С мъжа ми много искахме да си имаме детенце и - ето ги двете заветни чертички. После - първият скрининг. И до днес помня изражението на лицето на лекаря, който провеждаше изследването. Той внимателно ни каза, че с бебето не всичко е добре – имало вероятност от сериозни отклонения. Наистина, той не беше уверен на 100%.... Затова трябваше да се изследвам. 

После всичко ми беше като в мъгла. В женската консултация ми дадоха направление за инвазивно изследване. Бях поразена, когато разбрах колко е нехуманно то: прави се пункция на корема и се вземат клетки от плацентата, от амниотичната течност или от пъпната връв – по пробите от тъканите на бъдещото дете се определя наличие или отсъствие на генетични заболявания. Обясниха ми технологията на провеждане на изследването, но за рисковете от него нищо не казаха.

Отново и отново си задавам въпроса защо никой от лекарите не ни предупреди, че тази процедура е опасна. По време на нея може да се получи сериозна инфекция и да се стигне до спонтанен аборт.

След злополучния скрининг

Състоянието ми не позволяваше да преценявам адекватно. Сърцето ме болеше при мисълта какво ще става, а после до съзнанието ми достигна мисълта, която изказа мъжът ми – че ще обича синът ни какъвто и да се роди. Двамата се страхувахме да загубим детето, затова решихме да не ми правят амниоцинтеза. 

В онези дни опора ми беше приятелка, която, за съжаление, живееше на хиляда километра, но от това не ми беше по-малко близка. Тя ме успокояваше и ме съветваше да не се отчайвам – често лекарите поставят грешни диагнози и правят неверни прогнози.

Тя първа ми разказа, че вече се практикува съвършено нов скрининг на генетични заболявания, при който, за разлика от инвазивните изследвания, не се взема биологичен материал и не се налага пункция, което би довело до усложнения. И поразително, в същия ден мъжът ми откри клиника, където правеха този скрининг (у нас кръвен ДНК тест за генетични и наследствени болести се прави от няколко години – бел. ред.)

Оказа се, че цената му е достъпна и отидох в лабораторията. Дадох кръв от вената и ни казаха да чакаме резултатите.

Предварително ми бяха обяснили в какво се състои теста – от моята кръв лекарите ще получат ДНК на нашето бебе и ще изследват именно нея. Ценното при него е още, че може да се направи още в ранна бременност - през 10-ата седмица.

Предполагах, че, тъй като процедурата не е проста, ще трябва да чакаме дълго, но резултатите бяха готови за 4 дни. Когато денят Х настъпи, помолих мъжа ми да види какво пише на мейла и просто да ми каже „да“ или „не“.

Той прочете писмото от лабораторията и… въздъхна. А аз се разплаках.

Отново и отново прочетох резултатите в електронната си поща, за да се убедя, че със сина ни всичко е наред. И повярвах в чудеса!

Сега гледам малкия си син и с ужас си давам сметка, че можех да го изгубя още през бременността... Призовавам всички бременни да не следват сляпо лекарски съвети, да не се съгласяват на изследвания, които могат да нанесат вреда на бъдещото дете. Бъдете мъдри!

Наталия Смолянинова, detstrana.ru

Източник: Новите родители