Правилото на зелената химикалка или защо в играта, наречена живот, не водим справедлив отчет
Преди много време прочетох за правилото за зелената химикалка.
Накратко идеята е следната - да не зачеркваме с червено там, където е криво, мръсно или е допусната правописна грешка, както сме правили цял живот в тетрадките и тефтерите, а да отбелязваме със зелено това, което се е получило особено добре. Казват, че така детето се концентрира върху положителното и е склонно да го повтаря.
Осъществих идеята на практика. Бях приготвила няколко не особено сполучливи кексчета. Показах най-малко сплесканото и казах:
- Това е хубаво.
Синът ми демонстрира пълно спазване на правилото и веднага се съгласи с мен.
Опитах се да пренеса идеята за зелената химикалка навсякъде.
- Този рафт, който почисти, е чудесен.
- Благодаря ти, че днес изми чиниите.
- Беше ми приятно да видя как помагаш на онова малко момиченце да премести велосипеда си.
В подобни моменти в погледа на Мавтей се изписваше решителност и той веднага побягваше да подрежда рафтове, да мие чинии и да търси из града други безпомощни момиченца с велосипеди.
За щастие, в нашата градина и училище също се спазва този метод, което допълнително затвърждава постигнатия от мен ефект. И така резултатите стават още по-видими.
Детето не се страхува да прави грешки и съответно не се страхува да започва нови неща.
То търси начини за решаване на проблемите, а не се обезсърчава, не се отчайва.
Обича да чете, да смята и дори (почти) не мрази преписването.
А аз все още мечтая да намеря онзи човек, от когото прочетох за правилото на зелената химикалка, и от все сърце да му благодаря за този безценен съвет.
Един ден обаче направих ужасна грешка на работа. Обърках се, не разбрах, бърборех, без да мисля, и се подписах, без да чета. Загубих пари, разплаках се от гняв заради собствената си глупост.
Прибрах се вкъщи сива, мълчалива, начумерена, отказа да вечерям - беше очевидно, че нещо не е наред. Че съм бясна.
- Мамо, какво се е случило? – попита предпазливо синът ми иззад ъгъла, нахлузил каската на главата си за всеки случай.
- Случило се е – отвърнах. И в най-общи линии му разказах, боравейки с речник, който познава.
Това също е част от възпитателния процес - да слезеш от въображаемия Олимп, на който детето те е поставил, да покажеш, че родителите понякога правят грешки, че по принцип това е нормално. Не е краят на света.
Матвей помълча за момент и после изведнъж каза:
- От колко време работиш там?
- Дванайсет години - изчислих аз наум.
- И за пръв път през цялото това време грешиш?
Той се оттегли в стаята си, защото в края на краищата един господ знае на какво е способна жена в това състояние.
А аз бях оставена насаме с мислите си.
Естествено, не за първи път греша. Но не се случва и често. Обикновено съм доста ефективен служител. В крайна сметка се справих. Благодаря, че ми взехте парите, както се казва.
Виж колко зелено мастило има в дебелия ти, изпокъсан тефтер, лелче!
Всички ние понякога се пречупваме и крещим на децата. Позволяваме им да влязат в локва и впоследствие се борим с високата температура, която вдигат през нощта. Забравяме сладкиши и вадим тлеещи въглени от опушена фурна. Одраскваме коли, закъсняваме за срещи.
И се фиксираме само върху това. Лоша майка. Отвратителна домакиня. Небрежен служител. Кой ти е дал шофьорската книжка, мила?!
Някак си не знаем как да водим честен отчет в играта, наречена живот.
Не прибавяме към баланса си стотиците пъти, когато сме се въздържали и сме обяснявали на избухливо тригодишно дете, че това не е начинът, по който трябва да се постъпва.
Извадили сме десетки сладкиши с перфектна коричка.
Изминаваме хиляди километри без произшествия.
Дори след като сме се научили да използваме правилото за зелената химикалка по отношение на децата, упорито забравяме да го прилагаме към себе си. А трябва.
Седя в кухнята, гледам аления залез, слушам чуруликането на лястовичките, прорязващи въздуха ниско, и осъзнавам, че съм гладна. Чувам как синът ми тихо си играе с блокчетата в стаята.
И чак в самия край – закъсняла, подхлъзваща се на завоите от бясното тичане – осъзнавам следното: първо ги учим да живеят внимателно, а после те, нахлузили каската-играчка, надничат предпазливо иззад ъгъла и те питат „Кога ще започнеш и ти да живееш по този начин?“.
Права си, миличък. Ще го направя. Ще започна.
Леля Тарасевич / clubber.com.ua