Технологиите са хубаво нещо, но и много опасно, защото хората сякаш загубиха усещане за страх, уважение, морал. Снимка на поредната размазана кола по пътищата на България стана нещо естествено. Възмущаваме се няколко дни и после всичко се потулва и забравя. Шофьори карат пияни, тийнейджъри нападат родители, кара се безотговорно с електрически тротинетки и колела навсякъде. Възрастните не смеят да направят забележка на подрастващите, защото рискуват да получат цинична реплика, заплаха за саморазправа – и това в най-добрия случай.

Не, статията няма за цел да анализира „колко е лошо младото поколение, пък колко бяхме добри ние едно време“, десетки наши статии защитават растящите възпитани, ученолюбиви и достойни млади хора. НО не можем да си затваряме очите пред една ужасяваща престъпна вълна, която ни залива като общество през последните години.

Всевластните и всезнаещи родители, които за всяка забележка към детето си пишат по форуми, групи, социални мрежи, пускат жалби и по всякакъв начин пречат на учителите да работят спокойно.

Арогантни млади, които не приемат учителя като авторитет, а съществуват с усещане за надмощие и безнаказаност, защото ще се оплачат вкъщи от двойката, от забележката, от някоя дума накриво и после мама и тате ще търсят смет на самозабравилия се даскал.

Разбира се, че учителят трябва да се старае да създаде сам авторитета си, когато намери златната среда между дисциплината и близостта до учениците, когато ги спечели с грижата си към тях и вдъхновяващото си присъствие пред класа. Но това е много трудно, когато вкъщи родителите говорят с явно пренебрежително отношение към учителите и училището като цяло и ежедневно насаждат у децата си чувство за вечна невинност и безнаказаност.

Децата се развиват пълноценно и уверено, когато имат ясно поставени граници, когато се спазват правила, когато знаят, че действия и думи извън позволеното ще доведе до санкции.

Колко е просто – беззаконието в училището е огледало на беззаконието в държавата ни. След като очевидно не можем да разчитаме на колективна съвест, единственото ни спасение е страхът от санкции. Когато той не съществува, остава да се уповаваме единствено на индивидуалната съвест.

И така изведнъж едно дете, което е научено да не преписва, да не нагрубява съучениците си, да уважава учителите си, да потърси вината първо у себе си и после у другите, е поставено в ситуация, когато на практика се оказва само срещу всички. То или става набедено за зубър, аутсайдер, или е принудено да тръгне с общата маса, изневерявайки на нрава си.

Защо преписвачите са вредни – от една страна, децата преписват от страх да не се изложат. От друга страна, преписват, за да надлъжат системата и „тъпия“ учител. От трета страна, преписват, защото и другите го правят. Някои ходят на училище с два телефона. Системно. Единият е прибран от учителя. Вторият е у ученика. Получава тест и бързо го сканира, за да му помогне ИИ. И това е нещо съвсем естествено, защото „всички го правят, какво толкова!“ Това обаче е престъпление. Дребно наглед нарушаване на правилата, което обаче ще прерасне неминуемо в нещо повече занапред. Ако никой не ме види, значи мога да го направя – да открадна, да не си почистя след кучето, да си изхвърля боклука където ми падне, да карам с превишена скорост и употребил алкохол, да нося оръжие, да заплашвам, да пуша трева, да се заяждам с хората по улиците, да летя с тротинетката по пешеходните зони, да чупя пейки, да руша детски площадки, да драскам по фасадите на сградите, по чиновете в училище, да прибягвам до саморазправа с всеки, който дръзне да ми направи забележка, или просто ей така за собствен кеф.

Учителите от своя страна или наистина не забелязват тази масова практика, или предпочитат да си затворят очите, за да не си навлекат гнева на ученици, родители, може би и директори, чийто комфорт е бил смутен от поредната родителска жалба срещу възпитаника на училището.

Извинявайте, но тогава къде остава образователната система? Къде в цялата пошла картинка на телефони, клипчета, безразсъдство, агресия се вписват опитите на учителите да вдъхновят за Възраждането например, за Левски, за Ботев, за Вазов…

Освободете учителите от задължението да се обясняват за всяко контролно, всяка забележка и всяка преценка, която е била направена. Възпитавайте децата в уважение към училището и учителя.

Преписвачите днес ще пораснат в шофьори убийци на пътя утре.

В престъпници, които дишат райски газ и сядат зад волана, или карат безконтролно атевета и премазват пешеходци, докога? Без последици. Без наказания Без страх от закона.

Всичко започва в дома и семейството. После се надгражда в училище. Когато тези две институции – Семейството и Училището се провалят, после получаваме безсъвестни и безскрупулни граждани, които застрашават живота на невинните.

Ако сте хора, които толерират агресията и възпитавате и наследниците си по този начин, ако децата ви са израснали на телефона и на таблета, ако постоянно смущавате обществения ред, без да се ангажирате с чуждите права, то едва ли можем да очакваме много от вас. Но все пак и Алеко го е казал въпреки нищожния шанс за успех, та ще опитаме и ние: „… моля ти се бе, бай Ганьо, взирай се по-дълбочко в европейския живот, дано му видиш лицето, стига ти се е натрапвало туй пусто опаки!“.

Ако изгубим и последната надежда да живеем в нормално правово общество, където законът да действа за всички еднакво и според тежестта на провиненията, то какво ни остава…

Автор: Цветелина Велчева©