„По-добре да кажеш „Не” с дълбока убеденост, отколкото да мърмориш „Да”, за да угодиш на някого или, което е по-лошо, да избегнеш неприятностите.”
Така казваше Махатма Ганди и ние помним как неговото „Не!” се отрази на световната история. А ето и как този житейски принцип се прояви в живота на неговия внук – Арун Ганди.
Арун израсва в Южна Африка. В детството му са го били два пъти – веднъж за това, че прилича на бял, и втори път – защото е твърде черен. Когато го пратили да живее при дядо му, той още кипял от гняв. В интервю Арун разказва, че към Махатма се обръщали за съвети най-важните хора, но въпреки това той намирал време и за внука си – всеки ден в продължение на година и половина той просто слушал момчето в продължение на един час. И това променило целия живот на Арун.
Попаднах в ситуация, когато ми се наложи да приложа правилото на Ганди – да бъда господар на живота си и да преоценя приоритетите си. Това се случи няколко часа след раждането на дъщеря ми. На следващия ден ми предстоеше важна среща с клиент, но аз знаех как да постъпя. Това време бе отредено само за жена ми и детето ми. Когато началниците поискаха от мен да отида на срещата обаче, аз се постарах възможно най-уверено да кажа:
- Да!
За мой срам, жена ми и току-що появилото се на бял свят мъниче ме чакаха в родилния дом, а аз отидох да преговарям. После мой колега ме уверяваше: „Клиентът оцени решението ви да идете на срещата”. Аз обаче видях изражението на лицата на клиента и помощниците му и те точно отразяваха въпроса, който ме терзаеше: „Какво правя тук?!”. Тогава не последвах правилото на Ганди. Казах „Да”, за да угодя на хората.
И, между другото, тази среща не донесе никаква полза. Но дори клиентът да бе оценил решението ми и компанията ми да бе получила сериозна изгода от това, самият аз сключих неизгодна сделка. Жена ми ми вярваше, а аз не се съобразих нито с нея, нито с детето.
Защо постъпих така? За това има две много срамни причини.
Първо, аз се поддадох на „социалната хипноза”. Никой не ме принуждаваше да ходя на тази среща. Нуждата да угодиш обаче се оказа толкова силна у мен, че не издържах дори неловката пауза, която се получи в телефонния разговор с шефа ми, и се опитах да сваля напрежението – казах „Да”, въпреки че знаех, че трябва да откажа.
Второ, убедих себе си, че „съм длъжен да свърша тази работа”. С ума си разбирах, че сам правя избора, но на емоционално ниво чувствах, че нямам избор. Тази лъжлива психологическа предпоставка ми затвори всички пътища, освен един.
Как да избягваме такива грешки и да не казваме „Да”, когато мислим „Не”?
Първо, не смесвайте решението с отношенията. Понякога забравяме, че конкретното решение и отношенията ни с хората са две различни неща. Трябва съзнателно да ги разделяме, за да бъдат отговорите ни по-премислени. Първо определете правилното решение, а чак после помислете как най-меко и учтиво да го съобщите на разочарования събеседник.
Второ, поправете начина си на изразяване. Като казваме „ще трябва да го свърша”, „ще трябва да присъствам на срещата с клиентите”, ние подразбираме, че някога сме взели решение да направим това и други варианти не съществуват. Другата седмица обаче всеки път, преди да произнесете нещо подобно, спрете и го заменете с друго изречение: „Аз избрах”. В началото това ще ви звучи странно, а може би и тревожно, ако взетото решение се окаже неправилно. Но думите „Аз избрах” ни напомнят, че всеки път правим съзнателен избор – и той може да бъде различен.
Трето, не се занимавайте с хора, на които не им пука за вашите приоритети. Този съвет може да ви се стори примитивен, но само така ще се освободите напълно! Винаги ще се намерят хора, които споделят ценностите ви. Като работите с тях, няма да се чувствате „принудени” да правите компромис с важните за себе си неща. За да си намерите такава работа обаче е нужно време. Затова започнете да търсите веднага!
Отделните ситуации, когато казваме „Да” вместо „Не”, не ни се струват особено важни. С времето обаче тези компромиси се натрупват, натрупват се и съжаленията. Медицинската сестра от Австралия Брони Уейр, която се грижела за безнадеждно болни в последните месеци от живота им, запомнила за какво хората най-много съжаляват преди смъртта. На първо място в този списък била фразата: „Ако само ми бе стигнала смелостта да изживея живота си така, както исках аз, а не така, както другите искаха от мен!”
На второ място: „Нямаше смисъл да работя толкова много”. А на трето: „Жалко, че не ми стискаше да изразя чувствата си”.
Едва ли веднага ще достигнем висотата на Махатма Ганди, но си струва да се мъчим да живеем така, че, когато се оглеждаме назад в края на пътя си, да не тъжим, че не сме живели според собствените си приоритети.
Грег Макуин, специалист от Силициевата долина и автор на книгата „Есенциализъм: Дисциплинираното преследване на по-малката облага”, за Harvard Business Review
