Тунгуският метеорит бавно сваля маската си

20 декември 2018 г., 15:27
14381

Италианци: “официалният” епицентър е сбъркан с километри. Снимка: Shutterstock

На 30 юни 1908 г. около 7 часа сутринта над Източен Сибир със силата на ново слънце в небето грейва огнен обект, който прелита стотици километри и експлодира с нечуван тътен. И до днес учените предимно гадаят какво се е случило в междуречието на Лена и Подкаменна Тунгуска, пише сп. “Российский космос”. Данни, получени и тълкувани век след събитието, дават надежди за разплитане на една от най-тайнствените загадки на 20. век.

Легендите и теориите за Тунгуския метеорит са безброй и най-разнообразни: ядро на комета, астероид, аварирал извънземен звездолет. Нито една от тях обаче не изяснява случилото се, а само черпи значимост от безпрецедентната случка.

По дълголетната си неразгаданост и мащаба на предизвиканите разрушения Тунгуският метеорит е

на първо място сред природните катастрофи,

смята професор Борис Лучков от Московския инженерно-физически институт.

Отначало обаче космическият сблъсък в тайгата изобщо не бил забелязан от научните среди. Но постепенното му изучаване обрисувало такива размери на събитието, че то става почти митологично — нещо като гибелта на Атлантида или Всемирния потоп. Науката се препъва вече повече от сто години по пътя към истината за “тунгуския взрив”.

Историята, разказана от очевидците на метеорита, днес е добре съгласувана. Над безкрайните сибирски пространства от Лена до Енисей се разнася страшен грохот, проблясват странни светлини. По небето преминава огнен болид, движещ се от езерото Байкал на северозапад. Много скоро в района на река Подкаменна Тунгуска се раздава оглушителен взрив. Ударната вълна изтръгва с корените цели гори и чупи стъклата на къщите на стотици километри от мястото на катастрофата. Топлинното излъчване на експлозията подпалва тайгата. Много дни наред в нея бушуват пожари.

В района на падането почти няма население,

затова преки свидетели на последните секунди на полета на метеорита няма. Най-близкото селище е ловният лагер Ванавара. Ловците евенки видели ослепителни проблясъци на хоризонта, които били последвани от страшен гръм. Туземците с ужас разказвали как на земята се спуснал бог Огдъ, преобразен като желязна птица, изригваща пламъци.

След взрива небето било покрито от гъсти облаци дим. А евенките, които водят номадски живот в тайгата, си имат правило – пламне ли гората, всички се хвърлят да я гасят, оставяйки всяка друга работа.

Мъжете от ловния лагер тръгнали към огнения фронт. Но не стигнали далеч. Пътят им минавал между два хълма, оттам те редовно си вземали камъни за точене на ножовете. Оказало се обаче, че върхът на единия хълм бил срязан от неизвестната сила, а другият просто бил изчезнал. На мястото му имало езеро, в което бълбукал водовъртеж от кипяща вода.

Скоро до езерото се добрал и първият “цивилизован” човек – търговецът Карп Суздальов — на практика собственик на ловния лагер Ванавара. Според някои

той накарал евенките да скрият всичко научено за този случай.

Защото събитието неизбежно щяло да привлече куп експедиции, които да изпоплашат дивеча и да отнемат поминъка на местните. Евенките, достатъчно наплашени от “слизането на Огдъ”, обявяват табу върху всичко, свързано с експлозията.

Езерото съществува и до ден днешен. Нарича се Суздальово. Предполага се, че при силния взрив е станало земетресение, при което земните пластове се разместват. Така се появява водоемът, а единият хълм потъва под водата.

След експлозията геофизическите станции по целия свят отбелязват преминаването на силна ударна вълна, която на два пъти обикаля земното кълбо. На места земната кора реагира бурно – трусове са отбелязани в Иркутск, Ташкент.

От Скандинавия до Италия нощите стават бели,

атмосферата сияе, в небето се появили сребристи нощни облаци.

Много скоро обаче Европа и Русия си намират занимание, прекалено скъпо във всяко едно отношение – Първата световна война, последвана от революционната касапница. Съответно за научни експедиции в Сибир никой и не помисля. Те тръгват натам след повече от десетилетие.

Една от първите установява, че на север от лагера Ванавара има огромен масив повалена гора с площ от около 700 кв. км. По-късно се изяснява, че поразената тайга е три пъти повече.

Петте експедиции (1921-1939 г.) на Леонид Кулик очертават истинските мащаби и странностите на горското унищожение —

всички дървета са паднали в една посока.

Епицентърът на взрива е открит на 70 км северно от Ванавара, където е намерен участък с изправени голи обгорели дървета, явно оказали се непосредствено под въздушната експлозия. Според Кулик метеоритът паднал в блатото Южно, в което били открити кални кратери. При упоритите разкопки обаче не били открити никакви парчета от небесното тяло. Шумно появилият се метеорит изчезнал безследно. “Откривателят” му загива по време на Великата отечествена война.

Изследванията са подновени едва през 50-те години на 20. век. Геохимикът Кирил Флоренски открива микросфери с космически произход на разстояние до 200 км от епицентъра. Учените откриват още едно чудо: ускорен растеж на дърветата в поразената зона. Според едни това се дължи на обилното наторяване с пепел от изгорената гора, според други пръст има повишената радиация. Биолозите открили забележими мутации в местната растителност.

Новите резултати обаче не дават никаква яснота за метеорита. И от 60-те години насам всяка година нови и нови експедиции ходят като на поклонение до мястото на взрива. През 90-те години в екипите влизат и чуждестранни изследователи. Появяват се физици с високоточна апаратура, прецизни радиометри, уреди, измерващи магнитните аномалии, химическия и изотопния състав на почвата.

Над сто са различните хипотези за взрива в тайгата.

От обемна експлозия на блатен газ, подпален от метеорита, до почти безнадеждно изтърканата звездолетна теория. Американските физици Албърт Джексън и Майкъл Райън смятат, че на 30 юни 1908 г. планетата ни се е сблъскала с черна дупка. По-богати фантазии даряват на света и версии за удар от спонтанен мощен лазерен лъч, гигантска кълбовидна мълния или съсирек плазма от Слънцето.

По-сериозните предположения са за железен или каменен метеорит (но с желязно-никелово ядро) или комета. Във всички случаи небесният гост се е взривил над земната повърхност. Но къде е изчезнал? Целокупното изпаряване на метеорита е просто недопустимо за учените. Само ядрена бомба може да направи този фокус, но липсват важни улики за подобен сценарий.

Още през 60-те години изследователите забелязват, че

районът на изкоренената гора има форма на пеперуда.

По-късните компютърни модели помагат да се прецени, че неизвестното тяло се е взривило на височина между 5 и 10 км. Намерените в блатата силикатни и магнетитови микросфери сякаш  потвърждавали тази хипотеза, но не пасвали много на тогавашните представи за събитието – били малки и малко. Преди няколко десетилетия учените оценявали мощта на взрива на 20-40 тона тротил, при което би трябвало да останат много повече парчета.

Близо век след експлозията е измерена истинската й сила.

Макар и в широки граници – между 10 и 40 мегатона тротилов еквивалент. 2000 бомби от Хирошима, или половин “цар-бомба” (58 мт), изпробвана с назидателна цел от Хрушчов над Нова Земя през 1961 г. Това сериозно променя представата за събитието. Но частите от мозайката все още са пръснати.

Един от дългогодишните изследователи на феномена Генадий Бибин открива потвърждение за сравнително разумната “кометна теория” в дневниците на първопроходеца Леонид Кулик. В тях ученият пише, че в района на експлозията е открил парчета лед, покрити с торф. Кулик не обръща особено внимание на находката си, вземайки я за обикновена замръзнала почва, характерна за Сибир. Само на няколко десетки сантиметра под повърхността на земята там има вечно замръзнали слоеве.

Според Бибин обаче едва ли става дума за нещо подобно. В районите на вечната замръзналост обикновено не растат гори, още по-малко буйни като Тунгуската тайга. Бибин смята, че

този пресован лед е доказателство, че над гората се е пръснала комета.

Много малко от парчетата й са оцелели в последващия огнен ураган.

Именно около тази версия се обединява днес и мнозинството от сериозните учени.

Но никога не е късно за още една интересна идея. Съвсем наскоро група италиански учени направиха сензация, обявявайки, че са открили точното място на падане на метеорита. И то в район, зачеркнат от съветските експедиции като безперспективен още преди 40 години.

Кратерът въобще не е търсен както трябва,

твърди Лука Гасперини, италиански морски геолог. Според него небесното тяло е паднало на осем километра от “официалния” епицентър. Днес там се намира езерото Чеко.

През 1999 г. италианците проучват дъното на водоема със сонар. Но обработката на всички данни отнема близо десет години. Оказало се, че дъното на езерото е конусовидно, което е характерно за езера, образували се в метеоритни кратери. Това поставя под съмнение и представата, че Чеко е карстово езеро, както са решили преди време съветските геолози.

Според италианците кратерът се е образувал при падането на парче от метеорита. Доста голямо късче – около 15 хиляди тона. А целият “небесен гост” е тежал около 100 хиляди тона – колкото голям петролен танкер. Това вече по приляга на взрив със сила между 10 и 40 мегатона.

Гасперини се поровил в данни от предишни експедиции, в анкети с местното население. Според него те свидетелстват, че до 1908 г. езерото Чеко просто не е съществувало. Скоро италианците се готвят да сондират дъното на водоема, дирейки фрагменти от метеоритно вещество. Може би истинската сензация тепърва предстои.

Петър Кънев

Ключови думи:
Коментари