Един великан живял в своя замък в любов и изобилие. Никой на света не можел да се сравнява с него ни по здраве, ни по сила, ни по богатство. Обаче, преситил се от всичко на света, великанът почувствал пустота в сърцето, разбрал безсмислието на своя живот и го обхванало тежко униние.

Веднъж сутринта той решил да се отправи на далечен път, за да намери някаква радост и утешение в живота си. Оседлал той коня и съпровождан от своите слуги потеглил на път. Странствал той дълго, но не намерил нищо, което би развеселило и озарило неговата душа.

И конниците и конете много се уморили, когато те се приближили до една нива, където в далечината се трудел някой си орач. Отстрани на пътя се възвисявали огромни дъбове с гъсти корони. Отбил великанът в сянката, за да отдъхне. Докато слугите се суетили около уморените коне, той случайно хвърлил поглед на нивата, на орача и забелязал необичайна картина: единият вол лежи на земята, другият стои в ярема, а орача- на колене в оранта с издигнати ръце непрестанно възклицава: „Благодаря Ти, благодаря Ти, хвала на Тебе, Боже!”

Не разбирайки нищо от това, което било пред очите му, великанът приближил към селянина и попитал:

-За какво ти така благодариш на Бога, приятел?

-Пукна ми единият вол,- отвърнал му орача.

-И ти за това благодариш на Бога?- попитал отново великана удивено и насмешливо.

-Да, за това.

-Нищо не разбирам,- казал великанът,- Друг би плакал и викал, би се жалвал срещу небето и земята, а ти благодариш. Обясни ми, моля те.

Въздъхнал орача, но и разказал:

-Аз съм грешен човек, затова и ме постигна беда. Бог наказва със смърт заради моите грехове, но вместо мен Той взе моят вол. Как пък аз да не Му благодаря? Освен това, в миналите години Бог ми даваше, и аз имах няколко чифта волове, и аз знаех, че това е от Него и Му благодарях. Сега е явена Неговата свята воля: от последният чифт взе единият вол, и аз мисля, че съм длъжен да Му бъда благодарен, когато Той взима, също както и когато Той дава. Слава на Него и хвала!

Удивил се великанът още повече и пита:

-Добре, но как ти смяташ сега да ореш само с един вол?

-Господ ще устрои,- отвърнал орачът и неговото лице се озарило от лека усмивка.

Великанът упрекнал самият себе си, че той, живеейки в наслаждение и изобилие, с години не се е усмихвал така, както този беден селянин, който останал в полето с един вол, но не е загубил надежда. Тогава великанът спуснал ръка в джоба, намерил няколко златни монети и ги подал на селянина.

-Ето, вземи,- казал той,- и си купи друг вол. Днес аз от тебе се научих на много.

Селянинът приел парите и радостно възкликнал:

-Не ти ли говорих, господарю, че Бог ще устрои всичко?- Той отново издигнал ръце към небето и силно повторил:- Благодаря Ти, Боже! Благодаря Ти, Боже!

Великанът се отправил по обратния път. Когато пък той стигнал у дома, то видял, че неговия замък е обхванат от пламък. И гледайки на това, той застанал на колена, издигнал ръце и възкликнал:

- Благодаря Ти, Боже! Благодаря Ти, Боже!

Неговите слуги се удивили от тази постъпка на своя господар, но той им казал:

-Не се удивявайте. Аз не бях благодарен на Господ, когато Бог ми даваше, затова сега Му благодаря двойно, когато Той взима. Сега настана за мене време на труд и усилия с вяра в Бога, а това и е единственото, което може да върне смисълът и радостта на моят живот. Не бойте се, Господ всичко ще устрои!

И великанът се предал на труд за изграждане на новият дворец. Тогава неговият дух се подигнал, в душата се прояснило, сърцето се развеселило. И привикнал великанът ден след ден да благодари на Бога за всичко.

* * *

Моралът на тази притча е ясен: нужно е да бъдем винаги благодарни на Господ, защото всеки човек, във всяка минута на неговия живот, има за какво да благодари на Бога.

И нека никой не казва: „Постигна ме беда, нима и за това аз съм длъжен да благодаря на Бога?!”

(Свет.Николай Велемирович. „Таинственнньiе притчи”)