Имало едно време един лист. Веднъж вятърът го откъснал и той полетял нагоре-надолу. Малко врабче, току що излюпено, го попитало:
-Ти защо падна от дървото?
- Не съм паднал, просто ми омръзна да стоя там.
- А накъде летиш?
- Летя натам, накъдето си искам.
Трябва да признаем, че той бил твърде горд и високомерен лист, за да си признае, че не умее да лети и напълно е подчинен на външни влияния, например на вятъра... А може той и наистина така да си е мислил.
Когато вятърът стихнал, листът паднал в реката и започнал да се носи по течението и.
- А сега защо падна и накъде си се отправил? - попитало врабчето.
- Аз не паднах - обидил се листът - просто ми омръзна да летя и поисках да поплувам, а накъде - накъдето си искам, тъй като аз съм свободен лист и правя каквото си искам.
- А защо не поплуваш в другата посока?
- Колко пъти да ти обяснявам - щом не плувам натам, значи не искам; правя само което искам.
След няколко дена врабчето се научило вече да лети мъничко и видяло пак листа, но той бил съвсем пожълтял.
- Защо си станал жълт? - запитало то. - Какво са ти направили?
- Никой нищо не ми е направил, просто поисках да си сменя цвета и го направих.
Врабчето повярвало на листа и оттогава започнало да счита листата за висши същества, защото не можело да разбере как може да се лети без крила, да се плува без ръце и крака, а още по-малко по желание да се сменя цвета.
Но настъпила есента и все по-често листа се откъсвали и политали, но врабчето никога не видяло нито един лист да лети в посока обратна на вятъра, а когато попадали в реката, никога не се носили срещу течението. И никога не видяло лист, който да остане зелен.
Врабчето пораснало и придобило жизнен опит, а заедно с това променило отношението си към листата, живеещи в илюзията на самоуспокоението, че управляват живота си.
А още узнало, че има и други същества, които считат себе си независещи от нищо - хората. Тяхното поведение изцяло зависи от порива на емоциите им, чувствата и желанията.
Врабчето така и не могло да разбере защо хората са толкова странни.
И врабчето решило за себе си, че е по-добре да си признае, че вятърът може да го издуха и да промени набелязания от него път. Но все пак да има възможност да му противостои, отколкото да говори, че не е подвластно на вятъра и че лети именно там, накъдето иска, когато вятърът го носи в обратна посока.
