Не се пристрастяваме към екстремните спортове, става дума за ангажиране: вътрешно възнаграждаващо действие, което човек прави със и за себе си, и продължава да го търси, тъй като то му дава енергия, сили и смисъл, казва председателят на Дружеството на психолозите в България.
Драгомира Иванова
- Д-р Димитров, каква е причината толкова хора да се занимават с екстремни спортове?
- Хората търсят екстремни изживявания в различни области от живота: някои шофират екстремно, други работят рискови професии. Спортът е област, в която хората се чувстват по-автономни, защото избират неща, които са вътрешно мотивиращи, дават им възможност за самоопределение.
- Какви хора избират екстремните спортове?
- Ние всички се различаваме по това, което е известно в психологията като „търсене на силни усещания”. Някои предпочитат по-ниски нива на възбуда, други се стремят към по-високи. Наричаме ги „търсачи на силни усещания”. Тази характеристика е сложна и не може да бъде редуцирана до така нареченото зареждащо търсене на адреналинова помпа.
Съвременните изследвания показват, че не се търси просто високо ниво на възбуда. Ежедневието ни кара да спазваме норми, стандарти, изисквания, да се съобразяваме с очакванията на околните. Хората търсят изживявания с екстремен характер, за да проверят себе си, да се усетят по-близо до себе си. Това наричаме „автентично преживяване”. Физически и психофизиологически човек се чувства в много по-близък контакт с реалното си „аз”, с нещата, които правят живота му смислен.
- Казват, че се пристрастяваме. Вярно ли е?
- Има една концепция за върховото преживяване, свързано с усещането, което имат хората, когато правят нещо субективно значимо за тях. На английски то се нарича flow – течение. Имаш чувството, че времето и пространството се променят, потапяш се в друго „тук и сега”. И то е не само в спорта. Хората го преживяват и в науката, и в изкуството, и в ежедневието. Една майка може да го преживее в контакта с детето си. Правят се конкретни неща в текущия момент, които разширяват усещането за ползване на собствения потенциал. И човек се стреми да прави тези неща колкото се може по-често и по-интензивно. Затова казваме, че хората се привързват и пристрастяват към такъв тип дейности. Но думичката „пристрастяване” не е точна. Става дума за ангажиране, което носи удовлетвореност - едно вътрешно възнаграждаващо действие, което човек прави със и за себе си и продължава да го търси, тъй като то му дава енергия, сили и смисъл.
- Съществуват ли хора, които изобщо не изпитват страх?
- Не бих казал. Страхът е много важен регулатор в човешкия живот. Много хора изпитват като изключителен подем преодоляването на това чувство. Има една велика мисъл на една велика жена – Елинор Рузвелт, – че ако искаш да живееш пълноценно, всеки ден трябва да правиш нещо, от което те е страх. Иначе оставаш в капана на комфорта. В тази зона на комфорт често ставаме конформисти, отказваме се от важни свои идеали и започваме да живеем един тривиален, наложен, „външен” живот, който екзистенциалистите, например Сартър, наричат ад. Всички хора се страхуват, но не всички умеят да преработват страха в развитие, в промяна, в преживяване, което води до подем и до по-добро познаване на самия себе си.
