Рокада на Уран и Нептун засипала Земята с космически бомби

22 август 2016 г., 20:30
1264

Уран. Източник: Vadim Sadovski / Shutterstock

По традиция в началото на август журналистите пишат за предстоящия метеоритен дъжд около максимума на Персеидите. Разбира се, един метеорен поток може да ни покаже само метеори, които, дори и хиляда в час, остават впечатляващо, но безопасно зрелище.

А ако дъждът наистина беше от метеорити? Тоест от космически камъни, достигащи земната повърхност със съответната скорост – 10, 20, 30 километра в секунда? И ако няколко хиляди от камъните бяха скали с размери между автомобил и планина?

Земята, изглежда, е преживяла такова нещо преди около 3,9 млрд. години. Оттогава тектоничната дейност и биосферата са заличили много от следите, но нашият естествен спътник е запазил милиарди кратери, свидетелстващи за

късната тежка бомбардировка, наречена така от учените, моделирали взаимодействията в зората на Слънчевата система.

Хипотезата за плътния метеоритен обстрел се ражда веднага след края на лунната програма „Аполо”. Астронавтите на САЩ донасят от Луната стотици килограми скални проби, които показват странно групиране на възрастта на камъните, разтопени от космически сблъсъци. Най-старите лунни скали са на около 4,45 млрд. години, образувани заедно със самата месечина. Но сякаш повечето кратери, които се виждат днес по нея, са били образувани в сравнително тесния интервал между 3,92 и 3,85 млрд. г. преди нашата епоха.

Приблизително на тази възраст са и „моретата” на Луната – гладки области, образувани от разтапянето им до течна лава, след наистина яки удари на астероиди и комети.  

Какво е причинило този обилен дъжд от космически тела?

Последните модели за еволюцията на ранната Слънчева система

сочат за виновници четирите планети гиганти от нейната периферия. И то заради един невероятен космически танц, в който четворката буквално помита всичко около себе си.

Според разработката на Алесандро Морбидели, Клеоменис Циганис, Родни Гомеш и Харолд Левисън скоро след образуването си Слънчевата система вече има познатия комплект скални планети в близост до централното светило и газови гиганти на по-далечни орбити. Освен тях обаче в периферията летят и неизброими ледени, скални и комбинирани тела – комети и астероиди.

Разбира се, те взаимодействат с едрите си газови съседи, образували се сравнително бързо и натрупали съответната огромна маса. Юпитер притегля и изменя орбитата на голям брой от тях, при което губи част от орбиталната си скорост и бавно мигрира на по-близка околослънчева орбита. В определен момент, около 700 млн. години след образуването на Слънчевата система, Юпитер и Сатурн (който също мигрира по подобна схема, но отдалечавайки се от Слънцето) влизат в гравитационен резонанс – най-голямата планета се завърта около Слънцето точно два пъти по-бързо от Сатурн, което означава, че веднъж на всяка сатурнианска година двете планети обединяват гравитационната си мощ по отношение на съседните Нептун и Уран.

Придърпан по този начин, Нептун, който дотогава е по-близо до Слънцето от Уран, е изхвърлен на много по-далечна орбита. При тази рокада двата „младши гиганта” разгонват сравнително плътния диск от първични астероиди в периферията на системата. Хаотично пръснатите малки планети и комети навлизат на тълпи в околослънчевите райони, огромната част са погълнати от самото Слънце. Но и милиони се разбиват по скалистите планети от Меркурий до Марс. Дори и да е имало тогава

някакъв живот на Земята, той най-вероятно е бил ликвидиран от продължилата няколко милиона години бомбардировка, повишила температурата на планетата до червена жар.

Добрата новина обаче е, че масираният обстрел предвещава подобрение в „космическото време”. Танцът със смяна на местата на Уран и Нептун набързо разчиства Слънчевата система от много потенциални „убийци на живота” – астероиди и комети, способни с един удар да „рестартират” еволюцията на Земята. И силата на останалите небесни камъни стига само за ликвидацията на динозаврите преди 60-ина милиона години.

На тази база учените вече обмислят как да филтрират „кандидатите за живот” сред планетите, открити около други звезди. Така например звездата Тау от съзвездието Кит, макар и много подобна на нашето Слънце (и омонимно свързана (Tau Ceti) с програмата за търсене на извънземни цивилизации), вече не се смята за особено гостоприемна към живота. Около нея е открит сравнително стабилен диск от комети. Почти сигурно е, че евентуалните земеподобни планети там се бомбардират не толкова масирано, но методично. Ако там има живот, той честичко трябва да изтърпява последиците от някой тежък метеоритен шамар, което не е добра основа за развитието на разум.

Късната тежка бомбардировка, наричана още „лунен катаклизъм”, засега е много правдоподобна, но не докрай доказана хипотеза. За нейното утвърждаване биха помогнали

няколко нови лунни експедиции, които наистина да нарисуват по-пълна селенологична картина на естествения ни спътник. Именно заради геологичната си мумифицираност и липса на атмосфера, да не говорим за живот, Луната е добър „фризер” за веществени доказателства от дълбока древност.

Заради тези си характеристики Меркурий също е добър кандидат за археологическа площадка за доказване на катаклизма. Ако се окаже, че местните кратери и морета показват проливни метеоритни дъждове през същия период, едва ли ще останат съмнения за неговата реалност. Вулканично активната Венера, на която честичко вали сярна киселина, едва ли е запазила смислени следи от бомбардировката, но Марс се смята за добро място за тестване на тази хипотеза.

Според астрономите следите по червената планета са красноречиви и сега. Пороят астероиди там е образувал хиляди кратери с диаметър над 20 км, както и стотина басейни, по-широки от 300 км. Не е изключено именно в тези бурни векове

Марс да е уловил и двата си спътника – Фобос и Деймос

Най-интересно е, че ударите на комети по това време може би са предизвикали доказания влажен период в ранната история на Марс. На снимките от орбита кратерите по планетата са явно запълнени с утаечен материал, което говори, че са се оказвали и под вода. А край тях има достатъчно следи от водни потоци.

Една от пречките пред окончателното възприемане на хипотезата за плътната астероидна бомбардировка е, че на Луната наистина бе открита вода, но много по-малко, отколкото ако спътникът ни бе засипван с комети пет-шест милиона години. Но не е изключено Луната по-лесно да губи вода, още повече че всеки нов катастрофален удар е разтапял и изпарявал евентуалните залежи от лед. Освен това все още не са проучени достатъчно „най-подозрителните” райони около лунните полюси, където се очаква да има повечко от ценното съединение.

Що се отнася до Земята, засега няма начин да направим връзка между кометно-астероидната бомбардировка и наличието на океани от вода. Но хипотезата за планетната миграция и разчистването на Слънчевата система от опасни тела има своя подточка, засягаща живота на планетата ни, действаща и до днес. Благодарение на голямата си маса Юпитер може би е онзи наш космически щит, който ни пази от катастрофални сблъсъци с комети и астероиди. Гравитацията му обикновено прави едно от три неща – привлича неразумно приближилите се натрапници и те се впиват в атмосферата му – през 1994 г. цялата астрономическа общност на Земята с възхита гледаше следите от удара на парчетата от кометата Шумейкър-Леви 9 по планетата гигант. Тази година австралийски астроном откри още една синина по лицето на Юпитер, както и факта, че тези сблъсъци са сравнително чести. Другият метачески подвиг на газовия великан е изхвърлянето на опасни тела към периферията на системата, че и извън нея. А третият случай, който напомня за склонността на царските особи да се занимават с колекциониране, е подреждането на астероиди в т.нар. група Хилда – „триъгълник” от небесни скали, летящи в орбитален резонанс от 2/3 с Юпитер. Най-голямата планета има и още една свита - тази на астероидите троянци (близо милион), наместили се в точките на Лагранж по орбитата й.

Ако ни удари голям астероид

И все пак, ако на Земята се изтърси Божият гняв във вид на 100-километров астероид, който да ни унищожи до крак с последваща ядрена зима?

Астробиолозите (учени, дирещи живот и следи от зараждането му в Космоса) предполагат, че нещата най-вероятно ще започнат отначало.

Според последните им хипотези сложни аминокиселини – градивните елементи на живота, явно може да се образуват дори в суровите условия на междупланетния вакуум. Такива съединения са открити в метеорити, образували се далеч от Земята преди милиарди години.

Друга причина за оптимизма на астробиолозите - че друг ще ни смени и толкоз - е фактът, че освен Земята в нашата система има поне няколко тела, на които се предполага, че има течни океани и може би примитивни бактерии. Едно от тях е спътникът на Юпитер Европа. Другият кандидат е Церера, първият открит „астероид”, днес класифицирана като планета джудже.

Ако на тези тела има достатъчно органика за подновяване на живота на Земята, то останалото е въпрос на техника – метеоритният вътрешносистемен транспорт е вече доказано явление. Камъни от Марс, изхвърлени оттам при мащабни метеоритни удари, бяха открити в ледовете на Антарктида. И дори предизвикаха астробиологични сензации, за съжаление оказали се кьорфишек.

Автор: Петър Кънев

Ключови думи:
Коментари