Да израснеш с прекалено защитнически настроени родители не означава само, че винаги си имал някой, готов да се притече на помощ.
Преди всичко това означава да си се научил – бавно и неусетно, да се съмняваш в себе си.
Защото, ако някой винаги се грижи за теб, в крайна сметка никога няма да се научиш да го правиш сам.
И с течение на времето защитата се превръща в лишаване: от автономност, от опит, от доверие.
В психоаналитичното тълкуване, родителската свръхзащита никога не е просто форма на родителство.
Тя отразява собствените тревоги, страхове и несъзнателни потребности на родителите.
В този контекст детето се превръща в обект на проекция: то трябва да бъде защитено не толкова за негово собствено добро, колкото за да се облекчи мъката на възрастния.
Така връзката се оцветява с амбивалентност: любов, която задушава; грижа, която контролира; присъствие, което ограничава.
Ето кои са знаците - често невидими, но дълбоко вкоренени, които ни казват, че може би в онова минало, обгърнато от безкрайно внимание, нещо ни е отнело възможността да станем напълно възрастни.
И ще го направим, като погледнем навътре в себе си, с очите на психоанализата и сърцето.
1. Трудно ви е да вземате решения, дори и най-простите
Един от най-честите признаци е неспособността или силният дискомфорт при вземането на решения.
Дори изборът какво да се яде в ресторант или кой филм да се гледа може да генерира непропорционална тревожност.
Това се случва, защото тези, които са израснали с прекалено защитнически настроени родители, често са приемали идеята, че някой друг трябва да знае кое е най-доброто за тях.
На психоаналитично ниво сякаш суперегото - онази част от психиката, която регулира правилното и грешното, е било колонизирано от родителски фигури.
Независимата мисъл никога не е успяла да се развие напълно, защото всеки избор е бил ръководен, внушаван и коригиран.
2. Чувствате се виновни, когато си тръгнете или заемете място
Свръхзащитата създава симбиотична връзка, при която всяка форма на раздяла се възприема като предателство.
Ако някога сте се чувствали виновни, че сте казали „не“ на родителите си, че сте искали да живеете собствения си живот или просто сте искали нещо различно от тях, вероятно сте били отгледани в прекалено ангажирана връзка.
На психоаналитичен език бихме могли да говорим за нарцистично-фузионна връзка: детето не се възприема като отделна същност, а като продължение на родителското аз. Дистанцирането тогава е еквивалентно на „унищожаване“ на другия – ето защо чувството за вина е толкова силно.
3. Толкова се страхувате да не правите грешки, че предпочитате бездействието
Тези, които растат под „балон с надежда“, често имат невидима рана: никога не са правили грешки. Свръхзащитните родители не позволяват това, защото виждат грешките като опасности, които трябва да се избягват, а не като възможности за растеж. Но без опита да правим грешки, ние оставаме заседнали в страх.
Дълбоко в себе си, свръхзащитеното дете е възприело идеята, че любовта зависи от „умението“, коректността и съвършенството. Това създава твърда психологическа структура, често свързана с тревожни разстройства, хронична несигурност и социални фобии.
4. Постоянно се нуждаете от одобрение
Изпитвате ли необходимост някой да ви казва, че се справяте добре, че сте на правилния път? Тази компулсивна нужда произтича от свръхзащита. Когато родителите нахлуват в пространството на детето си за вземане на решения, то се научава да се доверява само на преценката на другите.
На аналитичен език може да се говори за неструктурирано „аз“, все още зависимо от външни обекти за чувство за ценност. Липсата на емоционална автономност създава крехка, хиперадаптивна личност, която се моделира около другите в опит да получи приемане.
Продължава на страницата на Новите родители
