Родителството е цяла вселена в днешно време. Някога нашите баби и дядовци едва ли са се питали какъв тип родители са или в какъв стил точно възпитават децата си. С промяната на стереотипите и разбиранията обаче фокусът върху родителството и възпитанието стана много голям.

Съвременната психология и изследванията в областта на детското развитие налагат сериозна преоценка на методите, с които отглеждаме децата си. Днес вече знаем, че някои традиционни практики, както и някои модерни тенденции, породени от добри намерения, всъщност имат силно негативен ефект върху психиката на подрастващите. Два от най-разпространените капани, в които родителите падат днес, са свръхродителството (свръхконтролът) и използването на физически наказания и викове (авторитарният подход). Ето защо съвременната наука съветва категорично да ги избягваме. Да видим и с какво можем да ги заменим.

1. Свръхродителство (или така нареченото „хеликоптерно родителство“)

Прекомерно следене и премахване на всякакви препятствия от пътя на детето, което води до невъзможност да се справя с неуспехи в зряла възраст. Родителите хеликоптери постоянно „кръжат“ над детето. Сливат се с неговия живот, контролират всяка негова стъпка, организират времето му до минута и наблюдават социалните му контакти под лупа. Разбира се, говорят в множествено число. Взимат вместо него решения, не му дават право на мнение или избор, защото са убедени, че те могат много по-добре са преценяват от тях. Правят всичко възможно да му помогнат, кат му спестяват всякакви усилия. Те пишат домашните му, разправят се с учители при ниска оценка и се намесват агресивно в детските конфликти. 

Децата, отгледани по този начин, израстват без имунитет срещу разочарованията. Когато се сблъскат с първия си реален провал в университета или на работното място, те често преживяват дълбоки душевни кризи.

2. Прекалено строгото родителство с физически наказания и викове

Противно на свръхгрижата, на другия полюс стои опитът за налагане на дисциплина чрез страх — пляскане, дърпане на уши, наказване в ъгъла, изолиране и силни викове. Макар в миналото тези методи да са се смятали за напълно „нормални“, съвременната невробиология и психология доказват тяхната неефективност и вреда.

За да се развива правилно, детският мозък има нужда от усещане за безопасност. Когато източникът на сигурност (родителят) се превърне в източник на заплаха (викове, физическа агресия), у детето се задейства постоянна реакция за борба или бягство (стрес).

Тези родители нарушават чувството за сигурност и учат детето на агресия; вместо това се препоръчва позитивно подкрепление и емоционално моделиране. Когато удряме или викаме, за да решим конфликт, ние ги учим, че по-силният физически или гласово има право да доминира над по-слабия. Следователно трябва да знаем, че всичко това има временен ефект. Шамарът или викът могат да спрат лошото поведение на момента, но това е продиктувано от страх, а не от разбиране. Детето не научава защо действието му е грешно, а просто се научава как да не бъде хванато следващия път.

Вместо да се съсредоточаваме върху грешките и наказанията, трябва да се научим да виждаме и позитивните страни – да ценим усилията на децата, да ги поощряваме в разумни граници, да показваме подкрепа дори при провала.