъзнание и преследва неуморно своя цел – окончателната топлинна смърт на вселената.

Краят е близо. Ресурсите ни са изцедени, мощта ни е изтляла в залповете срещу черната чума. Остават едва шепа от нас. Време е да решим. Едни се оставят квазарът да ги погълне, обезверени и претърпели твърде много загуби. Други, най-сетне сме готови да изоставим Рай, колкото и немислимо да е било това бягство преди. Защото дори насред разрухата, в нас още тлее вяра, че някой, някъде има сила да победи смъртта.

Потегляме по двойки, несигурни дали ще успеем да прекосим междугалактическите пространства. Аз и моята спътница сме неразделни. Заедно избягваме опасностите, крепим се и дирим неуморно някой или нещо, способно да спре червеят, който рано или късно ще издълбае дупка във всяка част от космоса и ще го оглозга без остатък.

Усещам крепкото присъствие на спътницата си да ме прегръща и заедно бавно си припомняме дългия си път. С времето търсенето ни става все по-хаотично, а устремът ни угасва, заедно със светлината на познатите звезди. Тогава я откриваме – малката планета, миниатюрна дори, на фона на тези, които сме обитавали в Рай, ала и различна. С почуда изучаваме нова, напълно непознат елемент, прост и сложен едновременно.

Остава ни само едно – да се опитаме да съградим с нея нещо сами, да тестваме въображението си, с надеждата да се роди нещо ново и различно. Опит след опит, грешка след грешка, вплитаме новия елемент в сукно. От него сглобяваме живот, учим го, наказваме, поощряваме и убиваме с една едничка цел – да е готов за битката, когато моментът настъпи. А животът всеки път ни изненадва, еволюира и мисли различно, сам израствайки в създател и разрушител.

Безброй пъти усилията ни се увенчават с успех и притихваме от удивление пред новата раса, която изглежда съвършена и могъща. После внимателно изградените ни планове рухват и трябва да започнем отначало. Понякога се налага да убиваме децата си, но знаем че действията ни са оправдани – съществуването им няма смисъл, ако не може да спре убиеца на енергията. След краха на Атлантида и Лемурия се дистанцираме и страним от творенията си. С хората влизаме в ролята на божества и кукловоди. Съревноваваме се и предизвикваме една друга, защото въпреки всичко, някъде дълбоко в нас още е закодирана първичната ни мисия –  да градим и тестваме новия живот.

След време изтощението бавно пропуква решимостта ни и от процепите избуяват апатия и примирение. Никоя цивилизация, която създаваме не може да задмине постиженията на нашата.

Припомням си болката и отчаянието, което ни доведе до поредното бягство – да търсим спасение в забравата. Програмираме съзнанията си така, че да забравят за неминуемата смърт, която дебне зад ъгъла и вместо това ставаме част от света, който сме съградили.

Избликват още спомени за сладостта на забравата, чиято упойка ни завлича все по-дълбоко в тихата си прегръдка. Потъваме все по-дълбоко в безплътния сън и най-сетне се прераждаме в хора. Ала нещо гложди притъпените ни сетива, гъделичка и щипе, напомняйки, че не можем да се крием вечно. Отровните зъби на тревожността се забиват в умовете ни и ни карат да пишем истории за перипетии и страховити чудовища, за герои, които побеждават страховете си и за пребъдването на доброто. Пишем, защото не ни остава нищо друго.

ЧАСТ IV „ПУФ”

Отново сме в Тексас бар. Спомените са толкова много, че сякаш отнема години да ги осмисля и подредя. Усещам ума си като атрофирал мускул, който се учи наново дори на най-базовите движения. Поне тя е тук – една от моя вид.

– Вълната… – произнасям на глас, макар да можем да споделяме мислите си.

– Да – потвърждава тя. – Най-сетне черупката на съня се е пропукала и отприщила част от моята сила.

Не зная дали пробуждането ни ме радва. Изкушението да потъна наново в забравата на човешкото съществуване ме примамва с простотата си.

– Искаш ли да се откажем? – правилно разчита чувствата ми тя.

Гледа ме с човешките очи на Елиана и за първи път разпознавам в тях другаря, с когото ни свързват еони история. Нищо чудно, че виждах в нея нещо различно, близко и плашещо. Ето че е бил потенциалът да ми припомни истината, която напираше да изскочи през сънищата ми. Дали и моите смъртни очи са ѝ действали така, подсилвайки маниакалното ѝ увлечение по реда, който се провалихме да запазим пред напора на хаоса?

Не бързам да ѝ отговоря. Замислям се дали наистина не е време окончателно да се предадем на свръхквазара, вместо да чакаме покорно черната му паст да ни засмуче? И двете знаем, че ни търси. Като хрътка, изгубила следата си, се ослушва за нас и рано или късно ще ни надуши отново. А не сторихме ли достатъчно?

Разпознавам в тези мисли семенца, посяти от устата на инквизитора – онази част от мен, която се е предала. Но аз вече знам как се е подслонил в моя ум. Играла съм ролята на разрушителя на светове толкова пъти, че вече знам как очакването на смъртта покварява живота, омаломощава го бавно и го кара да угасне в свития си юмрук.

– Борбата ни не е свършила – казвам накрая.

– Но времето ни може би изтича – възразява Елиана, чиято стоманена решителност се клати под тежестта на възвърнатото познание. – Виж колко отне да създадем динозаврите, водните цивилизации, летящите народи. Дори Лемурия, перлата в короната на усилията ни, претърпя провал.

– Ако се откажем сега, значи всичко е било напразно.

– Поне да започнем отначало. Какъв шанс биха имали хората срещу…

Не смее да назове първоимето на хаоса, който върлува някъде из вселената. Стискам ръката на сегашното физическо проявление на моя другар и споделям:

– Не съжалявай, че сънувахме, защото този сън ни научи на много.

– На какво? – недоумява Елиана.

– На това да не губим вяра, че всичко е възможно. Помисли колко пъти хората са ни вдъхновявали със своите творби, как собствените ни истории се раждат, окрилени от тях. Тази раса има толкова малко способности, а успява въпреки това.

Елиана дълго мълчи, обмисляйки решението си.

– Те подозират за нас – отбелязва накрая. – Никоя друга раса не се е съмнявала в произхода си, докато не им се разкрием.

– И знаят за ентропията на вселената – допълвам. – Просто още не са разгадали нейния произход и я мислят за естествен процес. Но какво ако рано или късно сами открият, че звездите не умират сами?

Взимам наново тетрадката. Тя изглежда изтерзана от безбройните си пътувания през мразове и потапяния, колапси и победи, навивана и притискана между гънките на дрехите, но все още цяла. Струва ми се забавно, че дори в момента на най-голямо отчаяние, сме закодирали нещо, което рано или късно да ни върне спомените и то е именно писането. Разлиствам последната страница и внимателно записвам нещо, върху което далеч нямам контрол, но горещо вярвам, че е постижимо.

– Как ще ги подготвим за срещата с Разрушителя? – пита моят другар.

– Ще ги научим да тъкат – казвам ѝ с надежда.

Тя ме гледа с дълбоките, вещерски очи, които също познават горчивината от неуспеха и болката от коварното острие на инквизитора.

– Нима самите те не са тъкачи посвоему? Тяхното въображение е вече способно да измисля всичко, което и нашето. Остава само да ги научим как да плетат материята.

– Не са готови – възразява Елиана, ала виждам как погледът ѝ блесва.  – Могат да се саморазрушат, като толкова други.

– А ако бъдат някой ден? – увещавам я аз. – Дотогава ще направим така, че гигантската вълна, която създаде с мисълта си, да не нарани повече хора и да остане изолиран катаклизъм. После пак ще разказваме истории, които да ги вълнуват, разплакват и предизвикват да надминат себе си. И чрез тях, малко по малко, ще ги учим да тъкат със собствените си умове.

Спътницата ми ме прегръща и горещите сълзи на човешките ѝ очи мокрят бузата ми и се смесват със собствените ми, защото дълбоко в себе си двете искаме да вярваме в това.

– Ще се върнем в съня, но този път ще спим с отворени очи – прошепва.

„От най-високо се пада най-лошо. – прошепва инквизиторът. – Колко ще боли, когато се срутят илюзиите ви?”

Елиана се отдръпва от мен, отваря патрончето ракия и на един дъх изпива половината. На свой ред отпивам от ракията и добавям едно последно изречение към финала. Подавам тетрадката на спътницата ми и тя прочита написаното на глас:

„Някогашните тъкачи, сега Вел и Елиана, изпълняват своята мисия. Един ден, създадената от тях раса успява да надвие космическия разрушител. Заедно материята и енергията пребъдват над нищото. Вселената бива спасена.

П.П. Инквизиторът замлъква завинаги.”

***

Събуждам се от познатите ухапвания на стръвнишкия студ. Някой шкури слуха ми с език, предназначен да дълбае дупки в лед. Дезориентирана и премръзнала, с мъка се надигам от мократа земя, за да видя как норвежката брегова охрана е оградила круизния кораб и извършва спасителни дейности. Нивото на водата в залива се е възстановило, а от вълната няма и следа.

Парамедикът е клекнал до мен и промива раната от грубата целувка на градушката по челото ми. Чудя се… не няма за какво да се чудя. Напипвам патрончето ракия във вътрешния джоб на палтото и пред смаяния поглед на скандинавеца, с усмивка допивам останалите на дъното капки.

Автор: Емануела Василева