Наскоро препрочетох романа на Нарине Абгарян "Три ябълки паднаха от небето". Порази ме до сърцето историята на един мъж, който си купил обувки на пазара. Искал веднага да ги обуе, но жена му го скастрила: "Не бъди глупав. Можеш да ги носиш на неделната служба“. Възрастният човек се обидил, а съпругата му разпалено се аргументирала, че има дрехи и обувки за всеки ден, а има и елегантни - за специални случаи...

Съпругът и съпругата се прибрали у дома и внезапно мъжът починал. Жената го погребала, но със старите му обувки. Какво толкова. Новото си е ново.

Мъртвецът обаче започнал да навестява съпругата си всяка вечер и да я упреква, че е алчна. Наложило ѝ се да дочака смъртта на поредната възрастна жена в градчето и да даде новите мъжки обувки с размер 45 - да погребат старицата с тях.

Един познат с горчивина ми разказа как навремето се е възмущавал от баба си. Когато бил на 7 години, ѝ гостувал за пролетната ваканция и я помолил да отвори сладкото от ябълки. Тя отказала. Пазела го за ябълковия щрудел за Петдесетница. Момчето се опитало да я убеди, но след това се разплакало и се прибрало вкъщи по влаковите релси - за щастие живеело в съседното село. Баба му не доживяла да види Петдесетница – почнала две седмици преди празника - а бурканът със сладкото бил тихомълком откраднат от един съсед наред с въдиците и бъчвата за кисели краставички.

Лелята на втора ми братовчедка има хубава карирана пола – пази я за погребалния си ден. „Харесва ли ти?“ – питам я. Тя ми отвръща, че я обича. „Ами носи я!“. „Ще ѝ дойде времето“, отговаря тя. С обичайния си плам се опитвам да ѝ обясня, че няма как да се зарадва на полата, ако е в нея на път за собствения си гроб. Но би било чудесно да си я сложи сега и да отиде за хляб, облечена в нея. Тя се усмихва разбиращо и ми казва, че още съм млада и нищо не разбирам.

Родителите ми вече няколко години отказват да ходят на санаториум. Те са болни, пият огромни количества нурофен, но отказват да преминат курс на лечение и радонови бани. Баща ми оправдава това с факта, че в страната се води война и той се срамува да се грижи за здравето си, докато на Изток умират хора.

Приятелката ми понякога си спомня за прословутия буркан с шпроти, който майка ми взе на мегаатрактивна цена и скри за празника, без да погледне срока на годност. Когато настъпил часът "Х" и в чинията вече имало препечена филия хляб, намазана с майонеза, резени кисела краставица и стръкчета пресен копър, шпротите били развалени.

Синдромът на отложения живот е много удобен. Можеш да се увиеш в него като в пашкул и да оправдаеш страховете и мързела си. Това е едно жежелание да действате и да вземате решения. Когато децата пораснат, когато дойде лятото, в петък вечер, по Великден... Най-добре от понеделник, от 1-ви септември, след ваканцията или когато войната свърши.

От сутринта чакаме вечерта. А от вечерта – новото утро. Оставяме за друг път или „за празник" елегантни покривки, елегантни думи, мисли и мечти. Отлагаме започването на най-добрата работа и отхапването от най-голямото парче.

Чакаме подходящата възможност, подходящия момент, първия лунен ден. Отлагаме младостта за старостта, забравяйки, че животът е нещо, което се случва само сега.

Автор: Ирина Говоруха / lifedeeper.ru