Едва ли има българин, който да не обича разказите на Йордан Йовков и да не се е просълзявал поне веднъж, когато чете за Гунчовото семейство и бялата лястовичка, за добротата на Серафим, за съдбата на Албена или Божура, за необикновената любов между Рада и Шибил, за възмездието на Индже, за майчината мъка на Пауна и т.н.

Йордан Йовков е истинско явление в българската литература.

Йовковият свят е едно вълшебство, в което се сблъскват силни и смели характери, необикновени хора, неотстъпчиви личности, греховни, прощаващи, овъзмездени, красиви, обичащи до последен дъх, търсещи себе си, но винаги изключителни със своите качества – добри или лоши. Йовков е писателят, който докрай вярва в доброто у човека, търси го дори у най-големия грешник, защото според него всеки е способен да се оттласне от дъното на своето падение: „Аз съм наклонен да вярвам на хората, да виждам и да търся у тях преди всичко доброто.“, казва писателят. Така постъпва и със своите герои.

Може би невинаги е възможно греховете да се простят, но винаги е възможно човек да пречисти душата си и да поиска прошка.

И ако Йовковият художествен свят е необикновен, населен с изключителни личности, то животът на Йовков е тих, скромен, обикновен.

Писателят не обича шума и врявата на деня. Отдаден на семейството си, предпочита да не влизат чужди хора в дома му. По тази причина не е обичал и имения си ден, защото тогава се е налагало да отвори вратите си за върволица познати и приятели, искащи да го поздравят. Веднъж споделя, че ако зависи от него, би изтрил всичките празници от календара си – не за другите хора, а само за себе си – за да може да се отдели от принудителното общуване с другите и да се отдаде на съпругата и дъщеря си, на вътрешните си мисли и преживявания.

Вътрешният свят на Йовков е бил необикновен като неговите герои. След смъртта му съпругата му Деспина споделя за начина, по който Йовков пише – пренася се с въображението си в други измерения и напълно изключва за реалността. Не чува, не вижда, защото умът му е другаде. И там, където се намира, вижда своите герои – с облеклото и жестовете им, чува ги с думите и гласовете им, представя си ги със съдбите и изпитанията им. Неслучайно именно детайлите са най-важните в Йовковите творби – цветовете, дрехата, цветята, ароматите, времето, жестовете, очите, усмивката. Това са значещи символи, които винаги се обвързват с психологическите изживявания на героите. Това са дълги часове, в които писателят се откъсва напълно от света, който го заобикаля, напуска всичко видимо и се пренася в някакъв тайнствен невидим свой свят. И в края на тези видения разказът е готов. Едва когато е напълно завършен в съзнанието му, тогава сяда да го напише.

Чудакът Йовков е бил истински интроверт. Не само че не е обичал да посреща гости в дома си, но не е обичал и да го спират на улицата. Стараел се е да поддържа някаква рутина в ежедневието си – да върви по едни и същи пътища, да влиза в едно и също кафене, да избягва разговорите с хората, особено с непознати, защото са го правели да се чувства като болен. Не е обичал да дава интервюта, да говори за себе си, да привлича вниманието към себе си, затова почти всичко, което знаем за него, е това, което споделя съпругата му.

Въпреки тази особеност на своя характер Йовков е бил необикновен човек, изключително обичан и ценЕн от всеки, имал щастието да се докосне до него. Участник в цели три войни. През Балканската война участва като командир на рота в историческите боеве при Кайта, Одрин и Чаталджа. По време на Междусъюзническата война в сраженията при Гевгели е тежко ранен в крака и спасен от плен благодарение на своите войници, които цели километри го носят на гръб. Това е огромен подвиг, защото тези момчета пренебрегват суровите закони на войната – да се оставят „негодните“ назад – и рискуват собствения си живот, изчерпвайки силите си. Представете си – да носиш ранен човек цели километри, когато ти самият си гладен, жаден, немощен. „Като ме раниха, моите храбри момчета ме взеха на ръце, 4 км ме носиха. Превързаха ме, та срещнахме кон, който носеше вода, снеха бъчонките, качиха ме на коня и аз се спасих.” Ето колко много са го обичали. През Първата световна война е граничен офицер край река Места, а след това става военен кореспондент от Южния до Северния фронт.

Мъчителни последни месеци прекарва Йовков.

Краят на живота му до голяма степен се свързва с неговото прословуто мълчание. Дълго време е криел болките в стомаха си, за да не тревожи никого. Обяснявал си ги е с жлъчката, от която е страдал. Заминава на лечение в Хисаря, но състоянието му рязко се влошава и се налага да бъде прехвърлен в Католическата болница в Пловдив. Когато се налага да му направят операция по спешност, откриват и рак на стомаха. Мъчителни са последните дни на този голям български писател, почти недостижим майстор на разказа в българската литература, обезсмъртил завинаги красивия добруджански край с неговите необикновени люде.

Писател хуманист, майстор на психологизирания разказ, неповторим „душевед“, анималист – това са само малка част от творческите титли на Йовков. Оставя след себе си безсмъртни разкази и сборници, сред които „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“, „Женско сърце“ и други.

И ако това не е достатъчно, ще ви кажем и че писателят измисля красивото българско име Албена. Повече за тази интересна история четете в нашата статия ТУК:

На 15 октомври 1937 година Йовков умира. Погребението му в София се превръща в израз на народна любов и признателност. Погребан е в парцел 35 на Централните софийски гробища.

Творбите му са преведени на повече от 40 езика.

Цветелина Велчева ©