Да бъдем в интимна връзка с друг човек не означава, че го притежаваме или че можем да решаваме вместо него. Затова изразът „изгубих партньора си“, когато се разделим с него, не е много подходящ. По-точно е да се каже, че събитието, което изживяваме като „загуба“ на по-добрата си половина, прилича на развитие в рамките на един процес. Чувствата на човешкото същество не са неизменни, а тъкмо обратното. Както душевната ни нагласа, така и свързаните с нея емоции, потребности, очаквания и всичко, което формира вътрешния ни живот, търпят непрестанна промяна. Всички имаме темперамент и характер, които малко или много са постоянни. Но възгледите ни за любовта и желанията ни са сравнително нестабилни. Това се отнася дори за най-продължителните и интензивни партньорства.
В определени фази на връзката ние обичаме същия човек по различен начин. Понякога го обичаме повече, друг път по-малко. Случва се партньорите да престанат да се обичат и изведнъж любовта отново се връща – а те са все същите хора. Щом не можем да твърдим даже за самите нас, че се притежаваме напълно и изцяло, как бихме могли да си помислим, че можем да разполагаме с друг? Ако действително го вярваме, то е само защото сме уловени в капана на фантазията на собственото си его и вече не умеем да различаваме ясно какво наистина ни принадлежи и какво не. Тогава си въобразяваме, че то е едно и също.
Ето защо при раздяла имаме усещането, че понасяме „загуба“ – сякаш отсега нататък няма да „притежаваме“ нещо, което си е било „наше“. Пренебрегваме факта, че това, което се е променило, са чувства и копнежи, които преди са създавали интимност, но вече ги няма.
Единствената празнота, която някой човек оставя в живота на друг, е знанието, че може винаги да се облегне на рамото му. Онова, което всъщност губим, е опорния стълб, поддържал тази илюзия. Но не човека губим, защото никой не може да притежава никого. По тази причина трябва да приемаме раздялата като процес на намиране на самия себе си, а не да скърбим за загубата.
