Алберт Айнщайн и Чарли Чаплин се разхождали заедно из Холивуд. Откъдето и да минели, хората ги приветствали и ръкопляскали. Накрая Чарли се обадил: „Знаеш ли, на теб ти ръкопляскат, защото никой не те разбира, а на мен – защото ме разбират всички...”

Какво е хуморът? Що за странен инстинкт ни кара да се кискаме като луди или да се усмихваме разбиращо? И защо винаги всячески търсим някого, за когото можем да кажем: „Той има чувство за хумор”?

Много учени глави през вековете са се опитвали да обяснят този феномен. Кой знае защо обаче, най-простото и разбираемо за всички нещо – смехът, се оказва най-трудното и неразбираемо уравнение за изследователите. Той е универсален език, на който могат да се разберат дори най-различните хора. Неговата граматика обаче приличаше на неразгадаема тайна... до днес.
Казвам до днес, защото специалистът по еволюционна теория Алистър Кларк твърди – и при това доста убедително, – че най-сетне е открил най-сложната формула от всички – тази на хумора.

А за да има такава формула, първо трябва да се знае що е това хумор, нали? Удобно средство за разчупване на леда? Вродено качество на социалните пеперуди? Нищо подобно. Способността да откриваме и създаваме смешното е

ключово оръжие в човешката еволюция,

което ни позволява да откриваме и запазваме общото помежду си и дори да развиваме своята интелигентност. Звучи доста сериозно, нали? Парадоксът на Кларк е, че смешното е една от най-сериозните съставки на човешкото.

Хуморът се проявява тогава, когато мозъкът ни забележи някаква схема, която го изненадва, и я съпостави с нещо, което добре знае. Неочаквана взаимовръзка между познати ситуации, малък завой в разказа, който противоречи на добрия тон, различен поглед към нещо банално – ето какво разпознаваме като смешно. Например:

Две прасета си говорят:
- Ти като пораснеш, какъв ще станеш?
- Амиии... пържола...

Въпрос към радио Ереван:
- Как се казва дете, което не е родено в Гърция?
- Негърче - чува се от радиото.

И понеже хуморът е социален инструмент за общуване, ние възнаграждаваме човека, който ни е изненадал приятно, със своя смях. Този инструмент обаче има ключово обществено значение.

Тъй като в хода на еволюцията сме разбрали, че точността на информацията е това, от което често зависи дали ще оцелеем или не, разконспирирането на неточна информация се е превърнало в умение, което се предава и поддържа през поколенията. Именно тук идва ролята на хумора. Когато поставя нещо, което би трябвало да знаем, в неочакван и често „неправилен” контекст, хуморът действа като

изпит, който трябва да покаже дали разпознаваме грешката или не.

Смехът е потвърждението и наградата за това разпознаване. Чрез него ние си „сверяваме часовниците” с другия и откриваме, че сме на една вълна – нещо много важно за оцеляването на индивидите в група.

В дъното на всичко смешно, без значение от културата, епохата и личния опит, се крият осем основни схеми. Така във вица, който ви разказва вашият приятел, може да се говори за тъщи (Тъстът към зетя: - Харесва ли ти тъщата? - Харесва ми. - С теб ще се разберем. Обичам хора с чувство за хумор), блондинки (Разговарят две блондинки: – Муцка, пробих си втора дупка на ухото. – И сега по-добре ли чуваш?), индианци (Двама индианци за пръв път виждат човек, който кара водни ски: - Планински орел, ти как мислиш - защо тази пирога върви толкова бързо? - Ами не виждаш ли, че отзад някакъв тип я гони?) или просто за Иванчо и Марийка (Учителката по литература: - Деца, кажете ми една съгласна! Иванчо: - Марийка, госпожо), но в основата си той представлява структура, която мозъкът не отчита на съзнателно ниво, но която възприема като смешна. Осемте варианта на тези структури, дестилирани от Кларк, са следните: положително повторение, разделяне, завършване, превод, приложна и качествена промяна на контекста, опозиция и смяна на мащаба.

При първите четири структури смешното се състои в това, че разпознаваме някаква позната ситуация, стереотип или поведение, като смехът ни потвърждава и одобрява това, че сме ги забелязали, че те отговарят на собствения ни опит и че сме съгласни с тях. Да вземем например следния виц:

В Русия всичко, което се прави с ключ, по-малък от 24, се смята за нанотехнология.

Ако се засмеете, значи сте съгласни със стария стереотип, че руските технологии не са точно черешката на тортата и науката на тази страна изостава с векове от последните световни достижения. В този контекст, ако смените думата „Русия” с „Япония” или „Америка”, вицът моментално губи смисъл и буди само недоумение.

Това именно се нарича „положително повторение”. Това е и причината, поради която съществуват толкова подобни вицове. Те всички си приличат, но ни карат да си кажем „Това е толкова вярно!” и да се засмеем одобрително. И не защото всички блондинки, които познаваме, са тъпи, а защото традицията на хумора налага и поддържа стереотипи, разпознаването на които съставлява основата на колективната интелигентност и ни кара да се чувстваме близки с човека отсреща. Засмеете ли се на вица му за лошата тъща, вие всъщност казвате: да, и аз съм чувал, че тъщите като цяло са ужасни, моята не е, но с теб си приличаме и ще се разбираме добре. Смеейки се на стереотипа, вие отбелязвате, че живеете в обща културна среда с другия и познавате нейните „герои”.

Подобна е и схемата на „разделянето”. При нея различни стереотипни образи се държат еднакво, например

мутра и професор, които чакат на опашка и ругаят еднакво „професионално”.

Тук отново разпознаваме характерните черти на два стереотипа, но се изненадваме от поведението на единия. Отчитайки неточността, подсъзнанието ни алармира – професорът не се държи така. Разбира се, става въпрос не за конкретен професор, а за това „какъв трябва да бъде” един професор, за неговия архетип.

„Преводът” пък е информация, предадена с намигване. Буквално. Ако някой отиде в аптеката и поиска аспирин, като при това намигне, той, естествено, не иска аспирин, а казва „Сещай се!”. Тук на сцената излиза социалната интелигентност на аптекарката, която трябва да си спомни какъв точно намек има предвид клиентът, комбиниращ аспирин с намигване, черпейки от базата данни на колективните стереотипи, и да „преведе” комбинацията с правилния термин – презерватив. Погледнато отстрани, това е смешно, защото всеки от нас има достъп до същата база данни от общи схеми за взаимовръзките между нещата и може да си преведе „тайния код” без проблем.

Смяната на контекста, опозицията и мащаба Кларк пък нарича „схеми на значението”. При тях мозъкът взима една позната структура или идея и я поставя в нова среда. Всички знаем например какво е патица. Може и да не ги срещаме всеки ден, но знаем, че патиците са птици, отглеждат се в стопанството и изглеждат по определен начин. Сега да приемем, че наричаме една жена „патица”. С това не искаме да й кажем, че е крилата, нито пък буквално, че прилича на птица, а я товарим с

ключови характеристики, с които съществото патица е закодирано в колективното съзнание.

Същество глупаво, късокрако и надменно. В чисто буквалния смисъл това не е съвсем вярно за въпросната птица, но точно както в приказките лисицата е хитра, а вълкът – зъл и глупав, човешкото съзнание още от детството създава стереотипи, чрез които помни важна информация и създава ред в разбиранията си за света.

„Способността бързо и подсъзнателно да разпознаваме стереотипи и схеми е едно от най-основните оръжия в интелектуалния арсенал на човешките същества – обяснява Кларк. – Възнаграждението за това разпознаване, каквото е смехът, окуражава поддържането на тези схеми, които всъщност оформят уникалните способности за възприемане и интелигентността на нашия вид.”

Тази способност може би лежи и в основата на умението ни да говорим. Синтаксисът и граматиката също са схеми, върху които градим смисъл само с подмяна на съдържанието, тоест думите. Инстинкта за граматика учените забелязват дори и у най-малките деца, като това кара мнозина да предполагат, че той е вроден.

Вроден е и инстинктът за хумор

бебетата разпознават най-простите комбинации на познатото и изненадващото – например когато татко изникне иззад вратата и извика „ку-ку!”, бебето се киска. С напредването на възрастта детето натрупва по-широк арсенал от познати образи и идеи и представата му за смешното също се разширява и става по-сложна. В основата й обаче винаги лежат осемте основни схеми – те са граматиката на хумора.

Върнете се за миг на анекдота за Чаплин и Айнщайн. Дали ще се усмихнете или не, зависи от собствената ви представа за тези двама души, вкусовете ви, спомените ви, значението, което можете да добавите към забележката на Чарли въз основа на собствения си опит. Формулата на хумора не може да определи кое е повече или по-малко смешно – това зависи от самите вас.

Гордостта на смешника, че е разбираем за всички,

обаче е съвсем основателна. Защото повече или по-малко всеки разпознава криволиците на хумора. Смехът или липсата му от своя страна са еднакво активни реакции на шегата. Когато се смеем, казваме: да, съгласен съм, и потвърждаваме общите идеи, които шутът предлага на нашето внимание. Ако премълчим, отчитаме – не, не съм съгласен, и търсим друга гледна точка, която да възнаградим с усмивката си. И в двата случая обаче хуморът играе своята роля – да приобщава и да разделя, да потвърждава или да руши стереотипите.

Формулата

H = M x S. Това е простичката формула, която определя причината за смешното и нашата реакция. Тук удоволствието (Н) се получава, като умножим степента на неточност на информацията (М) по степента, в която индивидът е склонен да я вземе насериозно.