В продължение на десет години с партньорката ми имаме малка традиция: за да разбера в какво настроение е тя и за да я развеселя, всеки ден й задавам един простичък, но важен въпрос: "Ще се омъжиш ли за мен?"
По навик тя винаги казва "да", но ако е в добро настроение, продължава играта, като задава въпроси - къде ще отидем на меден месец, с колко диаманта ще е пръстенът й... Понякога ме дразни нарочно, като отказва, докато не направя това или онова. Накратко, това беше просто шеговит навик, който нито един от нас не е приемал насериозно. Или поне така си мислех.
Един ден вечеряхме у дома. Партньорката ми седеше с леко набръчкано чело. Умът ми още беше фокусиран върху работата - беше напрегната седмица и в офиса нищо не вървеше, както трябва. Не знаех какво се случва с нея, затова опитах внимателно да проуча. Никакъв резултат. Тя гледаше втренчено в чинията си. Не бях в настроение за такива неща и започнах леко да се ядосвам. Накрая доста грубо настоях:
"Кажи ми просто какъв е проклетият проблем!"
Сочейки с вилицата си към мен, с лек укор в гласа, тя заяви. "Не си ме питал дали искам да се омъжа за теб три дни. Тревожа се."
Без изобщо да помисля, зададох въпроса. Но този път го направих наистина - с падане на коляно и всичко. А тя веднага каза "да".
