Лили, 7-годишно момиченце, си играеше на двора под върбата. Родителите ѝ се занимаваха със своята работа. Бащата довършваше дървената веранда. Беше решил да направи такава, тъй като в представите си виждаше така къщата по-хубава. Пък и би било приятно да имат възможност да се наслаждават на лекия полъх, докато посрещат изгрева сутрин или вечер гледат звездите. Майката пък му помагаше с каквото може, което се изразяваше в подаване на някой инструмент или придържане тук и там. Денят се очертаваше съвсем обикновен.
Момичето реши, че моментът е подходящ за разходка. През повечето летни дни е твърде горещо и слънцето грее силно. Но днешният беше прохладен. Пухкави облачета скриваха слънцето и подухваше лек вертец. Идеално за разходка край реката.
Лили поиска разрешение от родителите си. Те, разбира се, не я спираха да излиза, освен късно вечер, но тя винаги им казваше преди това, за да не се чудят къде е. Така и самата тя беше по-спокойна.
Реката се намираше на около 800 метра от къщата. Пътят към нея минаваше през центъра на селото, свиваше към полето и след няколко малки ниви се издигаше крайречната горичка. Момичето обаче не стигна дотам. Внезапно, даже изненадващо внезапно, вятърът се усили. Не прекалено, но достатъчно, за да стане някоя беля.
Лили тъкмо стигна до центъра и видя, че едно птиче е паднало. Имаше повече хора от обикновено, тъй като денят беше прохладен и те също се възползваха от това. Повечето обаче дори не забелязваха падналото птиче. Някои го виждаха, но просто го заобикаляха, без да му обръщат внимание. А то пиукаше жално.
„Сигурно е паднало от някое дърво заради вятъра.”- мислеше си Лили- „Но насред площада?! Тук няма дървета!“
Наистина изглеждаше малко странно. Дървета имаше чак по периферията на площада, а около мястото, където беше птичето, имаше само плочи. Колкото и силен да беше вятърът, не можеше да го бутне дотук.
„Но все едно - рече си Лили, пренебрегвайки странните обстоятелства. - Тук може да го стъпче някой. Сигурно е и ранено”
Тя отиде при птичето. Видът му също беше нетипичен. В селото, пък и никъде другаде, не бяха виждани такива. Беше голямо почти колкото гълъб. От врха на главата му започваше светлосиня шарка, която се разклоняваше по крилата и ги очертаваше. Оцветяваше няколко от най-крайните пера. Част от перата по опашката също бяха сини. Останалата част от тялото му преливаше в светлобежово. Очите му имаха елипсовидна форма, а не кръгла като на обикновените птици. Бяха чисто черни и в тях грееше малък отблясък от светлината. Но въпреки цвета си не изглеждаха груби или студени. Правеха погледа му толкова мек, нежен и разбиращ. Освен всичко друго, това птиче имаше на врата си някакво герданче. Висулката на него представляваше квадрат. В средата му изпъкваше тъмносиньо камъче, което също беше квадратно. Ъглите на камъчето се свързваха с ъглите на висулката чрез линии в същия тъмносин цвят. Останалата част беше сребриста.
Лили не различаваше видовете птици и може би за това не ѝ направи впечатление как изглежда намерената от нея. Но явно не обърна внимание и на герданчето, а то си беше странно. Взе птичето в ръце и тръгна към вкъщи. Искаше да го прибере, докато се възстанови. То се сгуши и отвърна с меко „пиу”, което не напомняше тембъра на никоя позната птица. Камъчето на герданчето му присветна за няколко секунди.
– Хубав звук издаваш! Ще те нарека Пиу.- заговори му Лили.
Когато се прибра, момичето отиде при родителите си, за да им го покаже.
– Мамо, татко, вижте какво намерих! Сигурно е паднало от вятъра. Може ли да го гледам, докато се оправи?
– Много добре, че си решила да му помогнеш - каза майката с грижовен, но и леко строг глас - но не можеш да го държиш вътре. Ще цапа и ще ръси перушина. Ако искаш, го занеси на терасата, тя вече е готова. Ще му оставим семена и вода.
– Но може да избяга!- запротестира момичето
– Ако наистина не е добре няма да избяга, а ако го направи, значи е здраво и всичко е наред.- продължи майката.
– Може нещо да го хване и изяде!
Тогава се намеси и бащата:
– Защо не изчакаш да поутихне вятърът и не го занесеш при ветеринаря? -посъветва той.
– Но...
– Лили, там ще се погрижат за него по-добре. Ще разберат какво му е. Дотогава можеш да си играеш с него, но не вътре. Може под беседката или на терасата, за да сте на завет.
Момичето не се примиряваше с това, че не му разрешават да гледа Пиу вътре. Стаята си е негова и то ще чисти след него. Не виждаше какъв е проблемът. Искаше да знае, че е защитено от хищници и че няма да му е студено през нощта, затова го прибра, без те да разберат.
Когато бурята утихна, а това стана доста бързо, Лили реши да покаже птичето на Мартин - най-добрия ѝ приятел. И двамата бяха на 7. Играеха заедно почти всеки ден. Споделяха си всичко. И колкото разногласия да имаха понякога, никога не се караха сериозано. Между тях имаше дълбока емоционална връзка. Не като двойка, разбира се, а като много, много добри приятели.
Около десетина минути след като момичето му се обади, той беше вече у тях:
– Здравейте, лельо Ваня, чичо Ник. Довършили сте терасата и има врата към всяка стая. Много хубава е станала!
– О, благодаря, Марти! - каза бащата поласкан.
– А къде е Лили? - продължи момчето.
– Трябва да е под беседката или на терасата.
– Мерси... - отговори то и отиде да я търси.
След като не я намери, там където му казаха, я потърси в стята ѝ.
– А, ето те. Влез! Искам да ти покажа нещо. - обади се тя и му показа птичето. След това му разказа как го е намерила.
– Много е красиво и сладко.
– Казва се Пиу. Но не казвай на мама и татко, че съм го прибрала вътре. Не ми разрешиха.
– Няма да им кажа, обещавам!
Децата стояха около него, галеха го, смееха се, а то ги докосваше нежно с човчица. Сгушваше се ту в единия, ту в другия и издаваше меките си звуци: „пиу”. Камъчето на герданчето му отново започна да присветва. Радваха се на Пиу известно време, докато Лили се сети:
– Нашите казаха да го занеса при ветеринаря, за да го прегледа.
– Наистина е добре да се направи това. - съгласи се Мартин - може да е ранено. Той ще го излекува. Аз ще дойда с теб.
– Добре, да вървим!
Лили взе птичето и се обади на родителите си къде отива. След това децата тръгнаха към ветеринарната лечебница.
Тя беше близо и за няма и 10 минути стигнаха. Сградата ѝ беше не много голяма, облепена до около 1,5 м с декоративни камъни, а нагоре измазана. Имаше дворче, обиколено от средновисока, дървена ограда. На известно растояние от портата, в ъгъла дребно кученце лежеше в колибата си.
Децата почукаха на входната врата на лечебницата. Докторът я отвори и ги помоли да влязат. След това попита какво животно носят и по каква причина, за да се ориентира за диагнозата. Лили показа птичето и обясни:
– Намерих го паднало на земята от бурята. Може да се е наранило. Дадохме му семена и вода, но не иска. Ще го прегледате ли?
Докторът го погледна и изражението му на мига се промени.
– Добре, ще го прегледам и ще го донеса у вас, когато е готово. - каза той и побърза да отпрати децата.
Селото не беше много голямо и наистина всеки знаеше кой къде точно живее, но докторът не мислеше да върне Пиу. Влезе в манипулационната стаичка, където помощникът му беше седнал на един стол. Показа му странната птица. Въпреки, че работата им беше свързана с животни, и двамата не бяха виждали нищо подобно.
Децата си тръгнаха, мислейки за Пиу. Циментената пътека, водеща до портата, минаваше близо до прозореца на онази стаичка и те чуха разговора на доктора и помощника:
– Виж това! Не е обикновена птица!
– Да, и има гердан със скъпоценен камък. Сигурно струва солидна сума.
– И самата птица изглежда странно. Може би не е истинска, а е някакъв робот?
– Изглежда истинска. Може герданът де е нещо такова.
– Все едно. Ще предадем и двете в тайните служби. Те се занимават с разни откачени неща. Сигурно ще проявят интерес, а ние ще станем богати.
Децата се спряха втрщени:
– Трябва да си върнем Пиу!
– Имам план. - предложи Мартин и прошушна нещо на Лили. Тя кимна.
След миг децата отвързаха кучето. Преди това се увериха, че няма къде да избяга. Все пак не искаха да направят нищо лошо, а само да си върнат птичето. Успокоиха се, че оградата е достатъчно висока и здрава, и че няма никакви пролуки. Животното се оказа доста буйно. Започна да тича и да събаря всичко, което можеше. Врявата накара доктора да излезе да види какво става. Децата се скриха, за да не ги хване.
– О не, излезе само единият.- притесни се Лили- Какво ще правим?
– Спокойно! Стой тук и внимавай да не те забележат!- каза приятелят ѝ и отиде някъде.
Беше отишъл да вдига шум в задната част на двора, доката докторът връзваше кучето. Тъй като това го ангажираше в момента, не можеше да провери какво става пък там. Затова излезе помощникът. Мартин наблюдаваше движенията му. Когато наближи, момчето бутна една метална кофа, така че да се затъркаля колкото може по-далеч и да отклони вниманието му. След това ловко изтича при Лили и ѝ каза:
– Хайде, чисто е! Аз ще пазя тук, за да те предупредя ако идват.
Тя се промъкна внимателно в лечебницата. Намери Пиу и бързо го взе. След това тя и Мартин изчакаха скрити, докато мъжете влязат вътре. Когато това стана, бързо и предпазливо излязоха от двора. Затичаха се, за да избягат преди докторът и помощникът да се усетят.
Това обаче стана бързо.
– Къде са? - гневно викна докторът, когато видя че птичето го няма. Той бързо се досети какво може да е станало.
– Избягали са. Взели са и птицата.
– Отиваме да си я върнем!
В това време децата вървяха по пътя малко по-спокйни, но все още ядосани.
– Не бил истински. Той има чувства, обича ни! И ти го забеляза, нали?.. Истински е!.. Жив е!.. Искаха да го продават... Тези двамата са гадняри... - не спираше да мърмори Лили. Но едновременно с това нежно държеше птичето в пргръдката си. А неговото герданче отново започна да присветва.
– След нас са! - Изведнъж извика Мартин - по добре се прибери у вас. Аз ще тръгна към нас. Те не знаят в кого е Пиу.
– Добре.
Така и направиха. Когато видя Лили, баща ѝ я попита какво е казал докторът. Тя му обясни всичко. Разказа му какво са чули и как са измъкнали птичето.
В този момент в двора влязоха двама мъже.
– Това се те! - писна момичето
– Няма да им позволя да изпълнят подлия си план.
– Къде е птицата! - Прекъсна ги докторът.
– Няма да я вземеш!- опълчи се бащата.
Докато се водеше този не особено обнадеждаващ спор, обсъжданото животинче се отскубна от ръцете на Лили. Прелетя достатъчно близо, за да бъде видяно от врага си. Целта му беше той да види, че няма вече шанс да го хване. След това бързо се отправи към короните на дърветата.
– Не, Пиу!- ревна момичето.
Алчният мъж пък гледаше към птичето още по-гневно, защото беше изпуснал жертвата си. От един висок клон то изчурулика подигравателно към него и литна извън двора.
– След него! - Кресна той на помощника си и твамата забързаха натам, накъдето видяха, че отлетя.
На Лили ѝ беше мъчно, че Пиу си тръгна. Родителите ѝ се опитваха да я успокоят, че щом сам е отлетял, значи вече е добре и мястото му е навън, сред природата. Но на момичето все пак, му беше тъжно. Тъкмо щеше да се разплаче, когато чу чуруликане: „Пиу-пиу”. Да, това беше той! Върна се! Птичето приближи и кацна на рамото на Лили. Тя много се зарадва. Без да съобрази, че родителите ѝ са там, хукна с него в стаята си. Тук онези злодеи нямаше да го намерят.
Майката и бащата се спогледаха. Канеха се да ѝ направят забелажка, но когато отвориха вратата, видяха нещо много мило. Пиу стоеше на рамото на момичето и нежно докосваше лицето му с човчицата си. В това докосване имаше нещо толкова близко. След това птичето се наведе леко напред. Лили легна по гръб, за да му е по удобно. Сякаш разбрало това, то се отпусна на гърдите ѝ, точно над сърцето, и подпря главичката си на нейната брадичка. Момичето потръпна леко. Между него и лежащото вурху гърдите му създание сякаш имаше някакво свързване. Това беше като миг, побиращ цялата безкрайност. Без усещане за вчера, днес и утре, за тук и там. Някакво единство, в което се събира всичко, наистина всичко. Неизмеримо спокойствие. Това беше обич - дълбока, искрена - макар и към едно малко птиче. Впрочем за изпитването на това единство няма значение към какво е отправена обичта (може да е към място сред природата или към настоящия момент просто защото е). Важното е да е истинска, непринудена.
Лили се усмихна съвсем неволно, защото изпитваше любов към целия свят. Родителите ѝ някак усетиха това състояние. Сякаш и те го почувстваха. Усмихнаха се и те.
– Нека ѝ разрешим да го гледа където иска. - каза с променен глас бащата - обичат се.
– Така е. - добави майката.
Те влязоха в стаята и съобщиха на момичето новото си решение. То много се зарадва, скочи и силно ги прегърна. Тримата седнаха. Пиу се стараеше да дари всички с нежното си докосване. Едва сега родителите забелязаха герданчето му. То отново присветваше, както и преди малко, докато птичето лежеше при Лили. Но това герданче не ги смути. Помислиха си, че тя му го е закачила. А и се наслаждаваха на един прекрасен семеен момент.
Изведнъж Пиу започна да издава резки отсечени звуци: „Пиу-пиу, пиу-пиу-пиу” Момичето го взе в ръцете си и го погледна в очите. Гледаше така неподвижно няколко секунди, след което каза тъжно:
– Трябва да си тръгнеш? Защо? Какво ще правиш самичко?
Родителите, от почуда, че дъщеря им общува с птичето, не забелязаха, че камъкът на герданчето му вече блестеше в ярко виолетово.
***
А в същото време, някъде сред безбройните звезди, се водеше един друг разговор:
– Безнадеждно е. Досега няма никакъв сигнал.
– Не се отчайвай.
– Тези същества са груби, арогантни и жестоки. Едва ли ще се получи.
– Нека им дадем шанс. Нима всичко, което сме правили за тях, е безсмислено? Не Вярвам!
– Но погледни отношението им към всичко. Те не ценят Живота. Не се замислят дори за собствените си усещания, пък камо ли за тези на друго същество. А и какви само са възприятията им. За тях сякаш всички неща, които съществуват са някакви отделни точки, които по никакъв начин не са свързани.
– Навярно това е само един труден период - доста продължителен и със собствени знаци. Силата не би позволила да се разруши нещо, в което е вложено толкова много. А и те все пак имат Искрата и всички нейни качества. Само трябва да се отключат.
Разговорът беше прекъснат внезапно. Нещо блесна и издаде звук.
– Това е сигнал!
– Сигналът на Зерис!
– Засякох координатите!
– Готови ли сте? Потегляме!
***
Лили прегръщаше Пиу за последно. Една сълза се отрони от очите ѝ и той я пое с човчицата си.
Изведнъж ослепителноярка светлина премина през прозореца и освети стаята. Птичето отново изпиука. След това литна точно към онова, което я предизвикваше.
Когато се опомниха, всички погледнаха през прозореца. От ярката светлина нямаше и следа. Пиу също беше изчезнал. Видяха само нещо сребристо да проблясва в далечината.
***
– Добре дошъл, Зерис! Да видим какво си записал. - Каза едно от съществата в кораба и свали герданчето от птичето.
След малко постави висулката с камъчето в един уред. Появи се холограма, показваща на запис всичко, което се беше случило пред птичето на Земята. Но освен това този уред можеше да предаде и чувствата, които беше изпитало то и другите около него. Така съществата имаха възможност напълно да усетят и разберат всичко.
– Виждаш ли? - заговори едно от тях - казах ти, че има надежда.
– А обърна ли внимание на поведението на онези мъже? Говори, че алчността още е широко застъпена.
– Действията им неминуемо ще доведат до нещастие за самите тях - пряко или косвено. Ефектът Хералис - всяко действие води до поредица от събития, които в крайна сметка се отразяват със същия заряд на точката, от която водят началото си. Онези хора ще научат урока си рано или късно.
– Дори да разберат грешката си, целта няма да е постигната.
– За това ще помогнат хора като Лили и Мартин. За момчето не успяхме да видим, но тя предаде Абсолютната любов на родителите си. Сега те вече знаят. Има още много като това момиче. Те ще покажат на останалите. Това става постепенно, на емоционално ниво. Предава от човек на човек и офрмя мрежа... Сигурно съвсем скоро ще получим и останалите сигнали.
Птичето гледаше съществата настоятелно. Едно от тях го забеляза. Попита любящо:
– Какво има, Зерис? - след което подаде ръката си към него.
Птичето я докосна с човчицата си. Една малка блестяща сълза се търкулна в подадената шепа. Съществата се усмихнаха:
– Това е сълза!
– Израз на Любовта!
– Те могат! Любовта е жива в тях, просто трябва да бъде събудена.
– Сигурно това ще стане скоро.
В прилива на вълнение друго от тях забеляза, че птичето ги гледа тъжно и умолително. Пое го в ръцете си и каза грижовно:
– О, Зерис! Искаш да се върнеш там, при тях? Добре. И може да останеш колкото искаш. Ще те пренесем. - постави му ново герданче и продължи - А с това, ще можеш да ни предаваш данни от разстояние, без да е нужно да идваш тук.
***
Лили беше тъжна. Обясняваше на родителите си колко ще ѝ либсва Пиу. Вече се беше стъмнило и това като че ли засилваше тези чувства.
Изведнъж момичето чу нещо познато:
– Пиу - пиу. - изчурулика птичето и кацна на рамото на Лили.
– Ти се върна! - възкликна тя и го погледна в очите. След малко добави.- Ще останеш при нас? Ура!
Родителите ѝ също се зарадваха. И те го бяха обикнали. Птичето, а след него и цялото семейство, погледнаха към нощното небе, където ярка звезда блестеше със сребриста светлина...
Автор: Мирослава Дачева
Визитка: Мирослава е на 26 г. Пише разкази, стихове и есета от ученичка. Обича и да рисува. В творчеството си - както в изобразителното, така и в литературното - засяга главно две големи теми - природата и фантастиката. Вярва, че има нещо отвъд това, което можем да видим и усетим. Темите, които представя в творбите си, са: природата и отношението на човека към нея, животните и техните чувства, духовната същност на човека, неговите вътрешни терзания, съзнанието, космоса и висшите сфери на съществуване. Със свои произведения е участвала в редица училищни и национални конкурси и изложби.
