През 1999 г. касовият хит „Матрицата“ запозна широката публика с един отдавнашен философски въпрос: как можем да сме сигурни, че онова, което преживяваме, е реално?

В поредицата „Матрицата“ на Уашовски хората от далечното бъдеще са поробени от разумни машини, които ги използват като едни от най-неефективните батерии, които можем да си представим, и някак успяват да захранват с тях своя свят. За да държат човечеството в покорство, машините свързват хората с Матрицата – компютърна симулация на живота на Земята в края на 90-те години на XX век. Повечето от тях изобщо не подозират какво се случва. Някои обаче разбират – или просто усещат, че нещо не е наред – и успяват да се освободят.

Това е увлекателна научнофантастична идея, използвана многократно както преди появата на филма, така и след нея. Тя продължава да вдъхновява авторите на фантастика – включително разкази като „Да живееш в сенките“. Има обаче и хора – от уважавани философи до Илон Мъск, – които смятат, че наистина е възможно да живеем в симулирана реалност. Мъск, който все пак не е специалист по темата, твърди, че шансът да се намираме в т.нар. „базова реалност“, тоест в истинския свят, е едва едно към няколко милиарда.

Една особено влиятелна идея, предложена от шведския философ и професор в Оксфордския университет Ник Бостром в неговата публикация от 2003 г. „Живеете ли в компютърна симулация?“, е известна като хипотезата за симулацията.

Какво представлява хипотезата за симулацията?

В най-опростения си вид тя звучи така: ако хората – или някой друг биологичен вид; за по-симпатично можете да си представите кученца – продължат да се развиват през следващите стотици, хиляди или дори милиони години, може да се предположи, че в крайна сметка ще разполагат с колосална изчислителна мощ. Ако се разселим из Галактиката – или дори отвъд нея, – бихме могли да овладеем енергията на звездите, а вероятно дори и на черните дупки.

При наличието на толкова много енергия и изчислителни ресурси е напълно възможно в даден момент потомците ни да проявят достатъчно любопитство, за да създадат т.нар. „симулации на предците“. За целта би им била необходима само нищожна част от достъпната изчислителна мощ. Още днес учените изграждат изключително сложни виртуални модели – например огромни виртуални светове в суперкомпютри, – макар мащабът им да не може да се сравнява със симулация на цяла реалност.

Симулациите на предците се основават на идеята, че бъдещите поколения може да разполагат с достатъчно мощни компютри, за да пресъздадат живота на своите предшественици и да дарят участниците в тези виртуални светове с някаква форма на изкуствено съзнание. Ако това вече се е случило, огромното мнозинство от всички съществуващи „хора“ биха били симулации, създадени от високоразвитите потомци на първоначалното човечество.

Ако действително е така, би било по-разумно да приемете, че сте една от тези симулации, а не представител на първите биологични хора. Подобни разсъждения се пресичат и с идеята за прехвърляне на човешкия ум в компютърна симулация, макар двете концепции да не са едно и също.

Трите възможни сценария на Бостром

В своята публикация Бостром очертава три възможни сценария, като според аргумента му поне един от тях трябва да е верен:

1. Делът на цивилизациите, достигнали равнище, сравнимо с човешкото, които успяват да се развият дотолкова, че да създават подобни симулации, е близък до нулата.

С други думи, вероятно ще бъдем унищожени – от ядрена война, природна или технологична катастрофа или някакво друго ужасяващо откритие – още преди да достигнем етапа, на който подобни изчислителни постижения биха станали възможни.

2. Делът на постчовешките цивилизации, които биха проявили интерес към създаването на симулации на предците, е близък до нулата.

Тоест дотогава видът ни може да се е променил толкова много, че вече никой да не се интересува от подобни симулации. Възможно е също нито един достатъчно любопитен представител на бъдещата цивилизация да няма достъп до необходимите ресурси или създаването на такива симулации да бъде забранено.

3. Делът на всички същества, които имат преживявания като нашите и живеят в симулация, е много близък до едно.

Ако първите два сценария са неверни, остава третата възможност: нашият вид ще разработи необходимата технология и с течение на времето ще създаде невъобразимо голям брой симулации на предците. Нещо повече – самите симулации може да започнат да създават свои симулации, те на свой ред да създадат други и така до безкрай.

Това би означавало, че огромното мнозинство от „хората“, които преживяват нещо, наподобяващо живот на Земята, всъщност се намират в симулация – просто не го осъзнават.

Каква е вероятността да живеем в симулация?

Без да открием някакво доказателство, че се намираме в симулация – което, разбира се, създателите ѝ биха могли да скрият от нас, – на този въпрос не може да се отговори лесно. Хипотезата е критикувана като ненаучна, тъй като трудно може да бъде проверена по начин, който би позволил категоричното ѝ отхвърляне.

Въпреки това някои изследователи са се опитали да изчислят вероятността, като се съсредоточат върху два основни въпроса: възможно ли е изобщо извършването на подобни изчисления и колко е вероятно човечеството да достигне необходимото технологично равнище?

Астрономът Дейвид Кипинг използва Байесов анализ, за да получи приблизителна оценка. Той взема предвид фактори като постепенното намаляване на достъпната изчислителна мощ при преминаването през последователни равнища на симулацията и стига до извода, че вероятността да живеем в симулирана реалност е приблизително 50 на 50.

Колкото повече се доближаваме до възможността сами да симулираме своите предци, толкова по-вероятно става действително да създадем подобна симулация. Оттук нараства и вероятността някой друг вече да е направил същото с нас.

„В деня, в който изобретим тази технология, съотношението ще се промени – от малко повече от 50 процента вероятност, че сме реални, до почти пълна сигурност, че не сме, поне според тези изчисления – казва Кипинг пред Scientific American. – Това би било доста странен начин да отпразнуваме човешкия гений.“

Можем ли да открием истината?

Съществуват известни основания да смятаме, че нашата реалност е действителната, базова реалност. Един научен екип, който първоначално изобщо не изследва хипотезата за симулацията, открива доказателства, че някои задачи от квантовата механика не могат да бъдат симулирани от компютри.

Учените се опитват да симулират топлинния ефект на Хол, който се наблюдава в системи, подложени на изключително силни магнитни полета. Оказва се, че за пресъздаването на поведението само на няколкостотин електрона ще бъдат необходими повече атоми, отколкото съществуват в наблюдаемата Вселена.

По-нови изследвания също се опитват да подложат идеята на строга математическа проверка, като някои учени дори твърдят, че са доказали с теореми, че не живеем в симулация.

Разбира се, привържениците на хипотезата биха могли да възразят, че Вселената, в която е създадена нашата симулация, разполага с несравнимо по-голяма изчислителна мощ. Те биха могли да предположат и че квантовият свят през повечето време изобщо не се симулира в подробности, а се „изобразява“ единствено когато го наблюдаваме.

За хората, които разсъждават по този начин, вероятно не съществува доказателство, което да е достатъчно убедително, за да потвърди, че се намираме в базовата реалност. Всяка улика винаги може да бъде обявена за поредния хитър трик на Създателя на симулацията, предназначен да ни отклони от следата.

Опити за проверка на хипотезата

Все пак има хора, които действително се опитват да проверят хипотезата за симулацията. През 2017 г. един екип предлага да бъде използвана разновидност на експеримента с двойния процеп, за да се установи в кой момент реалността се „изобразява“ или генерира. Друг специалист по компютърни науки отива още по-далеч и предлага възможни начини, по които бихме могли да избягаме от симулацията.

Най-очевидният подход би бил да се опитаме да сринем компютъра, като го изправим пред парадокс, който не може да разреши – например човек да убие собствения си дядо. Това, разбира се, би изисквало симулирано пътуване във времето, така че вероятно е по-разумно засега да оставим тази идея настрана.

Друга възможност би била да претоварим системата, като изразходваме прекалено много от ресурсите ѝ. Можем например да стартираме симулации, всяка от които изпълнява свои собствени симулации, докато цялата система не забави работата си и накрая не блокира напълно.

В своята публикация специалистът по компютърни науки Роман Ямполски стига до заключението, че най-разумният подход за онези, които искат да оцелеят, а не просто да предизвикат своеобразно рестартиране на Windows, би бил да привлекат вниманието на създателя и да го убедят да ги допусне до реалния свят. Успоредно с това трябва да търсим и признаци за грешки във Вселената, от които бихме могли да се възползваме.

„Тъй като в момента не можем да четем или променяме изходния код на симулацията и не знаем дали опитите ни за атаки чрез социално инженерство оказват каквото и да било въздействие, най-добрият ни шанс е да изследваме структурата на Вселената на възможно най-малкия мащаб с надеждата да открием ефекти, които могат да бъдат използвани“, пише Ямполски.

Той допълва, че квантовата механика е изпълнена с необичайни явления, които биха изглеждали напълно логични, ако ги разглеждаме като програмни грешки или потенциални уязвимости.

„Подобни аномалии, поотделно или в различни комбинации, са използвани от находчиви учени, за да постигнат нещо, което поне на теория прилича на хакване на симулацията, а често впоследствие и в реални експерименти – например промяна на миналото, поддържане на котки едновременно живи и мъртви или осъществяване на контрафактуална комуникация.“

Ако някога действително установим, че живеем в симулация, вероятно ще бъде най-разумно да запазим откритието в тайна – в случай че създателите ни решат просто да ни изключат.

Източник: IFLScience