Раздялата за мъжа - понякога това е лъжа, под която има грамада от гордост

В действителност, дълбоко в душите ни всичко е по-различно, не толкова егоистично. И ние тъгуваме, и ние се въртим в леглото заради нахлуващите спомени. И ние, както и вие, жените, търсим любимото лице сред тълпата. По какво се отличава женската тъга от мъжката? Ние предпочитаме забравата. За някоя и друга седмица бягаме при „промеждутъчни“ жени – те ни целуват, удовлетворяват ни, помагат ни да забравим. Но в леглото никога не гледаме тези жени в лицето. Страхуваме се да не видим в тях чертите на онази, която обичаме истински. Онази, в която виждаме майката на децата си.

Не вярвам, че любовта се забравя. Невъзможно е да я пуснеш да отлети. Тя е като гълъб в клетка без вратичка – остава си там завинаги. В теб. Просто с времето започваш да се отнасяш по друг начин към онова, което е било.

С течение на времето този гълъб в клетка, отглеждан със спомени, става украшение в градината на сърцето ти. В тази градина идват нови хора, на някои от тях показваш красивата птица от миналото, други пък не пускаш по-навътре от вратичката. Но в крайна сметка непременно ще се намери някой, който ще те обикне заедно с твоите спомени. И това няма да е от милосърдие. Просто този човек има същата градина. И същия гълъб в клетка без вратичка.

Ще бъда честен с теб: понякога се пренасям мислено в миналото. И не защото тук, днес, до теб, нещо не ми достига. Ти си нещо друго. Ти си осезаемото ми настояще. А онова, което е останало там, в миналото, са подводните течения на океаните, които някак неусетно променят ландшафта, но никога не изчезват.

Сигурен съм, че и при теб е така.

Пренасям се в дните, когато двамата с нея се сбогувахме на старата гара в центъра на един град. Тя ме упрекваше за нещо, аз ѝ обяснявах нещо с насълзени очи – вече не помня какви бяха думите, въпросите, оправданията. Помня едно: страшно ми се искаше да я целуна. По устните, по рамената, изгорели от първото юнско слънце. И точно в разгара на спора ни тя изведнъж смъкна малко ръкава на блузката си и съвсем по детски каза: „Леле, виж колко съм изгоряла... Цялата съм червена.“ А аз погледнах пламналото ѝ рамо и си помислих, че въпреки желанието си няма да посмея да допра устни или лице до него. Винаги съм ходил с набола брада, която толкова боцкаше кадифената ѝ кожа.

Защо се разделихме? Заради думите. Ние, и двамата емоционални и избухливи, си наговорихме такива неща, че после не успяхме да престъпим изреченото. И двамата бяхме горди. Всеки път, когато ми се приискаше да ѝ се обадя и да ѝ кажа колко силно я обичам, думите, които ми бе казала, пресичаха порива ми.

Бях възпитан в абсолютно патриархален дух – ако мъжът не е прав за нещо, жената трябва да премълчи. Това са корените ми, моето начало. Майка ми казва: „Мъдрата жена първо ще премълчи, но после, когато мъжът се успокои, непременно ще си каже думата и ще получи желаното.“