Колата бръмчи и друса на всяка неравност. Аз се опитвам да изглеждам весела. То само се опитвам, а не се получава.
Вчера към обед Дечо ненадейно се обади. Искаш ли – пита – да ходим в Странджата, на онова кале, за което ми разправя. Искам и още как – отвърнах. Сега седя на задната седалка на Москвича, слушам скоростната кутия как прохърква на всяко сменяне на предавките, как вие двигателят и се тресат ламарините, а отпред Вилина се опитва да покаже колко Дечо е неин.
Вила е гаджето на моя най-добър приятел. Отношенията ни са сложни – триъгълник – съвсем не класически. Дечо е второ ми аз. Ако той е болен, и на мен не ми е добре. Ако той е щастлив, аз съм на седмото небе. Писмата в интернет ги отварям до третата минута, след като ги пусне. Някаква връзка има помежду ни, но не я анализирам. Има я и толкова. Единственото, което искам да знам, е, че е жив, здрав и че Вила не му крои номер, защото все аз ходя да ги оправям.
Вилина е кофти работа. Фльорца някаква. Върти очи насам-натам – всеки може да омагьоса. То на мъжете колко им е умът? Една фуста да пребели поглед и краката им омекват. Току-що например му тикна череша в устата и сега се опитва с устни да поеме костилката. Той, горкият, се старае да следи пътя, ама как, като главата ѝ пречи. Тук са завой след завой. Ще ни хвърли в някоя урва, а на мен ми е весело, понеже Дечо е щастлив.
Аз съм Цецка. Кръстили ме на баба ми Цена. „Гъди-гъди Цецито по гушката. Ах, как сладко се смее... а... няма да плачеш. Ей сега мама (тати, баба, свако и т. н.) ще я гушне.“ Името ми е звучало добре, като съм била бебе. Сега ме подиграват, че подхождало за крава рекордьорка. Да бях едрогърдеста – да не ме е яд, а то – пъпки на ребро. Приятелите ми викат Джена (Джена – Цена – има нещо общо). Само ако някой много го е яд на мен, се обръща с: „Айде, Цецке, чупката от тука (затваряй си устата... да ти... майката и др.).“
Стигнахме изходния пункт. Ще оставим колите и ще продължим пеша.
– Дечо, да бяхте бутали Москвича, по-бързо щяхте да се качите.
Това е Иван. Хубаво момче, но покрай баща си много се големее. Баща му направил бързи пари през 92, 93 година. Има верига магазини за нещо си – не ми е потрябвало – не знам. За рождения ден подари на Иван Ситроен .
Оная, дето се прави на манекенка върху капака на Ситроена, е Магдалена. Ако вместо нея сложиш Вилина, никой няма да види разликата. Толкова си приличат по излъчване и маниери.
Третата е Вихра. Тъкмо се измъкват от гората с Добри. Държат се гълъбчетата за ръце, като че ли не е ходила да пикае. Дошли са с Опел Вектра. Нищо работа пред Ситроена, но класа и класа над Москвича.
Стана ми гадно. Знам, че Дечо се бъзга на тема кола. Беден студент, работи, за да учи... Тая е наследил от дядо си. С Иван и Добри са приятели от деца. Били са равни, ама вече не и Иван се старае непрекъснато да го подчертава. Не от злоба – прави се на важен и не разбира колко огорчава другите. Три двойки и аз – съвсем излишна.
Поляна в гората. Тук тихо шуми
лекият вятър из млади върхари.
Над цвете уханно мушица жужи.
Слънцето бавно на запад догаря.
Премятам си стихчето наум и се оглеждам. Ама хубаво място сме избрали! Бива си го. Преплитайки крака се насилвам да имам очи за красотата. Всеки от мъжете мъкне своя багаж и на приятелката си, а аз моя и голяма част от общия – нали съм тук по милост... Спънах се в един корен и... туп по задник.
– Цецке, заспа ли? – крещи Вила, а устата ѝ пълна с костилки от череши. – Внимавай, че ще счупиш яйцата!
– Айде, айде – обади се Иван. – Женските по-кротко! На Джена късметът ѝ такъв – кокоши яйца да чупи. Размърдай се малко де! Какво си кацнала отсега върху Дечо?
Моят приятел се отскубна, дойде, помогна ми да сваля раницата, а погледът му извинителен... Аз се чувствам неловко, все едно Иван мен е навикал.
Добри е намерил място за огън – ще кажеш специално подбрано за жертвено огнище. Магда и Вихра кълцат салатата, а само нашата се мотае и се заяжда с мен. Аз не мога да стъпя на малкия ѝ пръст и не се мъча. Не злобея, не завиждам и мога честно да кажа: да, красива е. Висока, източена, с коса до стегнатото продължение на гърба и цици – три мои за една нейна, ама аз нямам три. И Дечо си го бива – перфектен отвсякъде, но пълен слепок. Последния път, като дойде да реве на рамото ми, сто пъти попита: „Защо?“ „Джена, кажи защо?... Моля те, само искам да знам защо?... Чуваш ли, Джена, защо?...“ Беше пиян след поредния номер. Отвъртях му як шамар: „Какво защо?“ – питам. „Защо ти не си в тялото на Вилина?“ Мой ред да ревна. „Щом тялото е толкова важно, изчезвай при него!“ Главата ми – по-зле от презряла диня – ще се пръсне. Как съм заспала – не знам. Посред нощ се събуждам – блаженство. Нищо ми няма. Слава Богу, пуснала му е.
Повечко шума, отгоре нахвърлях трева, няколко клонки, метнах спалния чувал и... това ми е леглото. Музиката и разговорите се чуват съвсем приглушено. Всички ме убеждаваха да съм по-близо до палатките. Чакал щял да ме стресне или змия, или кой знае какво... От животно не ме е страх. Хората са по-опасни. Всъщност не искам да слушам охкания и пъшкания посред нощ, все едно че съм на порно спектакъл.
Тържествено, странно притихна светът...
... бухал избуха и клечица пукна...
Невидими устни легенди редят –
глас приласкаващ в ухото зашушна.
Като спре касетофонът, е точно така, докато не ми викнат: „Джена, виж там... музикалното оформление!“
Ставам, отивам, пускам и тъкмо се връщам: „Цецке, тъй и тъй си права, притичай за две бири от реката!“
Бирите – в мрежичка, цопнати на големия бързей от някой дългорък. Не ги стигам. Трябва да нагазя във водата. Камъните – хлъзгави и...
– О... Джена, искаш да ни впечатлиш с мокра фланелка? – кис, кис, кис, кис... Магда елегантно си прикрива зъбите с ръка.
Голям смях настана и супер шоу за моя сметка. Бъзик след бъзик... Само Дечо седи един такъв... не му е до смях. Както и да го върти, той е виновен да нямам приятел.
Като дете всяко лято бях при угърчинската баба. Майка ми е оттам. Красавицата на града дошла на почивка, залюбила се с известен гларус и цялата рода получила излаз на море. Винаги съм се чудила как от двама впечатляващи родители съм се излюпила аз – грозното пате. Заченали ме случайно след пиянски запой. Три месеца след това мама за втори път пристъпила в комлушката къща (първия път не ще да е била пияна, щом успяла пак да я намери) с твърдението, че е бременна. По него време тати вече не бил в първа младост и живеел с една застаряваща шантонерка. Натирил я – все пак мама била крехко агнешко – и да му се не надяваш, станал почтен съпруг и отговорен баща. Тази история съм я чула от родителите ми, облечена в по-красиви думи.
Първата ми среща с Дечо е повратен момент в моя живот. Какво бих била аз без него и какво щеше да е той без мен – нямам въображение да си го представя. Тя е белязана с насилие и кръв. Трите приятелчета си играят на стълбищната площадка, аз минавам покрай тях, отварям вратата на асансьора, най-красивото Дечово топче, блъскайки се в нея, променя траекторията си и отлита към цепнатината на асансьорната шахта. „Къде стъпваш, ма? Не гледаш ли, че си играем?“, последвано от тупаник. Без да кажа нищо, слязох в мазето, намерих топчето и се одрах на една ламарина. Отне ми доста време. Бяха ме забравили. Когато се качих и му подадох биличката, той беше страшно впечатлен. Първо, че съм момиче, а не ме е страх от плъховете и второ, че ми се процеждаха капки кръв от ръката, без да цивря. Както си стоеше, дръпна рязко една коричка от коляното си. Шурна кръв. Хвана ръката ми и притисна моята раничка към неговата. Кръвта ни се смеси. Стана толкова бързо, че си чукнахме главите и макар да ме болеше, не успях да реагирам. „Сега сме кръвни брат и сестра. Ако някой те закача, на батко си Дечо ще се обаждаш. Как ти е името?“
Онези първи години бяха най-хубавите от нашия съвместен живот. В седми клас всичко се оплеска. Аз – вече кандидат-гимназистка, учех за изпити и като ме треснаха едни хормони... аха да му кажа колко го обичам. Но не би. Седя вкъщи, чета за противната Ангелинка, дето през година се пада и на вратата се звъни. Отварям. Дечо с едно оперено маце. Той – щастлив на седмото небе, ухилен, преливащ от гордост ми я представя: „Джена, запознай се с гаджето ми Весела. Весе – моята кръвна сестра.“ Божичко, той още за сестра ме имал! Голям мъж – трети курс на Механото! Аз отдавна бях надраснала братското усещане към него. И като започна едно представяне... на година по две-три приятелки. Тъй ли една не му пасна за по-дълго време? Отначало биваше във възторг, че е намерил най-после идеалната (поредната идеална), но след време ѝ откриваше някакъв нетърпим недостатък. Около мен ситуацията също се забатачи. Тъкмо се навъртя един с твърдението, че иска да се любува на чаровната ми усмивка и Дечо пристигна с информацията колко гадно зарязал предишната си приятелка. Друг ухажор се биел в дискотеки. Следващият май пушел трева. Още някакъв бил с непочтени намерения... и т. н. Нямаше достоен за мен. Някои от тях се разминаха със сериозно предупреждение да ме оставят, а на други предупреждението им се набиваше в главите с юмруци. В гимназията се носеше славата ми на най-добре охраняваната девица. Зад гърба си чувах какви ли не мръснишки подмятания. Момичетата ми завиждаха, че имам човек, на когото му пука за мен. За момчетата бях киселото грозде, до което не могат да се доберат. Никой не вярваше на твърдението за платоничните ни отношения. Така се ядосах! Креснах му: „Ти не си ми никакъв! Какво си се загрижил? Остави ме да имам личен живот!“ Остави ме. За кратко. Тогава се появи Светльо – приятно момче от Перник. Учеше в Института по международен туризъм. С него се чувствах добре. Излъчваше особено спокойствие. Вече го бях запознала с нашите. Една вечер родителите ми ги нямаше. Щяха да пренощуват във вила при техни приятели. Реших, че е крайно време да стана жена. Поканих Светльо у нас. Чакаме да дойде асансьорът и изведнъж на бегом пристига Дечо. Хвана ръкава на Светльо и пита: „Ти къде?“ И към мен: „Обичаш ли го тоя мухльо?“ Аз мълча. Какво да кажа? Че ми е добре с него? И... толкова? Дечо не дочака отговор. Впоследствие Светльо се оказа с два шева на устната. Както се опитвам да ги разтърва, оглушах от кански писъци. „Ау! Казаха ми за тая. Мене само ме чукаш, а нея обичаш. Всичко знам аз!“ – дере се поредната приятелка на Дечо. Тръгнали те двамата към спирката и с периферното зрение засякъл мен и приятеля ми как влизаме във входа. Казал ѝ: „Стой тук!“, върнал се, и... стана тя каквато стана.
Оттогава аз съм самотна птица. Той – не. Има си Вилина.
Прекрасна и свежа пристъпва нощта,
тайни понесла, предания стари
по Еньовден как се люлеят хора
и самодивски премени изгарят.
– Джена, ей, Джена! Стига си се сушила! Вече ти видяхме циците – дере се Добри. – Днес е особен ден! Идвай да вдигнем тост за нашите скъпи приятелки!
Обличам анцуга върху мократа фланелка. От десет минути мъжете ми крещят, че ще се вдига тост. Може и без мене. Тричките им са се впили в тях като пиявици.
Връщам се и сядам. Всички са пияни до фаза досадни за понасяне.
– Е, и какво особено има? – питам.
– Как какво? – чуди се Добри. – Днес е Еньовден. Точно преди година срещнахме нашите прекрасни самодиви.
Пълно мълчание. Трите мятат погледи като наострени кинжали. Май ме хвана бирата. О... сещам се... Господи, как съм могла да забравя?
Преди година и нещо идва чичо Петко – брат на баща ми – и вика: „Странджанче, хайде да те водя в планината!“ „Какво странджанче съм аз, чичо? Познавам само Бургас и Угърчин.“ „Корените са оттам, Цеце. Човек трябва да е наясно откъде са корените му. Ти си прекрасна, свежа и ендемична като странджанска зеленика. Само тук може да се роди чудо като тебе.“ Чичо е поет. На него приличам повече, отколкото на баща ми. Аз също пиша стихове. Двамата обичаме да рисуваме и сме на един акъл.
Това беше най-прекрасният ден от живота ми. Покрай мене всички вкъщи се навиха да ходим на излет. Родителите ми през цялото време се държаха за ръце, смееха се и си шушнеха на ухо. Да им се чудиш как след двайсет години още са влюбени. Сестричката ми по никаква причина не се разглези и този ден не отнесох нито една кавга заради нея. Чичо пееше или рецитираше стихове. Забавлявахме се, правихме си снимки. Преди да стигнем калето, чичо ни заведе до две пещери. В първата само баща ми не влезе. Трябваше да пролази половин метър през съвсем тесния вход и той не рискува да заклещи биреното си коремче. За да влезем във втората ни трябваше въже. Отначало беше широка, а после, за да се продължи, се минаваше през тесен отвесен комин, дълбок повече от три метра. Чичо каза, че след комина се разширявала и дори на места човек можело да върви изправен, но ние не бяхме подготвени. Нямахме нито въжета, нито прожектори. Останалата част от деня прекарахме на калето.
Щом се прибрах в Бургас, веднага изтичах при Дечо да му разкажа още пресните си впечатления от Странджата. Оказа се, че познава всички пещери от района и оная с комина е Карамлъшката. Предната година баба му си счупила ръката и той цял месец бил в Младежко да помага на старците да се оправят с добитъка. Случвало се често да търсят загубени кози из пещерите. Беше във възторг от идеята да станем пещерняци. Каза, че ще уговори ходенето с Иван и Добри и ще намерят екипировка. Естествено, че ще ме вземат. Разбрахме се да организира подготовката и да ми се обади. Но аз не можах да отида с тях. Звъни през седмицата телефонът и чичо Георги ми съобщава: урокът по рисуване от неделя следобед трябва да го преместим за събота сутринта, защото в неделя бил зает. Какво да се прави? Реших да не ходя. Всеки от мъжете беше направил някакъв компромис за свободната събота. Просто – абсурд да ги моля за отлагане.
Вечерта, още по светлото на най-дългия ден, седя на балкона, любувам се на залеза и изведнъж Вектрата изфорсира на асфалта пред блока и закова на място. Слизат тримата и се смеят на висок глас – ще кажеш, че са пияни. Дечо ме видя и се развика: „Джена, слез! Бързо слез! Няма да повярваш!“ Тичам като куршум надолу. И още отдалеко: „Сещаш ли се за оная пещера с дълбокото гърло?“ „Не гърло, а комин“, поправя го Иван. „Е, голяма работа! Джена ми е приятелче. Остави аз да разказвам! – напира Дечо. – Наближаваме пещерата и на стотина метра от нея чуваме крещене.“ „Не беше крещене, а виене“, уточнява Добри. „Мамка му! Ще ме оставите ли да говоря? – сърди се приятелят ми. – Ти каза, че е вой на вятър в бутилка, а аз казах, че вие както бабички вият на гробищата на умряло. Е, кой излезе прав? После се чу хленч и подсмърчане. Бутилките не подсмърчат.“
Така един през друг оформиха следния разказ. Колкото повече наближавали пещерата, толкова писъците били по-вледеняващи. По гърбовете им залазили мравки и ги избила студена пот. Краката им отказвали да се движат в тази посока. Решили, че изнасилват и се гаврят с някого. Може би го дерат жив или го режат парче по парче, но каквото и да е, страх – не страх, трябвало да отидат, защото сигурно някой се нуждаел от помощ. Звукът излизал от входния комин. Светнали надолу с прожекторите и в първия момент видели огромна топка косми, през която проблясвала синкаво-бяла плът. Ужасени се дръпнали, но воят и хленчът спрели. Бавно се престрашили и пак светнали в комина. Отдолу ги гледали три чифта прекрасни очи. Най-завладяващият глас промълвил: „Молим вас!“ и се протегнали две Микеланджелови ръце нагоре.
Спуснали въжетата и едно по едно извадили три момичета, прекрасни като самодиви. Формите им можели да засенчат всяка миска от световен мащаб. Първата била с руса, почти сребриста, леко чуплива коса и небесносини очи. След като Иван ѝ помогнал да излезе, не се откъснал от нея. На втората Добри подал ръка и останал запленен от виещите се къдри на масури с цвят на старо злато и бадемовите зелени очи. Третата била с гарвановочерна коса и тъмни като безлунна нощ очи. Нямало как – Дечо трябвало на нея да помага, понеже приятелите му загубили ума и дума. Най-странното било, че трите момичета нямали грам парцалче по себе си – били абсолютно голи. Изглеждали много уплашени и само Ивановата – тоест Магда, се владеела и приказвала. Говорела на някакъв странен диалект, изразявала се особено, но всичко се разбирало. Добри се сетил, че като войник служил с един от благоевградско и попитал да не са македонки. Магда кимнала. Другите две също закимали, но до края отговаряли на въпросите само с „да“ или „не“ и оставили Магда да обяснява вместо тях.
Мъжете запалили огън. Дали резервните си дрехи на момичетата да се облекат. Извадили всичката храна. Говорили много, разказвали за себе си, за да разберат момичетата, че не са някакви хайвани, които ще се възползват от тях и ще им направят нещо лошо. Така не станало повече на въпрос да слизат в пещерата.
След време попитах всяка една от тях как са се срещнали с Иван, Дечо и Добри. И трите ми разказаха една и съща история, но коренно различна от първоначалната. Наистина са македонки. Учат в бургаския университет „Асен Златаров“. Били с група, но се загубили. Тримата просто ги докарали с колата до Бургас. Никога не са били голи в планината. Последното нещо, което би им хрумнало, е да влизат в пещери.
Спомних си още няколко съществено важни несъответствия: Вихра с интерес разглеждала кутийката с маргарин, но щом го опитала, се намръщила и го изплюла; Вилина се стреснала като пуснали транзистора; и трите като че ли за първи път виждали кола – толкова напрегнато и уплашено пътували; на Магдалена българският съществено се подобрил, докато ги оставят в Бургас.
Първоначалната хипотеза как са се озовали в пещерата и защо са голи е следната: слезли да разгледат, но по невнимание подземната река отнесла оборудването им. Съблекли дрехите, за да направят въже и да излязат, но и него загубили. Абе, как поне с обувки и бикини не останахте? Историята беше много съмнителна. Исках мъжете пак да ми я разкажат и о, Господи, били се измайтапили с мен и нямало нищо вярно от първия им разказ. Стана ми криво, а после забравих всичко до този момент.
– Наздраве, Цецке! Какво се окуми? – хили ми се Вилина и протяга ръка с пластмасовата чаша покрай Дечо, като отърква цица в бузата му. Той – тъпанарят, се кефи някак неадекватен.
Чукаме се уж, а очите ѝ хич не се смеят.
Почти единайсет часа. Цялата нощ пред нас, а мъжете пияни като манерки. Ако не ги познавах добре, щях да помисля, че са надрусани. На толкова запои съм присъствала и никога не съм ги виждала така. На Добри му се точи лига от устата, а Иван някак вяло маха с ръце и фъфлещо обяснява нещо на Магда.
Грабнах си багажа. Нямам работа тук. Да си ги примъкват в палатките. Както гледам, за никакъв порно спектакъл не може да става дума, но вече е късно да се местя.
Леглото ми не излезе толкова меко. Чеп ме ръчка точно в десния бъбрек. Опитах да го избягна, но трън ме мушна в лявото коляно. Въртя се, намествам се и някак постепенно потъвам... и ме отнася... и... лека... нощ...
– Змийска кожа донесе ли? – прошепна тихо Магда.
– И то каква! Природонаучният остана без питон – гордо отвърна Вилина.
– Драконовият зъб в теб ли е?
– Естествено.
Вихра взе ножа, заголи си корема и направи срез над пъпа. Бликна кръв, примесена с мърдащи бели червеи.
Магдалена гнусливо тръсна глава.
– Нали ти казах с мършояда да не го правиш. Пак си се заразила.
– А ти пробвала ли си да видиш колко е приятно да ти мърдат извътре? – контрира я Вихра. Докато говореше, бръкна с три пръста в раната. Рови, рови и измъкна зъб, голям почти цяла педя. – Добре, че взехме тоя малкия. Добри няколко пъти го напипа през кожата и ме караше да ходя на рентген.
Трите прихнаха в смях – нечовешки. Но нямаше кой да ги чуе. Мъжете лежаха упоени и подредени до жертвеника, а Цецка все още сладко спеше на сто метра оттук и... все още нищо не сънуваше.
Магда изчезна в тъмното. След малко, кацайки на поляната, се провикна:
– Ето ви и прилепа.
Хвана двете крила с едната ръка, а трупчето с другата. С рязко движение откъсна крилата и хвърли малката гърчеща се топка да пищи в краката ѝ.
– Още пет минути – трескаво си погледна часовника Вилина. – Това нещо ще го взема с мен. Омръзна ми все по слънцето и луната да се ориентирам.
– Ти добре ли си? – попита я Магда. – Взимаме за каквото сме дошли. По-добре е да запазим формата, отколкото нещо материално.
Последни приготовления. Трите застанаха с лице на запад. От другата страна на древното ритуално огнище лежаха отпуснатите тела на мъжете, всяко срещу неговата „приятелка“. Магда се наведе, запали огъня, вдигна ръце и каза:
– Нека тук, пред огъня, който ще ни отведе у дома, всяка от нас каже какво е направила за честта да сее зло в този свят, думите ѝ да се впечатат в структурата му, да предизвикат вълна от зло, която ще се разлее извън него и по другите светове. Със силата на вълната нека отнеме една жива душа и я превърне в свой роб, а бездушният да остане да живее, да усилва злото, докато този свят се присъедини към нашия.
„Джена, бягай! Чуваш ли ме, Джена? О, моля те, събуди се и бягай!“
Цецка сънуваше кошмар. Дечо беше омотан в някакви слузести лиги. Опитваше да се измъкне, но не можеше. Една сребриста нишка излизаше от гърдите му, закачена на кука, подобна на зъб. Тя се сепна и отвори очи. Мрачната и лепкава тъмнина я притисна към земята. Потръпна. Ледени иглички се забиха в тялото ѝ. Страх. Май трябваше да спи до другите. Огледа се. Откъм лагера светеше заревото на огън. Измъкна се бавно от чувала. Беше ѝ невероятно студено. Поиска да се стопли, но не от този огън, а от топлината на човешко тяло. Краката ѝ, почти вцепенени, едвам я понесоха към палатките.
– Иван имаше приятелка Елица, за която щеше да се жени. Бяха правили годеж, но заради мен го развали. Елица беше бременна. От мъка направи спонтанен аборт и аз взех неродената душа. Онзи, който щеше да се роди, имаше мисия да бъде велик откривател и да донесе благоденствие на човечеството, а след като изпълни задачата си, да мине в по-висш свят на съществуване. Аз прекърших полета на тази душа. Елица е болна и ще умре от скръб, наричана тука рак.
Прелъстих бащата на Иван – продължи Магдалена. – От чувство за вина той купи на сина си нова кола, но вината ще продължава да го разяжда като проказа. Жена му вече научи и ще последва участта на Елица. Фирмата ще западне и накрая ще фалира. Много хора ще останат без работа, ще познаят мизерията и вълната на нещастията ще се разпростре около всички техни роднини, близки, приятели и познати. Това не може да бъде забавено или прекратено освен чрез моята смърт, но кой от тези жалки червеи би ме убил? Живяла съм и ще живея хиляди години.
Цецка гледаше, вкопчена в ствола на дъб и съзнанието ѝ отказваше да приеме картината пред нея. Трите жени на моменти приемаха ужасяващ, отблъскващ вид. Бяха с космати тела, рога, опашки и копита. Съществото, наричащо себе си Вилина, явно бе най-младото – с опъната кожа, едри като пъпеши гърди и окръглен, дебел задник. Магдалена, или която и да е там, приличаше на протекла свещ. Белите косми на провисналите ѝ задни части имаха засъхнали екскременти около опашката, а от вътрешната страна на бедрата бяха пожълтели от пикоч. Гърдите ѝ като два празни чорапа се кандилкаха при всяко движение. Изведнъж тя изкрещя:
– Формата! Загубихме формата!
Дяволиците възвърнаха човешкия си облик и постепенно вонящата смрад се разнесе и замириса пак на гора. Цецка беше успяла да огледа и третата: рижава, къдрава, прегърбена върлина – плоска отзад, но с изпъкнал корем и хлътнал гръден кош отпред. Докато говореше първата, тя ровичкаше в козината, надигаше единствената си цица и вадеше нещо мърдащо и бяло, което тикаше в черната си паст с доволно премляскване.
Вихра – вече в човешки вид – високо и ясно започна да говори:
– Добри след четири години работа в чужбина беше донесъл достатъчно валута, за да направи фирма и да омъжи сестра си. Един ден, като слизахме тримата по стълбите, аз залитнах, а той в желанието си да ме хване, я блъсна. Тя падна, затъркаля се по стълбището и сега е в инвалидна количка. Може да се излекува със скъпа операция. Нейният годеник и майка им събират пари за лечение. Двамата с Добри пропиляхме парите му по ресторанти, хазартни залагания, екскурзии и почивки извън страната. Вече няма нищо. Дори е потънал в заеми от приятели, които вярват, че ще се издължи, но няма да стане. Фирмите им ще фалират. Животът за тях ще тръгне надолу и вълната от нещастия ще повлече всички техни роднини, приятели и познати. Нищо не може да забави или спре процеса освен моята смърт, но аз ще живея хиляди години.
Гробно мълчание.
Магда подкани Вилина:
– Хайде, ти си наред!
– Аз нямам с какво да се похваля.
– Как така нямаш? И какви ги дипли цяла година? – възмути се Вихра. – Ние работим, трепем се, а тя се правила на човек!
– Вие сте виновни – озъби се Вила. – Предния път на едната чорбаджийски син, на другата търговец, а на мене беден чирак. Сега е същото.
– Ако тогава си беше научила урока, друг щеше да ти е късметът.
– По оня чезнеше самодива и накрая тя развали всичко – упорстваше Вилина. – И сега е тъй.
– Как ще е тъй? – кипна Магда. В яда си тя ту изгубваше човешката форма, ту отново си я възвръщаше.
– Формата! Задръж формата! – изкрещя ѝ Вихра.
– Тъй е! – надвика я най-младата дяволица. – За оная ви говоря, дето се е вкопчила в дъба и ни гледа – посочи тя Цецка.
Цецка ни жива, ни умряла изведнъж осъзна, че това не е среднощен кошмар, а в буквалния смисъл всички отиват по дяволите. Тя погледна към приятеля от детските си години. Видя го мъртвешки блед и някак ненадейно, като че ли не на място в главата ѝ изплува нейното последно стихотворение.
Ти си мисъл
и вдъхновение!
Ти си чувство
и преклонение
пред душата,
и рай непознат!
Ти си всичко
от моя свят!
Как бих искала
да се опия
от любов,
пред света да разкрия,
че е възможно
да обичаме безусловно,
да се раздаваме
и с вселенски жест
да прощаваме!
Дяволиците озъбено я гледаха. Нямаше нищо човешко в тях. Запътиха се към нея, когато отнякъде невъобразимо далече се чу как изкукурига петел. Трите се стреснаха. Най-дъртата каза:
– Остави я. Да им взимаме душите и да се махаме. До трети петли не остана много.
– А таз... таз... Тя е виновна. Все тичаше да ѝ се оплаква, все тичаше да ѝ реве и се провалих заради нея. Да ѝ вземем душата – заинати се Вила.
– Не виждаш ли, че се е хванала за дъба и земята ѝ дава сили? Само ще ни забави. На сутринта тримата бездушни със сигурност ще ѝ видят сметката. Хайде на работа! – изкомандва ги Магда.
„Ти си мисъл и вдъхновение – повтаряше наум за кой ли път Цецка. – Ти си чувство... и рай непознат... да обичаме безусловно... да прощаваме.“ И отново, и отново... все същото, заковала с поглед сребристата нишка, която виждаше през стиснатите очи.
– Не мога, не мога да я измъкна! – изкрещя Вила. – Дори се прибира обратно. Оная прави магия и го задържа! Казва много силно заклинание!
– Формата! – изпищя Магда. – Ако сме в човешка форма и ни огрее слънцето, оставаме още една година. Ако не сме, ще умрем. Зарежи Дечо. Ела да помагаш за двамата. И те стигат.
Междувременно трети петли бяха пропели, но в суматохата кой да ги чуе? Слънцето бързаше да се върне след най-кратката нощ. Цецка не спираше да повтаря стихотворението. Дяволиците се мъчеха поне душите на Иван и Добри да измъкнат, но Дечо беше запазил детски чистото чувство на обич към своите приятели и закотвени за него, душите им не искаха да излизат. Безмерната омраза на трите изчадия към човешкия род им попречи да удържат дълго човешката форма. Неусетно слънцето изгря, три пъти нещо силно изпука и... замириса на пърлено и сяра...
Позната реалност преля в утринта –
чувство мистично у мене остана
как пренощувах в потайни места
на самодивска вълшебна поляна.
Леко и приятно ми е. Седя облегната на един дъб. Кога съм дошла? – не помня. Слънцето отдавна изгря, а аз си дремя...
Сянка мина през краката ми.
– Абе, Дечо, къде ти е акълът? Ти да се навреш в палатката, а момичето навън да спи!
Вдигам очи. Иван.
– Какво ми сипахте снощи да пия? – питам. – Нито помня как съм си легнала, нито кога съм станала.
– Тя и Елица е като тебе – смее се. – Заспива от една бира.
Идва второто ми аз. Носи две чаши с кафе. Аз поемам уханието с разширени ноздри. Направо съм да ме снимат за реклама. Иван тихомълком се изнизва към реката при Добри.
– Баща ти ми звънна – започна укорително Дечо. – Знаеш ли, че го отнесох? Той се кара, аз мълча... Имала си урок по рисуване, а сме те взели с нас.
– Брей, вярно! Как можах да забравя? – чудя се.
– Джена, искам за теб най-доброто, но само моето желание не стига. Трябва и ти да се напънеш.
– И какво предлагаш? – питам.
– Обещах на баща ти до два следобед да те доставим в Бургас.
– А пещерата?
– Така е напекло, а като си представя, че трябва да сляза в студено, тъмно и влажно... нямам желание. Другите също. Добри от кое време лови риба под камъните и никой не обелва дума да тръгваме.
Ставам да се поразтъпча, но той ме дърпа за ръката да седна обратно. Гледам го учудено.
– Джена, знаеш ли, че си хубава? – погледът му e забит в дървото зад мене.
Аз мълча. Това въпрос ли е, констатация ли?...
– Не разбрах кога порасна и се разхубави. Невероятно! Чак сега забелязах. Искаш ли довечера да излезем?
– Като брат и сестра ли? – все пак трябва да съм наясно.
– Майтапиш ли се? – силният му смях огласи поляната. – Хайде да зарежем тия детски истории!
Автор: Ценка Бакърджиева
Визитка: Ценка Бакърджиева е родена през 1959 г. в Ловеч. Завършила е МГ „Юрий Гагарин” и ВТУ „Ангел Кънчев”, инженер е със специалност „Конструкция и изпитване на автомобили, трактори и кари”. През последните две десетилетия работи в банка. Авторка е на стихосбирката „Вечният бриз” (1998) и на електронната книга с разкази „От алфа до омега” (2011). Съоснователка е на Клуба на фантастите „Тера фантазия”, носителка е на награди от национални конкурси за фантастичен разказ. Живее в Бургас.
