Завърнахме се от Рода като победители. Недостигът на храна заплашваше да обезлюди планетата Земя. Десетки години мощни космически кораби кръстосваха Вселената в търсене на растителен или животински вид, годен да набави жизненоважната храна. До момента безрезултатно. Но ние успяхме!

На тази малка и отдалечена планета живееха същества, големи колкото са били изчезналите преди стотици години земни крави, а съставът на тялото им даде такива благоприятни резултати, че в първия момент помислихме за повреда в бордовата биолаборатория. Беше нещо повече от победа, беше спасение.

След благополучното ни приземяване започна същинската работа. Трябваше да се правят редица изследвания, за да се извлече максимална полза от скъпоценната находка. Не можехме просто да пътуваме през огромната космическа пустиня и да доставяме тези животни на Земята във вид на кланично месо. Така доставяните количества биха били недостатъчни, а разходите по доставянето им - огромни. Но имаше и друга причина. Ние нямахме право да нарушаваме нищо в естествения ход на друга планета. Преди хилядолетия това основно космическо правило масово се нарушавало. Правели се безброй набези на други планети, което довело до невероятен хаос, последствията от който били ужасяващи. Изчезнали десетки цивилизации вследствие на болестотворни микроби, ядрени взривове, неумела работа с непозната техника на много по-високо от съществуващото на дадена планета ниво. Стигна се дотам, че на звездните карти можехме да посочим много планети, на които някога е имало живот, но нито една, освен Земята, на която той все още съществува. Нашите праотци също са нанасяли знайни и незнайни вреди на своите съседи. Но са били или достатъчно силни или пък големи късметлии, за да запазят своята планета.

И вече поколения наред ние търсехме изход, храна, а също и други цивилизации. Никъде не откривахме живот, но въпреки това никога не променяхме каквото и да било на планетите, където кацахме, дори и на тези, на които никога не е съществувал живот.

Тези два екземпляра, които донесохме, не биха имали значение за хода на еволюцията на планетата им. Още там, на Рода, ние  проучихме планетата най-внимателно. Явно това не бяха разумни същества. Нямаше и следи от цивилизация. Атмосферата беше близка до земната, ако се изключи убийствено високата радиация. Растителността се състоеше само от един вид храстовидни израстъци с твърди, остри листа, почти като пластмасови, достигащи на височина десетки метри. Вода имаше, но толкова замърсена от разпадащи се радиоактивни минерали, че и след най-съвременна преработка си оставаше чиста отрова. Планетата се огряваше от две слънца, които изпращаха убийствените си лъчи по 40 земни часа с температури, достигащи до 80 градуса по Целзий, следвани от 40 часа пълен мрак и арктически студ. Никакъв звук не се чуваше, освен малки експлозии от единствената планина, странно жива, сякаш трепереща под овъглената си тлееща повърхност. Уредите показваха огромно натрупване на радиоактивни продукти. Това би могло да бъде огромно богатство, но в случая означаваше смърт за тази планета. Затова учудването ни, че при тези условия намираме живот, беше огромно. Тези удивителни животни изглеждаха абсолютно еднакви. Огромна люспеста, или по-скоро като направена от камък, коруба, която неусетно преминаваше в четири крайника, покрити с груба, нагъната кожа, целите калносивкави на цвят, с издължени глави, в предната част на които имаше нещо като хобот с множество дребни отвори накрая и над него някаква хоризонтална цепка, вероятно зрителен орган. Не се забелязваха отделителни органи, нито уста. Не беше ясно как и с какво биха могли да се хранят. Не издаваха никакви звуци и ако ни виждаха, с нищо не показваха това. Не проявяваха нито агресивност, нито дружелюбие. Просто не ни обръщаха внимание. Големите им размери, корубата и тромавата походка ги правеха нещо средно между крава и костенурка. Не беше трудно да уловим един екземпляр и без да го убиваме с помощта на микроскопични сонди да направим нужните изследвания. Тогава бяхме шокирани от положителните резултати на биологичните съставки. Необяснимо, но вътре в корубите им нямаше радиоактивност. Всички тестове, на които го подложихте показаха, че това е някакъв уникален вид, по структура приличащ на бозайник, но не притежаваха никакъв дори първичен ум. На място не можехме да си отговорим на много въпроси, затова взехме два екземпляра на борда и отлетяхме към Земята.

След настаняването им в предварително приготвената за тях база започнаха най-подробни изследвания. Трябваше да разберем как бихме могли да ги отглеждаме, как се размножават, с какво се хранят и всичко, което ще ни помогне да съхраним този животински вид в земните условия.

И в този момент дойде катастрофата. И двете животни, само след двудневен престой на Земята, умряха. Без каквато и да била причина и двете в един миг. Решихме да направим дисекция, но след един час те просто се разложиха пред очите ни. От тях остана само някаква сивкава стопилка и нищо друго.

Тогава планетарният съвет реши да подбере екип от най-добрите специалисти, които да се върнат на Рода и там да извършат пълните изследвания на място във вече трайна и напълно оборудвана лаборатория. Може би това беше последният шанс за човечеството и той не трябваше да се проиграва с бързане. Всички, участвали в първия полет, пожелахме да се върнем отново там и поради професионалните ни качества нямаше причина да ни бъде отказано.

И ето, вече кацаме на познатата ни планета. Все същият непотрепващ пластмасов гъсталак. Този път сме повече, тридесет и осем човека. След кацането всеки се зае със задачите си. Около нас беше спокойно мъртвило. Само веднъж минаха две от познатите ни животни, които апатично се скриха в гъсталака. Не се занимавахме с тях. Това щеше да стане по-късно, когато приключим със сглобяването на роботите, а те монтират базата с цялата ѝ апаратура и стартов полигон за изстрелване на ракети с образци и проби за повторен контролен  анализ на Земята. Там чакаха нашите инструкции за изграждане на ферми за развъждането им.  Чакаха с нетърпение, но не ни подканяха да бързаме, всичко трябваше да се изследва абсолютно прецизно, дори да трае с години.

Но ето че след няколко дни се случи нещо странно. Към все още недоизградената база заприиждаха стотици от тези животни. Обградиха ни в плътен обръч. Роботите-пазачи автоматично се задействаха, но всичките им опити да отблъснат това множество останаха безрезултатни. Те не можеха да бъдат убити. Бяхме в капан. В такива случаи инструкциите бяха недвусмислени и категорични. Допускаше се прилагане на сила за защита. Това беше опасност първа степен и всички трябваше да се приберем в кораба, за да изчакаме на безопасно място следващите събития. Ако положението остане непроменено, трябваше да излетим и да се върнем.

Всички членове на екипажа се събрахме в кораба, оставяйки отвън роботите да оказват жалката си съпротива срещу настъпващите чудовища. Те се движеха като бронирани машини с равномерна скорост, някак странно помитаха по пътя си роботите, които безсмислено кръстосваха лъчите на оръжията си. Това беше най-ужасното - равномерното им настъпване в абсолютно права линия без каквато и да било враждебност или пък опит да се защитят или избягат. Гледахме от екраните занемели от ужас как невъзмутимо газеха роботите, изпречили се на пътя им, а лазерни лъчи, способни да разтопят планини, само за миг обагряха в пурпурно корубите им. Трябваше да излетим. Друг изход нямаше. Деляха ни около 200 метра от стесняващия се около кораба кръг. Дано стигне времето за излитане.

Ето, почувствах лекото, почти недоловимо потрепване на кораба при включването на двигателите. Предстоеше излитане. Но миг преди това се случи нещо нечувано. Всички уреди изключиха, отказаха, просто умряха! Вече не можех да виждам придвижването на животните, защото екранът за наблюдение също избледня и изгасна. Повече никой нищо не можеше да направи. Не изпитах страх, по-скоро съжаление, че няма да мога по никакъв начин да изпратя съобщение какво се е случило. Техниката отказа напълно. Не беше повреда. Устройството на кораба го изключваше.

Чувствах, че нещо непознато, някаква неизвестна сила въздейства по непонятен начин. Погледнах към другите от екипажа. В очите им прочетох собствените си мисли. Паника нямаше. Ние бяхме чудесно подбран екип. В този момент това пролича особено силно. Елитна група. Странници в Космоса. Генетично подбрани и допълнително обучени. Най-добрите от жителите на старата Земя.

Почувствах познатите импулси, пораждащи се при телепатична връзка. Някой искаше да ми каже нещо. Освободих съзнанието си от всички свои мисли, отпуснах се и зачаках посланието на това непознато нещо, което притежава такава мощ. Ето, започва. Затворих очи и като на филмова лента видях това, което искаха да ми кажат. Видях Рода преди милион години. Нищо по-прекрасно не би могло да има. Градове като огромни гроздове от сребристосини кълбета. Прозрачно чисти и светли. Невиждано розово небе. Растения с цветовете на дъгата, разнасящи опияняващ аромат. И сред всичко това някакви странни създания, прилични на златни рибки с крилца на пеперуди и пъстри като колибри, безшумно прелитащи в топлия въздух. Това бяха владетелите на тази планета. И техните роботи – същите като сегашните, които  мислехме за животни, но стотици пъти по-малки, с нежна като коприна кожа и коруба от седеф.

Телепатичният сеанс приключи. Замаяно отворих очи и се огледах. И другите бяха като пробудени от сън. Ясно, групов сеанс. Нещото, направило кораба ни негоден, искаше да разкаже едно и също на всички ни. Не знаехме какво е станало с Рода, защо и кой ни разказва това. Какво общо имаме ние? И така наречените животни явно са роботи. Но как получихме такива резултати при изследванията, как е възможно да бъдат манипулирани?

Отново се отпуснах и зачаках продължението. Дано и то бъде хубаво като началото.

Но не беше. Този път видях грозни звездолети от началото на Космическата ера. Изсипваха контейнери, познати от историческите филми. В тях са се съхранявали остатъчни продукти от ядрени реакции. Това е било проблем номер едно за много цивилизации и причина за гибелта им. Но ето че една от тях е решила този проблем, превръщайки Рода в ядрено сметище. Убила я е, спасявайки себе си. Коя ли е била, може би Земята?

Милионите години смърт преминаха за час пред очите ми. Видях как небето потъмнява, реките изчезват, малките умни същества умират и остават само роботите. Те нарастват. Възпроизвеждат се. Защитното им устройство определя нова структура. Започват да се хранят с радий. Стават огромни. Енергийният им потенциал е с непозната за нас големина. Започват да работят по заложената в тях програма. В няколкото банки, дълбоко в недрата на планетата им, се пазят клетки на висшия разум, властвал преди векове. Тези клетки са вечни. Ще спят до момента, в който условията се променят  или се намери друга подходяща планета. Тогава роботите ще възстановят тези, които са ги създали.

В мен зазвъня алармата на прозрението и в миг разбрах: нашите изследвания, благоприятните проби, умирането на двете „животни“, което ни принуди да долетим отново. Не ние сме проучвали тях. Те са въздействали на нашите машини и сме получавали желаните от нас резултати. Те са изпратили посланици на Земята, за да проучат планетата ни и нас.

И миг преди моето съзнание да угасне и да приеме разума и волята на чуждите клетки, аз разбрах какво искаха те – Земята.

Автор: Либора