Байлово: ​Послания, записани в скалите

11 февруари 2018 г., 18:00
2799

Културен дом "Елин Пелин" в с. Байлово, България. Снимка: Vassia Atanassova. Източник: Wikimedia Commons, public domain

Да, за същото Байлово става дума – на двайсетина километра от София, родното място на Елин Пелин, с музея на хумора и цветистия фолклор. На пръв поглед там няма нещо особено. Разбира се, наблизо има едно блато – Блатото на Андрешко. Има и куп малки тракийски могили край селото, но те са разкопани и разрушени още в началото на миналия век от местните шопи, които са намерили ново практично приложение на древните камъни – за строежа на къщите.  

***

Тази история започва пет километра след село Байлово, в местността Калугерица. Горе минава широко асфалтирано шосе без никакъв трафик. То е голямо дори за стандартите на социализма, по времето на който е построено. На места има дори четири платна. И доста дупки.

Достатъчно е човек да спре в селото и да попита за параклиса “Св. Никола” – всеки знае мястото. От едната страна е полянката с малкия параклис, с чешмата с няколко чучура и закрития навес с пейки. От другата страна нищо не се вижда.

След малко търсене под един бор откриваме каменна арка

и бетонни стъпала, покрити с мъх. До тях тече пълноводна чешма и надолу май следва пътека.

„Май” е казано само за благозвучие. Пътека вече няма – мястото е обраснало, склонът е стръмен, така че тук е моментът за едно предупреждение – не водете малки деца. Защото, за да слезе човек долу до дерето на река Смолска, използва няколко способа – пързаляне върху падналата шума, ловене за клони, придържане за корени. Не е сложно, не е опасно, но е неприятно – особено за хлапета.

Онези чешми по-нагоре тук се превръщат в поток, който тече сред попадналите дървета, сред мъхове и скали. На едно място дори образува малък водопад от два метра, после водата се губи сред шумата.

Водите на извора

са толкова варовити и носят толкова много калциеви соли, че в реално време може да се види как се образуват тераси от пореста утаечна скала - бигор. Падналите дървета, листата, дори мъховете са покрити със слой калцитна кора и за нула време се превръщат във вкаменелости.

Когато стъпваме върху попадалите листа, установяваме, че пръстта скърца като сняг под тежките ни обувки и без да искаме, разрушаваме крехката калцитна кора. Встрани може да се видят вторични пещерни образувания на открито – водата е текла по склона и е образувала нещо като драперии, сталактити и разни висулки, които на пръв поглед са твърди като камък, но са се отчупили под собствената си тежест. И когато ги хващаме в ръка, установяваме, че се чупят и във вътрешността им се откриват клонки и треви.

Малко преди дъното на дерето има малък масив от бигор със скална халка, четири пещери, изкуствено изкопана площадка, разширени входове на пещерите и десетки изсечени кръгове в скалата, които напомнят слънчеви дискове. Долу река Смолска тече бавно и оформя хубави вирове, покрити с червеникава есенна шума.

Е, това е - намираме се в района на древната лунна обсерватория

от VІ–V хил. пр.Хр. Или в района на тракийското светилище - както ви харесва повече. Все за едно и също място става въпрос. То е известно на археолозите от около трийсет-четирийсет години, описано е, направени са публикации и с това се е свършило. Сега Калугерските пещери в долината на река Смолска са толкова непознати, че дори хората от Байлово не могат да ни обяснят къде се намират и ни питат дали не сме се заблудили. Иманярите обаче не са се объркали, защото по големите изкопи си личи, че мястото е често посещавано от хора с малко по-различни интереси.

„Представете си това място като една праисторическа библиотека

това е най-дългият период от човешката история, от който няма никаква писменост. Въпреки това хората са намерили начин да записват важните неща – отбелязвали са кога е настъпвало равноденствие и слънцестоене. Така излиза, че тук, в пещерите около Байлово, в продължение на около 300 години са се правили непрекъснати наблюдения - казва археологът Тодор Стойчев от Националния археологически институт с музей, БАН, който е един от изследователите на обекта. - А хората, които са използвали тези знания, със сигурност не са били случайни – това е била информация, която се е използвала от хора със специални функции – жреци, владетели.”

Според неговото обяснение онези правилно изсечени кръгове в скалата изобразяват не слънчеви дискове, защото обикновено слънцето се рисува с лъчи, а фазите на луната и положението й в небето през определен период и са служили за календар.

Цялото пространство в една от пещерните ниши е запълнено с изсечени кръгове

различни по големина, някои изпъкнали, други вдлъбнати, а според учените във вътрешността им може да се открият различни фази на луната - пълни кръгове, полумесеци, на първа или трета четвърт. Някои са обрасли в мъх, други – пълни с дъждовна вода, трети – покрити с калцитна кора. Четвърти – по-малки, са издълбани почти на пода и запълнени наполовина с пръст.

„В тази V-образна долина трудно може да се наблюдава слънцестоенето, но пък позволява да се правят наблюдения на изгрева и залеза на луната. Обектът е претърпял земетресения, набези на иманяри, част от изсечените кръгове са засипани с пръст. Формирала се е площадка, върху която са се извършвали астрономически наблюдения и резултатите са записвани в продължение на векове. Всичко сме документирали, описали сме го, но какво от това? Резултатът е кръгла нула“, казва Тодор Стойчев.

Интригата допълнително се заплита

от факта, че освен издълбаните в скалите кръгове, в една от Калугерските пещери има и рисунки на слънца.

„Представете си, че седите в хола – така изглежда една от пещерите, която е с правоъгълно сечение, а от тавана до пода всичко е запълнено с издълбани кръгове. А сега си представете, че по средата на стаята минава фриз с пещерни рисунки на слънца“, разказва Тодор Стойчев. Тези слънца, нарисувани с прилепово гуано, учените сравняват с изображенията, открити в пещерата Магура.

Според Стойчев те са правени по едно и също време: късния енеолит - началото на раннобронзовата епоха - около 3000 г. пр.Хр. Изрисувани са с прилепово гуано, върху тях имало калцитна кора и ние се побъркахме да ги търсим. Разглеждахме най-подробно всяко ъгълче по пещерите, обаче нямаше нищо. 

Причината стана ясна малко по-късно – оказа се, че сме закъснели и

малко преди нас иманярите са ги разрушили.

Тодор Стойчев твърди, че има вероятност иманярите да не са унищожили всичко. Но разказва с огорчение, че най-голямата пещера, в която е имало много скални гравюри и барелефи, е била унищожена още при строежа на шосето. Учените дори не са я видели. Само от разказите на старите хора в Байлово знаят, че в нея е имало много, много рисунки.

Какво друго? Мястото изглежда като декор на вълшебна приказка – с червеникавите букови листа, попадали навсякъде. Със сините вирове на реката. С огромните скали, които наскоро са се откъснали и са се спрели на речната тераса.

В най-големия скален блок има ниша, в която се виждат

каменни фосили – листа, коренчета, стръкове трева,

кухите тръбички на стъблата. Изглеждат крехки, около тях дребни паячета са си оплели съвсем тъничка сребърна мрежа и имаме усещането, че ще се разрушат, ако ги докоснем. Въпреки това протягаме ръка и установяваме, че това са вкаменелости. По-стари от онези пещерни рисунки от късния енеолит преди около 3000 г. пр.Хр. По-стари от самото светилище от VІ–V хил. пр.Хр. И толкова крехки, че след месец-два вече може да ги няма.

„Ами да. Културен туризъм трудно се прави. Първо, той се прави от културни хора за културни хора“, казва с огорчение и Тодор Стойчев. И се разбираме заедно да отидем малко по-късно, за да проверим дали все пак някъде не са се запазили случайно няколко слънца.

Оля Стоянова

Коментари