Голяма чест е да стоя тук пред вас тази вечер.* Вероятно, както великия маестро Рикардо Мути, аз не съм привикнал да стоя пред публика без оркестъра да е зад мен, но тази вечер ще дам всичко от себе си като соло артист.

Цяла нощ мислих, чудейки се какво бих могъл да кажа на това събиране. След като изядох всички шоколадови блокчета и ядки от мини бара, надрасках няколко думи. Мисля, че няма нужда да се опирам на тях. Очевидно, аз съм силно развълнуван да бъда оценен от фондацията. Но дойдох тук тази вечер, за да изразя друг аспект на благодарността; мисля, че мога да го направя за три или четири минути.

Когато си стягах багажа в Лос Анджелис, се безпокоях, защото винаги съм чувствал някаква неяснота относно наградите за поезия. Поезията идва от място, където никой не повелява, никой не владее. Така че се чувствам някак си като шарлатан да приема награда за дейност, която не контролирам. С други думи, ако знаех откъде идват добрите песни, щях по-често да ходя там.

Бях принуден по средата на това мъчение – опаковането на багажа, да отида и да взема китарата си. Китарата ми е Конде, направена е в Испания в страхотната работилница на улица Гравина №7. Попаднах на инструмент, който овладях преди 40 години. Извадих го от калъфа, вдигнах го и изглеждаше като че ли е пълен с хелий, толкова беше лек. Поднесох го към лицето си, приближих се към красиво изваяната гравюра и вдишах благоуханието на живо дърво. Знаем, че дърветата никога не умират. Вдишах аромата на кедър толкова свеж, колкото първия ден, когато овладях китарата. И изглежда, един глас ми каза: „Ти си стар човек и не каза благодаря, не върна благодарността си към почвата, от която това ухание идва.”

И така дойдох тук тази вечер да благодаря на почвата и душата на тази земя, която ми е дала толкова много. Защото знам, че точно както личната карта не е човека, вотът на доверие не е цялата страна. Сега вие знаете за моята дълбока връзка и братство с поета Фредерико Гарсия Лорка. Бих могъл да кажа, че като бях млад мъж, юноша, жадувах за израз, изучавах английските поети и познавах тяхната работа добре и копирах техните стилове, но не можех да намеря израз. Само, когато четях, дори в превод, произведенията на Лорка, разбирах, че има израз. Не че копирах неговия израз; не бих посмял. Но той ми даде разрешение да намеря такъв, да намериш израз е да определиш същността, същност, която не е установена, същност, която се бори за собственото си съществуване.

Като пораснах, разбрах, че поучението идва с този израз. Какво представляваше това поучение? Никога да не се оплакваш просто така. И ако някой е на път да изрази небрежното поражение, което очаква всички ни, то трябва да го направи в тесните граници на достойнството и красотата.

И така аз имах израз, глас, но не и инструмент. Нямах песен. А сега ще ви разкажа много кратка история за това как улових песента си.

Понеже бях посредствен китарист, удрях акордите. Знаех само някои от тях. Стоях с моите съученици, пиейки и пеейки народните и популярните съвременни песни, но никога нито за миг не съм се възприемал като музикант или певец.

Един ден в началото на 60-те, посетих къщата на майка ми в Монреал. Къщата й беше до парк и в парка имаше тенис корт, където много хора идваха да гледат красивите млади играчи, които се забавляваха. Свърнах към парка, който познавах от дете и там стоеше млад мъж, който свиреше на китара. Той свиреше на фламенко китара и беше заобиколен от две или три момичета и момчета, които го слушаха. Обожавах начина, по който свири. Нещо в свиренето му ме плени. Това беше начинът, по който исках да свира и знаех, че никога няма да мога. И седнах при останалите слушатели за момент и когато се възцари тишина, го попитах дали би ми дал уроци по китара. Беше млад мъж от Испания и единственият начин, по който можехме да общуваме бе на нашия развален френски. Той не говореше английски. И се съгласи да ми дава уроци. Погледнах към къщата на майка ми, която можеше да се види от тенис корта, уговорихме се и установихме цената.

На следващия ден той дойде до къщата на майка ми и каза: „Нека да чуя как свириш.” Опитах се да изсвиря нещо, а той отвърна: „Не можеш да свириш, нали?”

Казах: „Не, не мога.” А той: „Преди всичко, позволи ми да настроя китарата ти. Напълно разстроена е.” И така той взе китарата и я настрои. Каза: „Не е лоша китара.” Не беше Конде, но не беше лоша китара. Той ми я върна и каза: „Сега свири.”

Не можах да свиря по-добре.

Той каза: „Нека ти покажа няколко акорда.” Той взе китарата и извади от нея звук, който никога не бях чувал. И той изсвири поредица от акорди с тремоло и каза: „Сега го направи ти.” Аз отвърнах: „Вън от съмнение е. Не мога да го направя.” Той каза: „Нека да поставя пръстите ти на прагчетата” и той постави пръстите ми на прагчетата и каза: „Сега, свири.”

Беше бъркотия. Той каза: „Утре пак ще дойда.”

Той се върна на следващия ден, постави ръцете ми на китарата, нагласи я в скута ми по подходящия начин и аз отново започнах с онези шест акорда – прогресия от шест акорда. Изключително много фламенко песни са базирани на тях.

Беше бъркотия. Той каза: „Ще се върна утре.”

Този ден беше малко по-добре. Третият ден имаше подобрение, до известна степен – подобрение. Но вече знаех акордите. А той знаеше, че въпреки че не можех да координирам пръстите си с палеца, за да произведа правилно мотива на тремолото, аз знаех акордите; знаех ги много много добре.

На следващия ден той не дойде. Не дойде. Имах неговия номер, номера на квартирата му в Монреал. Позвънях, за да разбера защо той пропусна уговорката и ми казаха, че той е отнел живота си. Самоубил се е.

Не знаех нищо за този човек. Не знаех от коя част на Испания е дошъл. Не знаех защо е дошъл в Монреал. Не знаех защо свиреше там. Не знаех защо се яви на този тенис корт. Не знаех защо е отнел живота си.

Естествено, бях силно натъжен. Но сега ще разкрия нещо, което никога не съм изричал на глас. Това бяха онези шест акорда, беше тази китарна схема, която е в основана на всичките ми песни и музика. Така че сега ще започнете да разбирате аспекта на благодарност, която имам към тази страна.

Всичко, което сте отчели като приятно в моите неща идва от това място. Всичко, всичко, което намерите за приятно в моите песни и поезия е вдъхновено от тази земя.

И така, толкова много ви благодаря за топлото гостоприемство, което показвате към моята работа, защото тя наистина е ваша и вие ми позволихте да поставя подписа си в края на страницата.

Благодаря ви много, дами и господа.

* На 21 октомври 2011 година, канадският поет и писател Ленард Коен изнася реч по повод Наградата на Принца на Астурия, която получава. Отличието се счита за испанския еквивалент на Нобеловата награда и се дава от Фондация „Принц на Астурия“, понастоящем председателствана от престолонаследника на Испания – принц Филипе. Лауреатите получават оригинална скулптора на Жоан Миро и премия в размер на 50 000 евро. Церемонията се състои в Овиедо, Испания.

Източник: MANIFEST.bg