Наскоро в списание Quartz четох за така наречения „синдром на измамника“ – страх, че всъщност не сте толкова способни, колкото е необходимо. Очевидно той е често срещан сред успешните хора, и особено сред уважавани дами като главния оперативен директор на Facebook, Шерил Сандбърг, и актрисата Джоди Фостър.
Дори съществува тест, с който можете да проверите дали сте подвластни на това състояние и до каква степен.
Аз го попълних и се оказа, че съм относително „чист“, което не ме изненада. Предвид напредналата ми възраст, добре съм запознат със силните и слабите си страни. След живот, изпълнен с постижения и много и унизителни поражения, предполагам, че самооценката ми е доста близка до реалността. Както е казал морякът Попай, „Аз съм това, което съм“. Нито повече, нито по-малко.
Разбира се, жена ми, която непрекъснато ми повтаря, че съм пълен некадърник с огромен късмет, не би се съгласила, макар и да не знае защо. Оказва се, че тя е единственият човек на Земята, чието мнение е важно за мен, поради което е и единствената, която се старая да впечатлявам. Забавно е обаче как всичките ми усилия се връщат и ме удрят в лицето. Човек би си помислил, че след толкова години съм си взел поука, нали?
Истината е, че колкото по-стар и мъдър ставам, толкова повече осъзнавам колко малко знам. С това темпо, докато ритна камбаната, в главата ми няма да е останало нищо. Предполагам ми е писано да напусна този свят така, както съм се появил на него... без нито една читава мисъл в кратуната.
Но да се върнем на синдрома. Статията загатваше, че той се среща често при успешните хора, които неизбежно, рано или късно, си поставят прекалено амбициозни цели. И когато постигнат някоя, вдигат летвата все по-високо, което е и причината никога да не са удовлетворени от постиженията си.
Не можете да не се посмеете на тази ирония – твърде успешните личности са последните, които трябва да се притесняват от подобно нещо. Истинските измамници са онези, които смятат, че знаят всичко – самопровъзгласилите се експерти и гурута. Обикновено те са тези, които си нямат представа от света или поне не заслужават изкуствено надутото си его.
Което ни отвежда до друг фактор на синдрома на измамника – зрелостта. Когато сме млади, смятаме, че светът се върти около нас. Често мислим, че сме по-умни и способни, отколкото сме всъщност. Но времето и опитът имат начин да ни научават на смирение и гледане в перспектива. Това се нарича порастване.
И аз бях арогантен и надут като млад. Смятах, че знам всички отговори, и мразех да си признавам, че съм в грешка – както беше в повечето случаи. Но дълбоко в себе си бях по-добър от това. Бях изключително неуверен. Това няма нищо общо със синдрома на измамника – просто защитен компенсаторен механизъм, характерен за младостта и глупостта.
