Веднъж пътувах в маршрутка. На седалката до мен беснееше дете на около шест години. Майка му безучастно гледаше в прозореца и не реагираше. А той я дърпаше и дърпаше за ръкава. Зад прозореца преминаваха дървета, росеше дъждец и беше сиво. Детето ту искаше нещо, ту спореше за друго. И изведнъж тя се обърна от прозореца към него, дръпна го за ръката и му изсъска:
— Какво искаш от мен?!
Той се стресна.
— Питам те какво искаш?! Въобще знаеш ли кой си ти?! Ти си никой! Разбра ли?! Ти си никой! — избухна тя и избълва в лицето му.
Момчето я гледаше и ми се струва, че главата му трептеше. А може и аз да съм трепнал. Почувствах как се изпотявам по гърба. Помня какво си помислих в първия момент: «Нима наистина му говори така?! За кого си мисли в момента?!»
— Не мога да те гледам, — прошепна тя.
«Та ти го уби!» — казах аз, но никой не ме чу. В маршрутката сякаш нищо не се беше случило, всички гледаха към прозорците. Момчето вече не буйстваше, изведнъж бе утихнало. Гледаше в разкъсания гръб на седалката отсреща и мълчеше. А на мен ми се искаше да стана и пред очите на всички да я разкъсам на части! Да й кажа: «Именно ти не си никаква майка! Ти си никой! Ти вече го уби!» Кълна се, че бих направил това! Единствено момчето ме спираше.
Затворих очи, започнах да вдишвам дълбоко, за да се успокоя. А, когато отново отворих очи, видях един бонбон. Един младеж, най-вероятно студент, един такъв русичък, с къдрава коса, в дънков костюм, подаваше бонбон на момчето. Веднага щом протегна ръката си, той каза:
— Вземи, това е за теб.
Момчето го взе. И веднага след това младежът му подаде втори бонбон. Момчето взе и втория. А после последва развитие, за което като си спомням едва сдържам сълзите си.
Момчето не започна да яде, той докосна ръката на майка си. Тя не се обърна веднага към него. Но, в крайна сметка се обърна. Беше очевидно, че искаше да го довърши. Но, той й подаваше бонбон.
Тя го погледна, погледна бонбона, виждах, че недоумяваше. Тогава той постави бонбона в ръката й. Тя, сякаш опарена, бързо му го върна. «Не искам», - каза тя.
Двата бонбона лежаха в дланите му. Той не отпускаше ръката си. «Ти ги изяш, - каза тя и добави тихо. – Аз не искам... Честно». Тогава той сложи бонбона на коленете й.
Никога няма да забравя това мълчание. И тази зрялост. Пред мен за няколко минути това момче се превърна в мъж, а тя от зла и раздразнена, се превърна в красива, млада жена. Във всеки случай, аз именно така го почувствах.
Тя замълча. Дълго мълча. Гледаше го сякаш едва сега го виждаше. После го прегърна. И той я прегърна. После той свали обвивката на бонбона и й го даде. И не изяде своя, докато тя не го сложи в устата си. Представяте ли си?! Това отново бе шок, но съвсем различен.
Тогава си помислих: «Ти си стоиш, като един истински праведник, искаше да станеш, да я обвиниш, да я «разкъсаш», да коригираш ситуацията. И нищо не би успял да постигнеш, освен скандал и оскърбление. А това момче, виж колко е мъдро, колко е велико, как съвсем се промени. И въздейства до мозъка на костите, до сърцето, до сълзи. А също и младежа, който му даде двата бонбона, - помислих си за, - всъщност той нарочно даде на момчето два бонбона».
