В клуба имало строги правила – например дънките били забранени. Първо, за да се поддържа квалитета на заведението и второ, защото Рей бил убеден, че маниерите ще са на нужното ниво, ако хората носят най-хубавите си дрехи, защото ще искат да ги запазят чисти и здрави. The Beatles също ходели всеки ден издокарани с най-новите си костюми, особено след като в началото един ден за малко да свирят без Джордж (само на 17 тогава, Пол с година по-голям, а Ленън на цели 20) – Джордж дошъл погрешка с дънки и портиера не го пуснал вътре, защото не вярвал, че момчето е част от обедната програма. Правилата са си правила, особено в Англия и това, че си Джордж Харсън е чудесно, но не е факт, който магически да те прави изключение от правилника. Вероятно накрая Джордж е взел панталони назаем за деня. (Историята не казва как е приключил спора, а само, че е съществувал).
The Beatles звучели зашеметително, очевидно репетирали постоянно и им личало, което по начало накарало Рей да ги допусне в клуба си. Било време на шлифоване и изграждане на отношенията на момчетата с публиката. Било разрешено, дори се очаквало между песните да си правят шеги, да пускат закачки, да упражняват английския си хумор и да разиграват малки интелигентни постановки помежду си, включвайки неусетно и зрителите. В ежедневния си досег с публиката в The Cavern групата се оформяла и добивала тези качества, които (наред с музиката, разбира се) с времето я направили The Beatles.
На дневен ред обаче стоял проблемът с вида музика, която се искала за този клуб. Момчетата мъчили и нагаждали положението някак си, защото все пак си било истински ангажимент за реални пари в престижен клуб в центъра. Били the residential group, т.е. постоянната домакинска група на заведението, а това си е сериозно и доходоносно. Както винаги става, случайността (или закономерността?) се намесила и помогнала на добре подготвените. Така на 11 март ’61ва мениджърите на клубната конкуренция направили концерт на Бийт музиката за цяла нощ в клуб Iron Door. Събрали се 1800 човека плащащи зрители. Същата вечер The Cavern имали 50 човека публика- повече от музикантите, които взели участие във вечерната сесия. Рей Mакфал схванал посланието. Ненавиждал рокендрола, но бизнесът и бъдещето на клуба му зависели от правилния му избор в този критичен момент. Отнело му десет дни, преглътнал принципите и гордостта си в името на финансовия успех, взел правилното решение и поканил The Beatles да свирят и вечер. С усилватели.
Легендите разказват, че това е най-доброто време на The Beatles. Бийт-музикантите от града твърдят и до днес, че са заели всичко от американците по това време, направили са го много по-добро и са им го върнали обратно. Направили са го Мърсисайд рокендрол. The Beatles пеят, макар и рядко и в други клубове, но постоянно и точно 280 (записани в бумагите на клуба) пъти в The Cavern- 155 обедни участия и 125 вечерни. Някои твърдят, че участията са 192, но е въпрос на спор между специалистите. Пол Макартни си спомня с умиление, че мястото било „потно, влажно, тъмно, шумно и завладяващо“. Младежите се събирали ежедневно горе на улицата на огромни тълпи пред вратите на клуба, защото само първите щастливци можели да слязат долу и да слушат The Beatles. Билети предварително не се продавали. Хората си спомнят, че клубът е бил едно много специално и неповторимо място. Ниският сводест таван правел звука много специфичен, особено, когато вибрирал около и в телата на толкова много хора на едно място. Обособена вентиалция по това време не е имало. Влагата от дишането и потенето на хората се събирала и стичала по стените така, че час след началото на всяка сесия на земата се образувал малък басейн. От цялата тази мокрота наоколо електричестката система понякога сдавала и клуба оставал на тъмно. В една такава пауза Джон и Пол изпели извън програмата акустична версия на „When I’m sixty-four„- песен, която нямало да пуснат официално поне още пет-шест години до ’67г. Пушенето било разрешено и се правели тонове хот-дог за гладните младежи. Тоалетната била най-ниската точка на клуба и като се прибави влагата по стените и дълбоката поне половин педя постоянна локва на пода – лесно може да се разбере защо чистачките сутрин използвали най-силните почистващи препарати. Всичко това създало онази специфична миризма, която нарекли The Cavern – комбинация от дизенфекцант, пот, цигарен дим, тоалетна и хот-дог. Някои младежи ходели нарочно дебело облечени по обед, за да платят по-малко, но да напоят повече дрехи с тази неповторима миризма, защото наличието ѝ добавяло съдържание и престиж в социалния статус на индивида. Много хора, чиито спомени ще са още по-безценни с времето, участват и разказват всичко това в ТВ предавания, за да запазят автентичния дух на мястото и спомена за изживяното. Някои от тях имат дори сувенири – вещи на The Beatles.
Много неща са станали за времето, през което The Beatles пеели в клуба. Установили несъвместимост на характерите с барабаниста си Пит Бест. Според самия него останалите ревнували, защото бил най-привлекателния и имал най-много неприлични предложения (другите трима се съгласяват с този факт, но изтъкват различни от тази причини за раздялата. Дали е така с привлекатеността можете да отсъдите сами тук). Ринго Стар, който бил в друга група по това време, ходил да ги гледя няколко пъти, а една вечер дори заместил отсъстващия барабанист. Тримата много го харесали, паснали си по характер и начин на свирене и заместили Пит с Ринго. Как точно станало това разказва Пол при въвеждането на Ринго в залата на славата. Именно в The Cavern по време на обедната сесия на 9 ноември ’61г. ги чул и видял за пръв път Брайън Ъпстейн. Той станал мениджър на The Beatles и това променило не само съдбите на тези четири млади момчета от Ливърпул, но и на историята на музиката и поп-културата изобщо.
