- Кои са най-често срещаните форми на тормоз?

- Най-често се среща тормозът по телефона. Защото става много бързо. Набираш един есемес с текст „ще те убия” и готово! Колко е лесно! Тези заплахи за много от родителите изглеждат смешни. Когато ги видят, те не обръщат внимание. Но вече в България имаме регистриран случай с убийство на ученик след тормоз с обидни есемеси по телефона. Миналата учебна година едно момче във Варна почина след побой. Беше паднало и си беше ударило главата смъртоносно, след като беше извикало свой връстник, който го тормозел в киберпространството цяло лято, да се разберат.

За децата телефоните и компютрите са част от света им и те не могат да си представят живота без тях. Техните родители пък си спомнят времето, когато не е имало такива технологии. Много от възрастните използват компютрите като пишещи машини и за да си проверят електронната поща. Децата са много по-напред. И често не споделят, защото родителите им не разбират.

- Как реагират жертвите на кибернасилие?
- Реагират болезнено на всяка обида. Най-често споделят преживения тормоз с майка си или с приятелите. Но в една трета от случаите не казват на никого. Обикновената реакция на българските родители е „Аз казах ли ти да не седиш толкова на компютъра” или „Ще ти прибера телефона, за да не ти пишат глупости”. Това е погрешно. Първата реакция на родителите е да изолират детето от технологиите, защото те са живели без тях и си мислят, че и то може да живее без тях. Но не е така. По този начин настройват децата си срещу себе си, защото ги ограничават от контакта с приятелите им.

На родителите наистина им е трудно да разберат, че това е част от света на детето. Едно време ние, като се прибирахме от училище, избирахме най-дългия път до вкъщи, за да бъдем по-дълго с приятелите си. Застанете сега пред всяко училище, за да видите какво се случва. Излизат от вратата и се разбягват във всички посоки. И си викат „Чао! До след малко!”. Всеки си отива вкъщи и сяда пред компютъра. Това е начинът, по който те общуват. Възрастните не разбират тази разлика.

- Как един родител може да разбере, че детето му е тормозено в интернет? Да следи ли компютъра и телефона му?

- По отношение на жертвите – родителите трябва да наблюдават не толкова технологиите, колкото реакциите на детето. Какво става? Защо, когато получи есемес, бърза да го изтрие или да затвори телефона? Какво крие? Ето още един интересен случай: детенце в трети-четвърти клас има ферма във Facebook. Дава паролата на приятелчето си да му гледа доматите и каквото и да е. На другия ден се скарват и другото момче му съсипва фермата. Това също е форма на отмъщение. Детето е изключително разстроено и отива при родителите си. Те реагират с насмешка. А то всъщност за първи път се е сблъскало с предателство от страна на приятел. Проблемът е много по-дълбок от проста интернет игра. Ако родителите не разберат това – край със споделянето.

- А към кого да се обърнат за помощ тези родители?

- Първо е важно да потърсят помощ в училището на детето, стига то да има политика за справяне с този проблем. Ако няма такава, може да потърсят консултативна помощ и да се обърнат към екипа на „Училище без насилие“, с който могат да се свържат чрез сайта на Дружеството на психолозите в България.

- Възможно ли е детето да намрази компютрите и джиесемите заради това, че те са били начин да го накарат да се почувства зле?

- Трябва да ви кажа, че май не съм срещал такива случаи. Децата се затварят, спират да общуват, но не свързват проблема с технологиите. Разбират, че не са виновни компютърът и джиесемът, а тези, които стоят зад тях.

- А как да подходят родителите на деца, които насилват съучениците си? Как да убедят синовете и дъщерите си, че това не е правилно?

- Първата реакция на всеки родител, който разбере, че детето му е от тормозещите, е да го защити („Голяма работа, той е мъжкар!”). При всички случаи контактът между родител и дете е задължителен. Но по-добре възрастните да потърсят квалифицирана помощ. Защото това, че детето тормози, означава, че става дума за липса на емпатия. То не разпознава чувствата на другите и не разбира, че ги кара да се чувстват зле.

Невена Любенова