Винаги съм си мислела, че ще имам три деца. Имах подход към тях от тийнейджър и до днес, когато нямам особено желание да се приобщавам към компания от непознати, сядам при малките. Разговорът тръгва от раз, все едно сме приятели, които не са се виждали от години. Често в такива ситуции децата ме намират сами – идват, за да зададат въпрос за татуировките ми, присламчват се за парче торта, или за да чуят нещо, което споделям с дъщеря ми,  и в следващите дни се движа с глутница нови последователи.

Желанието да родя второ дете на същия човек се пропука на петата година от връзката, а до деветата отчуждението и учтивото ни безразличие ме караха да се чувствам като извънземен вид сред приятелите ни, които не спираха да се размножават. С всеки положителен тест за бременност идваше купон и неизбежния към мен въпрос в пушпаузата „А вие няма ли да поработите за още едно?“.

Ами не. Няма. Изиграх мача с майчинството и не мисля да повтарям. Не заради фалстарта с бащата на детето ми. Причините са супер егоистични.

Ето ги и тях, в най-общ вид:

- Чувствам се достатъчно пълноценна и съм си самодостатъчна. Биологичният ми часовник отдавна е обезвреден и не тиктака. Минах през криза на идентичността и за три години изгубих съня си, тялото си, приятелите си и вярата в партньора си. Процесът на адаптация към новата реалност беше дълъг, възстановяването ми също. Детето ми е най-хубавото нещо, което ми се е случвало, но катарзиса, през който минах, за да го имам, е преживяване един път. Буквално.

- Нямам нужда от толкова ангажиращо доказателство, че любовта се случва и ще я бъде. Тя си има срок на годност и най-прекия път към щастието е да се случва тук и сега, необременена с очаквания, общи сметки, разходи и…да, с планове за дете. На прага на 40-те имам здравословното самочувствие на партньор, който не си оставя магарето в калта и може да даде максимума в една връзка и без да подлага тялото си на 9 месечни трансформации, а душата си – на въпросителни доживот.   

- Синдромът „Дим да ме няма“ в отговорността като родител. Детето често остава заложник на минало, към което вече бившите партньори се връщат с отблъскващо нежелание. Във всеки от нас дреме по едно гадно човече, но нищо не разголва същността на човека по-добре от емоционален катарзис като разпад на семейството. Границата от „Грижа ме е за теб и няма да те оставя, ти си майка на детето ми“ до шокиращата апатия и финансовата безотговорност е тънка като паяжина. Детето е любов, а не обект на пазарлъци на ръба на унижението.  

- Обичам свободата си повече от всичко. Минах през супер турбуленции абсолютно сама през последните четири години. Не фалирах, не напълнях, не пропуках комуникацията си с детето, не спрях да пътувам и да планирам живота си в едър мащаб. Неравностите по пътя ме накараха да се обичам повече и да ценя свободата и комфорта си повече от всякога. Виждам майки с по три деца в къмпинга, на който почиваме – от тийнейджър до 3-годишно. Виждам и такива с по две малки, породени, и подкрепление от приятели, окупирали съседните каравани, за да поемат грижите за бебетата на смени. Била съм там, защото отгледах детето си без баби и с постоянно пътуващ татко. Няма красив ум, който да ме привлече толкова, че да склоня да се превърна в същото невротично, асоциално и свръхнапрегнато същество отпреди 11 години.  

Теодора Илиева / Новите родители