Да отгледаш едно дете е като да караш кола за първи път – и страшно, и изморително. Твърде много задачи и твърде много отговорности… Едва с второто дете, колкото и да ни изтощават грижите, сме способни да се насладим искрено на майчинството, твърди Екатерина Мазеина, майка на две момичета.
Разрешавам си да не бъда идеална
Моя живот с децата напомня на стария виц, в който с първото дете стерилизираме всичко, а третото яде от купичката на котето. Ние нямаме коте, но имаме татко, който се вълнуваше толкова много за първото бебе, че по няколко пъти на ден облъчваше дома с кварцова лампа. Гонеше ме от стаите и започваше своето ултравиолетово безумие.
Впрочем, аз също бях готова да облъчвам не само жизненото ни пространство, но и всички гости, защото те пренасят микроби. Нищо чудно, че никой не дойде...
С втората ни дъщеря не включвахме ужасната лампа. Тя сега пълзи навсякъде и аз все още се старая да чистя пода всеки ден. Но с второто дете е по-лесно да си разрешиш да не бъдеш идеален – да не гладиш детските дрехи, да не къпеш бебето по четиридесет минути всеки ден, да не се разхождаш, когато си останала без сили и още много неща да не правиш.
При това не изпитвам чувство за вина и не се сравнявам с другите майки – това, по принцип, е възможно.
Не се опитвам да отгледам гений
Имам снимка във Фейсбук - по-голямата ми дъщеря на два месеца е забола нос в репродукция на картина от Ван Гог, окачена до леглото. Сега ми е смешно, а тогава бях уверена, че два месеца е подходяща възраст за запознанство с постимпресионистите. Едва научила да държи главата си изправена, дъщеричката ми стана постоянен и единствен слушател на моите поучителни монолози: „Виж, Нина, това е дом, и в него има десет етажа. Дай да броим: един, два, три...“
Бебето в отговор радостно пуска слюнка. Не се давах - бях наясно, че след третия месец ще е късно да я науча. А детето се развиваше според възрастта си, без да обръща никакво внимание на моите педагогически изблици.
Втората ни дъщеря сега е на седем месеца и цялото ѝ интелектуално развитие се състои в това понякога да шумоли с торбата за боклук. Когато допълзи до нея.
Книгите за ранното развитие на децата са покрити с прах, никой не показва на бебето черно-бели снимки с букви, не го мъчи със специална детска музика, за да подобри когнитивните му способности. Аз изпълнявам предимно прегръщащо-целуваща функция, а в ролята на радиото се вживява голямото дете. Отлично се справяме, мисля си.
Уверена в себе си като майка
Чак с второто дете окончателно повярвах в себе си като майка. И ако по-рано слушах повече експертите как се възпитава, обича, лекува и храни, то сега се ориентирам благодарение на своите знания и чувства.
Разбира се, страхът за детето си остава, но вече мога да го контролирам, защото се доверявам на себе си и не се страхувам да правя грешки. Например, с първото дете началото на захранването беше събитие, даже си беше СЪБИТИЕ, за което се готвеше цялото семейство.
Решихме: започваме с каша или със зеленчуци, запасяваме се с блендер и фермерски тиквички, избираме пълнозърнесто брашно, изучавам статии и форуми по темата в интернет и изпитвам безкрайни съмнения във взетите решения. Детето, за да подхрани моята неувереност, саботира обедите както може – плюе тиквата, обърна една чиния с елдена каша и размаза изварата на масата.
С малката такива драми нямаше, защото вече знаех с какво да я храня, по какво разписание и какво да правя, ако откаже да яде. И, о, чудо, нямах никакви проблеми със захранването – малката Верочка имаше изключителен апетит и с радост хапваше дори противоречивите броколи.
За да захраня първото дете, трябваше час време и мама-аниматор със солова програма, а сега приключвам най-много за двайсет минути, включително с миенето на съдовете и с това да изпия чаша зелен чай . Работата не е в конкретния правилен избор на храна, а в моята вътрешна увереност, че всичко ще бъде наред. Децата са телепати – не знаехте ли?
Проблеми в детското легло - не, благодаря!
Кратък и тревожен е сънят не само на алкохолика, но и на младата майка.
Първата нощ в родилния дом с голямата ми дъщеря не спах, непрекъснато я гледах. Не от умиление, а с тревога – дали диша. И следващата нощ също.
Безкрайно разцъквах нета за да открия информация колко трябва да спи бебето на един месец, на един месец и половина, на шест… Ако тя не спеше в нормата, седях и премислях дали е здрава. Понякога - в продължение на часове, защото се влюбих в това славно спящо бебе. Дъщеря ми спеше само по корем, като жабче, а бях прочела в интернет, че това е опасно. И отначало нервничеше страшно, когато се опитвах да я преобърна, за да я превърна от земноводно в човек в по-удобна поза, одобрена от интернет педиатър. Реален проблем със съня нямаше, но имаше много танци около детското легло.
Втората дъщеря спи толкова, колкото ѝ е нужно – двайсет минути или четири часа, в такава поза, в която ѝ е удобно. И най-важното – когато тя спи, аз се занимавам с мои си неща, а не стоя със секундомер до леглото ѝ, докато се събуди.
Нямам илюзии за живота след раждането
Когато очаквах първото си дете, мислех, че то е просто ново приятно допълнение в живота.„Само да родя здраво дете, а после няма грижа“, мислех си наивно. И на ум не ми е идвало, че раждането е начало на дълъг път, по който от край време и завинаги вървим заедно с детето.
В тази нова реалност моите желания не значат почти нищо, аз не разполагам със себе си, със своето време и лично пространство. При цялата си любов към детето не бях готова за това.
Помня опияняващото чувство на свобода, когато за първи път след раждането отидох сама в хлебарницата и как не ми се връщаше вкъщи, а исках да обикалям по улиците и безкрайно и безсмислено да гледам как пада снегът.
След известно време приех този живот: научих се да сменям памперси със затворени очи, да разтребвам целия апартамент за половин час, да готвя само полезна храна, да не крещя и да броя до десет, ако бодрото детенце пръска борша около себе си.
За появата на второто се подготвих и морално, и психически. Когато то се роди, в нашия семеен живот не се промени нищо особено. Е, добавиха се няколко нови грижи, но за никаква кардинална промяна не може да става дума, както беше първия път.
Изпаднах в тиха радост – забравях да дишам от нежност край леглото ѝ. И удивителното е, че сега, с двете, се чувствам по-свободна и по-щастлива, отколкото само с едно дете.
