Какво не знаем за Космоса?

10 ноември 2018 г., 16:22
16031

NGC 5194. Снимка: NASA

Някои любопитни факти, които няма да срещнете в учебниците.

Това не е луна, това е галактика

Фактът, че планетите имат естествени спътници, е добре известен на човечеството дори само защото нашата Луна постоянно ни напомня за него. Всъщност сред всички планети в Слънчевата система единствено Меркурий и Венера нямат свои естествени спътници. В другата крайност са гигантите Юпитер и Сатурн, които разполагат съответно с 66 и 62 луни. При това обаче малко известен факт е, че това неписано правило за естествените спътници (колкото по-голям си, толкова повече спътници имаш) се отнася и за галактиките.

Всяка уважаваща себе си галактика разполага със свой антураж от по-малки сателитни звездни струпвания. Те обикалят в орбита около централната галактика, защото са гравитационно свързани с нея, т.е. поради същата причина, поради която планетите обикалят около своите слънца, а луните – около своите планети. Нашата галактика (Млечният път) може да се гордее със своята свита от най-малко 15 сателитни галактики. В това отношение Млечният път превъзхожда близката и сходна по размер галактика Андромеда, която разполага с един галактически спътник по-малко – 14. Най-известните сателити на нашата галактика са Големият и Малкият Магеланов облак. Най-близка пък е галактиката джудже Голямото куче, която се намира на съседната улица в мащабите на Вселената - на едва 25 хил. светлинни години от нашата Слънчева система и на 42 хил. светлинни години от центъра на Млечния път.

Гигантски пухкави планети

Едно от нещата, което знаем за планетите, е, че могат да бъдат огромни, колосални и дори невъобразимо големи. Нашата Земя е истинско джудже в сравнение, да речем, с най-голямата планета в системата. Ако Юпитер беше огромна куха сфера, в нея щяха да се съберат общо 1321 сини топчета за игра като Земята. Голям обаче не означава масивен. Най-големите планети, които познаваме, са с най-ниска плътност (т.е. относителна тежест на единица обем). Например споменатият планетарен господар на нашата система има плътност, четири пъти по-ниска от тази на Земята, най-вече поради факта, че е изцяло съставен от водород, хелий и някои други газове. Иначе казано, нашата мила родна планета щеше да е четири пъти по-тежка, ако беше с размерите на Юпитер. Това обаче не е всичко, защото втората по-размер планета в Слънчевата система е още по-„пухкава”. Плътността на величествения „господар на пръстените” Сатурн е едва 0,687 г/см3 (грама на кубичен сантиметър), което е по-малко от плътността на водата (0,998 г/см3) и е близко до тази на картона (0,689 г/см3). Т.е. планетата с пръстените би могла да плава във водата като гумено пате, стига, разбира се, за целта да се намери достатъчно голяма вана. Дори и този нежен гигант обаче е истински тежкоатлет в сравнение с някои от най-пухкавите планети, известни на науката до момента. Сред тях е извънслънчевият свят Kepler-7b, чиято плътност (0,166 г/см3) е съвсем близка до тази на стиропора и съвсем малко по-висока от тази на току-що навалял лек пухкав сняг.

Метанов дъжд веднъж на хиляда години

Спътникът на Сатурн Титан е единственото различно от Земята тяло в Слънчевата система, на което вали дъжд. Този факт е впечатляващ сам по себе си. Още по-интересно е, че мистериозният планетарен спътник разполага с атмосфера, по-гъста от земната, както и с реки, езера, морета, дъждове и пълен хидрологичен цикъл, подобен на земния. Съществената разлика е, че при „освежаващите” температури на Титан (-179 градуса по Целзий) мястото на водата е заето от течен метан. Представете си мътно, облачно, захлупено небе, а под него необятно, черно като нощта море. По него безшумно се търкалят големи, „мазни” талази от това, което на Земята бихме нарекли LPG (втечнен природен газ) и което използваме като автомобилно гориво.

Наскоро изследване на учени от американската космическа агенция NASA добави нов интересен щрих в тази извънземна картина. Анализирайки многогодишните резултати от космическата мисия „Касини”, изследователите стигнали до извода, че в различните региони на Титан вали веднъж на хиляда години. Когато обаче многовековната въглеводородна суша приключи, от надвисналото небе върху замръзналата титанска земя се излива истински порой, изразяващ се в стотици и дори хиляди литри LPG благодат на квадратен метър. Учените са забелязали следи от хилядолетните бури на различни места по повърхността на спътника. В един от случаите, наблюдаван през 2010 г. в екваториалната област на Титан, камерите на „Касини” регистрирали огромно, създадено от пороя метаново езеро с площ 500 хил. кв.км, от което месец по-рано не е имало и следа.

Страници

Ключови думи:
Коментари