Седнала в раздрънкания и мръсен Форд, Стеф гризеше нокътя на палеца си. В огледалото за обратно виждане тя наблюдаваше как бай Минчо, отговорникът за изстрелване на ракети против град, заключва противоградната станция. Мъжът не бързаше, а веселото му подсвиркване се чуваше дори в колата. Подсвиркваше си и когато се срещнаха. Тогава Стеф обикаляше около станцията, опитвайки се да разбере къде се намира. По-късно бай Минчо бе отбелязал, че тя е голяма късметлийка. Бурята се била появила изневиделица и се била задържала достатъчно дълго, че да го изпратят тук, беше ѝ обяснил той. Според него, ако това не се било случило, щяло да се наложи Стеф да походи доста до най-близкото село. Въпросът му какво прави млада жена насред полето в подобно време остана без отговор.

            Стеф си задаваше същия въпрос. Силен гръм я бе изтръгнал от унеса ѝ насред огромна нива. Ранните слънчеви лъчи все още не бяха успели да пробият черната завеса от буреносни облаци. Измъчваше я ужасно главоболие, което дори в момента стискаше главата ѝ като в менгеме. Силно свистене зад гърба ѝ я беше изкарало от унеса и тя беше подскочила уплашена. Огнената струя свързваща земята с небето изглеждаше нереално за все още обърканото ѝ съзнание. Тя нервно се засмя при този спомен. Беше наблюдавала изстрелването на няколко ракети, мислейки ги за фойерверки, преди да тръгне към площадката.

            Погледна екрана на телефона. Нямаше известия за пропуснати повиквания, нито непрочетени съобщения. Не че очакваше друго, все пак тя бе изпаднала в депресия бивша учителка, изолирала се от приятели и роднини. Дрехите ѝ бяха сухи, което я объркваше още повече. Всичко бе подгизнало от скорошния дъжд, дори бай Минчо, но тя сякаш бе останала недокосната от него. Появата ѝ насред полето и липсата на каквито и да е спомени отпреди това я тревожеше и плашеше.

            Бай Минчо се качи в колата и тя се наклони леко под масивното му тяло. Забърса запотилия се прозорец с ръкав.

            – Мога да ви закарам направо до Пловдив. Не е проблем – усмихна ѝ се той. – Бурята май ни подмина, пък ще е жалко да пропилеете целия ден по спирки и гари.

            – Ако не ви затруднява, ще съм ви благодарна. – Стеф отвърна на усмивката му и закопча колана си.

            Бай Минчо извади връзка с ключове от джоба си. Заигра се с малкото синьо-зелено топче на ключодържателя преди да пъхне ключа в контакта.

            – Изглеждате начетена, та да ме прощавате за въпроса... ама какво мислите за Земята?

            – Земята ли? – Стеф натърти думата и очите ѝ зашариха тревожно, сякаш неразбрала какво я пита възрастния мъж.

            – Нали твърдят, че е кръгла – Бай Минчо се наведе към нея. – Аз обаче мисля, че е плоска.

            Стеф усети неприятно свиване в корема, а главата ѝ запулсира болезнено. Вдигна ръце, за да разтрие слепоочието си, усмихвайки се неловко. Старият автомобил потегли със скърцане по черния път.

 

            Присвил очи, Жак се опитваше да разчете кривия и ситен, така подобен на йероглифи почерк, когато телефонът иззвъня. След третото позвъняване той с нежелание отмести поглед от листа към екрана на телефона. Въздъхна, предусещайки скорошното главоболие.

            – Имаш ли пет минути? – От другата страна на линията гласът на Стеф звучеше развълнувано и още преди Жак да успее да каже нещо тя изстреля на един дъх. – Слушаш ли ме, Жак? Казвам ти, този път знам, че успях!

            – Малко съм зает – Жак въздъхна и се отпусна в стола. Отново глупостите на Стеф. Откакто съпругът ѝ бе починал, приятелката му се бе вглъбила в себе си и неусетно се бе отдалечила от света. Единственото нещо способно да я измъкне от апартамента ѝ и тази самоналожена изолация бяха конспиративните теории обсебили ума ѝ. Той неволно сбърчи чело, болката вече пълзеше по скалпа му.

            – Давай, стига да е за пет минути, че проверявам контролни – съгласи се макар и неохотно Жак.

            – Помниш ли какво си говорихме последния път? Ти каза, че Земята е кръгла, защото ако била равна сме щели да виждаме от единия ѝ край до другия. – Стеф не спираше да го засипва с думи, карайки главоболието му да се засили. – Да ама тя е голяма и няма как да стане това! – Тя повиши глас и заговори още по-бързо. – Дори да застанеш на върха на някоя висока планина и да гледаш към хоризонта, няма да видиш до края, защото въздухът пречупва светлината. Сложи замърсяване, дим и прах, и ето ти! Отделно Земята може да е плоска, но това не означава, че няма възвишения, падини, хълмове и планини. Те допълнително затрудняват видимостта – важно заключи тя.

            – Стеф, спри се! Спри за малко – прекъсна монолога ѝ Жак. – Ако Земята бе плоска как щяхме да имаме новолуние? Нали се сещаш, сянката на Земята пада върху Луната и е кръгла.

            – Абе, мога да ти обясня, но не е за телефона – Стеф снижи глас: – Искаш ли да се видим?

            – Аз... трябва да довърша проверката на контролните – опита да се измъкне Жак.

            – Почти до вас съм. Ще ти обясня всичко. Този път съм сигурна, че мога да ти покажа дори.

            – Дай ми пет минути да се оправя и слизам. – Главоболието се плъзна като тлъст дървояд между гънките на мозъка му и загриза лакомо.

            – Долу съм вече. Ще изпуша една цигара.

            – Идвам! – натърти Жак и затвори.

            Погледна чакащите го за проверка тестове. Щеше да се занимава по-късно с разчитането на йероглифите, оставени от учениците му и тяхното незнание. То поне бе лесно поправимо. Дори най-заблудените от тях можеха да бъдат убедени в правотата на физичните закони. Набързо навлече чифт протрити дънки, избледняла тениска и удобни маратонки и се спусна надолу по стълбите, изскачайки в прохладната прегръдка на лятната нощ.

            Стеф го чакаше приседнала на пейка до входа. В ръката ѝ потрепваше огънчето на догаряща цигара. Козирката на типичната за нея шапка бе спусната ниско, за да я пази от случайна среща с погледите на хората. Левият ѝ крак потропваше нервно. Тя се изправи и го погледна неловко. Жак я прегърна въпреки нещастната ѝ усмивка.

            – Тринайсет прегръдки на ден, за да е щастлив човек – издекламира Жак и се усмихна.

            – Вярваш в подобни глупости, а отказваш да повярваш, че Земята е плоска – сопна му се младата жена и се наведе да изгаси цигарата.

            – И двете са доказани от науката и установени чрез опити – контрира я той.

            – Опитите могат да се изфабрикуват – не му остана длъжна тя.

            – Няма как да изфабрикуваш гравитацията или който и да е друг физичен закон.

            – Това, че ние не знаем за подобен начин, не означава, че не съществува.

            – И какво твърдиш? – отказваше да се предаде Жак – Че живеем в симулация? Не сме кацнали на Луната или направо Луната е от сирене.

            – Не се прави на идиот – погледна го раздразнено Стеф. – Знаеш какво имам предвид. Хайде, ще ти докажа, че Земята е плоска.

            Жак изпъшка и я последва примирено. Контролните щяха да почакат.

            Известно време вървяха в мълчание.

            – Нали знаеш, че в града има тунели?

            – Имаш предвид бомбоубежищата? – скептично повдигна вежди Жак. Приближаваха подножието на Сахат тепе.

            – Не, говоря ти за тракийските тунели. Свързват тепетата.

            – Ако имаше тунели под града не мислиш ли, че досега нямаше да са ги открили? Щяха да са туристическа забележителност – подхвана новия спор той, разтърквайки слепоочието си.

            – Открили са ги, но са предпочели да не казват нищо.

            – Да бе – възкликна Жак и невярващо вдигна ръце. – И кой ще остави подобно значимо откритие необявено?

            – Същите, които оставят цяло селище с църква от времето на Асеневци под водата. Същите, които засипват с цимент антично селище само защото трябва по план да се изгради водохранилище – просъска ядно Стеф, срещайки погледа му. Явно очакваше отговор, но Жак бе твърде смаян от реакцията ѝ, така нетипичната за нея. По страните ѝ бе избила червенина въпреки приятния бриз, разхлаждащ лятната нощ. – Комунистите! Че кой друг може да стори подобни зверства срещу историята ни!

            – И ти сигурно си единственият човек, който е открил тези мистични тунели – засмя се насила Жак, за да подчертае абсурдността на разговора.

            – Друго ще заговориш, като го видиш!

            – Няма да се вра по изоставени бункери и дупки – наежи се Жак. – Още повече през нощта.

            – Нищо такова няма да правим. Ето стигнахме! – Стеф посочи към хълма, разкриващ се пред тях, и разположилото се в основата му заведение. То изпълваше нощта с мека светлина и приятна глъч. През широко отворените му порти, посетители влизаха и излизаха, чуваше се безгрижен смях и подвиквания. Дворът оставаше почти скрит от тежките дървесни корони, ала по-впечатляващо бе заведението, сякаш врязло се в скалната плът на тепето.

            – Да не си решила първо да хапнем? – подразни я Жак. – На празен стомах трудно се мисли.

            – Ти май не искаш да говорим – сопна му се Стеф, докато пресичаха улицата.

            – Ще те изслушам. Може да си поръчаме по бира. Аз черпя – опита се да я подкупи той. Не му се искаше да приключат разговора така и се надяваше да успее да го отклони в друга посока. Беше го грижа за Стеф и от месец се опитваше да я убеди, че трябва да започне някаква работа. Надяваше се, че поне така тя ще започне да общува с други хора и ще преодолее скръбта, налегнала я след преждевременната смърт на съпруга ѝ.

            – Имам пари! – тросна се тя и ядът бързо беляза лицето ѝ с червенина. Така или иначе не смятам да се задържим дълго.

            Жак предпочете да си замълчи и я последва през портите.

            – Градината е пълна – посрещна ги острият глас на възрастна сервитьорка. – Вижте дали вътре ще намерите място – махна им неопределено, докато ги отминаваше.

            – Така или иначе сме се запътили натам – отвърна Стеф по-скоро на себе си.

            Заведението бе все същото, както когато бяха студенти и идваха да хапват там след нощните си запои. Дори покривките, избледнели и износени, не бяха подменени, но това не пречеше мястото да е препълнено.

            – Ще сме късметлии, ако намерим маса до някой прозорец – подхвърли Жак. Под мишниците му се бяха оформили две тъмни петна, а и тениската вече лепнеше на гърба му от пот.

            – Мечтай си. Отиваме към тоалетните.

            – Можеше да кажеш, че ти се ходи като бяхме до нас – свъси вежди той.

            Стеф сякаш не го чу. Като стара хрътка, опитваща се да разбере откъде я викат, тя въртеше глава. Заведението бе претрупано с маси, обградени от скрити под черги и имитации на овчи руна пейки. Покривът приличаше досущ на навес, а от облицования с дъски таван, наравно с полилеите от дървени каруцарски колела, подаваха глави вентилатори, чиито перки немощно се опитваха да прогонят летния зной. Всички маси покрай широко отворените прозорци бяха заети, а глъчката бе оглушителна.

            – Хайде – подкани го Стеф със светнали очи.

            – Отивай, ще те изчакам. Тъкмо ще поръчам – отвърна ѝ с недоумение Жак. Разтърка отново слепоочието си. Главоболието не бе намаляло, напротив беше се усилило. Явно разходката не бе помогнала.

            – Трябва да сме двамата – настоя Стеф.

            – Не си малка.

            – Тръгвай с мен!

            – Чакай – ококори очи Жак, внезапно осъзнал намеренията ѝ, – ти искаш да влезем заедно?

            – Разбира се! Как иначе ще ти докажа, че Земята е плоска – сложи ръце пред гърдите си Стеф.

            – Не сме тийнейджъри, че да вършим подобни неща – възпротиви се на идеята той. – Как въобще ти хрумна да правим подобно нещо? Та аз съм учител!

            – Никой няма да разбере – зениците на Стеф се разшириха и тя заговори бързо: – Видях видео как едни хлапета се промъкват и разглеждат тунелите. Заведението е пълно, никой няма да ни забележи.

            Жак изсумтя тихо.

            – Вече съжалявам, че излязох. Тръгвам си!

            – Ще го направя сама тогава.

            – Вразуми се!

            – Ей, намерете си маса и сядайте, че препречвате пътя – скастри ги шишкав келнер и ги разбута за да мине.

            – Може ли да седнем, ей там, в ъгъла? – Стеф посочи масата в дъното.

            – Настанявайте се, но ще трябва да почакате за меню. Днес е пълно – отвърна ѝ келнерът и продължи да снове между масите.

            – Видя ли? – отправи се към масата Стеф, лепнала победоносна усмивка на лицето си. С провиснали рамене Жак я последва.

            – Хайде да го обсъдим – опита да я разубеди отново той.

            – Няма какво да обсъждаме. И ти си бил там. Тоалетната е в бункера. Виждал си голямата стоманена врата с колелото на нея.

            – Да, но е само това. Там няма нищо друго!

            – Напротив – Стеф се приведе към него и зашепна заговорнически. – В дамската тоалетна има скрита врата. Ако я бутнеш може да влезеш навътре в бункера.

            – И какво ще видим там – прах, паяжини и боклуци. Дори няма да има светлини – саркастично подметна Жак и отново разтри слепоочието си.

            – Ще използваме телефоните си. Отделно вътре има ключ за осветлението. Свързано е към това тук.

            – И след това какво? Как влизането в някакъв бункер ще ме убеди, че Земята е плоска?

            – Трябва да го видиш, за да разбереш. Дори да ти разкажа няма да ми повярваш, както не ми вярваш и сега – изрече язвително Стеф и се отдръпна назад. Очите ѝ потъмняха изгубили блясъка си. Сякаш духът ѝ се отдръпна и скри, а тялото ѝ остана като празна черупка.

            – Добре де – започна неуверено Жак. Очите му се местеха от дървената двукрила врата водеща до тоалетните към ширналата се част на заведението. – Ще влезем набързо – направи пауза и се огледа отново. – Но ако има хора или някой влезе направо си тръгваме.

            – Дори няма да разберат, че сме изчезнали. – Лицето на Стеф грейна.

            – Ако ни хванат, докато сме в дамската тоалетна, ще кажеш, че си си изпуснала телефона в тоалетната и си ме викнала да го извадя.

            – Не бъди наивен – присмя му се тя. – Да не мислиш, че не са се нагледали на подобни пиянски изпълнения. Ще решат, че сме поредните влезли за един бърз секс и тръпката. Няма какво да се обясняваме.

            – Това никак не ми харесва – натърти Жак, но все пак се изправи и я последва.

            Двамата се запътиха бързо към двукрилата врата. Погледнати в гръб изглеждаха като двойка след спор. Тя с уверена стъпка и вирната глава, крачка пред него. Той, леко приведен, като дърво готово да се пречупи всеки миг. Никой в заведението не им обърна внимание когато крилата на вратите хлопнаха зад гърбовете им, освен дребният гекон застанал на ръба на прозореца. Гущерът подскочи сънено и побърза да изпълзи навън.

            Коридорът пред тях се извиваше под остър ъгъл сякаш за да се напасне към входа на бункера. Нито поставеният паркет, нито пък малките бели теракотени плочки, с които бяха облицовани стените, успяваха да скрият първоначалното му предназначение. Това бе вход към едно от бомбоубежищата на града. Реликва от отминали времена.

            Две огромни железни врати зееха отворени в нишите си. На всяка от тях имаше колело подобно на корабен рул. Между тях се виждаше оригиналната настилка на бункера. Потъмнял от времето бетон. Таванът бе извит като на тунел. В десния му край, там, където свършваха плочките, се виждаше тръбата по която преминаваха кабелите за осветлението.

            – Видя ли? – обърна се с победоносна усмивка към Жак Стеф. – Фасулска работа.

            – Тепърва трябва да влезем в тоалетната – просъска ѝ той.

            – Това дори е по-лесно. Изчакай за малко тук – прошепна тя и се пъхна през врата на женската тоалетна.

            Жак остана отвън. Надяваше се тоалетната да е заета или някой да ги прекъсне. Не му се искаше да влиза вътре, а още по-малко му се щеше някой да ги хване в крачка. Коремът му се сви на топка. Освен главоболието май щеше да получи и киселини. Мисълта, че може би трябваше да я спре още там, на улицата, не му даваше мира. Да се впуска в подобно глупаво начинание бе като да подхранва заблудата ѝ.

            – Хайде – стресна го гласът на Стеф. Бе се подала през вратата. Хвана го за ръка и го дръпна към себе си. – Идвай!

            – Някой ще ни види!

            – Вече разхлабих панела.

            – Изобщо не ми харесва това. Нека се махаме!

            – Ако си тръгнеш, ще се развикам!

            Жак спря. Зъбите му изскърцаха, когато челюстите му се сключиха като лешникотрошачка. Главоболието го напусна за миг, изместено от паника и яд. Пръстите му се свиваха в юмруци, след което се отпускаха безсилно. Гласът му излезе задавено.

            – Не би посмяла!

            – Ох, само те ебавах – погледна го неразбиращо Стеф. – Трябва да се видиш отстрани. Гледай колко сериозен стана. Да не се разсърди?

            Преди да успее да ѝ отговори каквото и да е, тя отвори една от кабинките. Зад тоалетната чиния имаше черна пролука. Приличаше на разместен декор, зад който се подаваше празнота. Стеф влезе в кабинката и натисна панела с рамо. Чу се стържене на желязо в камък и процепът се разшири. Мракът, дебнещ отзад, погълна още една част от светлината в тоалетната.

            – Мисля, че е заяла – Стеф му направи място. – Опитай да я бутнеш ти.

            Жак преглътна. Гърлото му бе пресъхнало, а сърцето му биеше бясно, все едно е на първа среща. Доближи се до панела и мракът, подаващ се от процепа, изсмука като пиявица топлината край него. Изобщо не му се искаше да го прави, а и главоболието се бе завърнало с пълна сила.

            Чу се приглушен глас, идващ от коридора отвън. Студена пот изби по гърба му, докато опрял рамо о панела натискаше с всички сили. Панелът се отмести с протяжно скърцане. Мракът сграбчи хищно още от светлината и без да мисли Жак се провря през процепа. Стеф го избута по-навътре в студената прегръдка на тъмнината. Последното, което видя бе напрегнато лице на приятелката си, докато се опитва да затвори панела. Накрая мракът погълна и последната тънка ивици светлина.

            Страхът се плъзна като хладно лепкаво пипало по гърба на Жак. Изведнъж останал без едно от сетивата си, той се почувства уязвим. Стори му се, че нещо прошумолява вляво от него. Завъртя глава в посока на шума, но не видя нищо. Беше го страх да протегне дори ръка. Ужасяваше се от възможността вместо да докосне хладната стена да усети слузестата плът на чудовище, дебнещо в мрака.

            Нещо го сграбчи за ръката и Жак подскочи. Викът му така и не напусна пресъхналото и стегнало се от ужас гърло. Вместо това въздухът изсвистя хрипливо от дробовете му, а Жак се закашля.

            – Нищо не виждам в тази тъмница – прошепна Стеф и го придърпа към себе си. – Може ли да светнеш с телефона си? Моят не го намирам в раницата.

            Жак успя само да кимне. Мислите му бавно се връщаха по местата си, прогонвайки нелепия страх, завърнал се от детството му.

            – Д-да – насили се да отговори той, досетил се, че тя няма как да види кимването му.

            – Ще използваме твоя телефон засега. Моят ще остане за резерва.

            Жак най-накрая успя да включи фенера на телефона си и освети помещението. Следвайки лъча светлина прецени, че е около четири на четири метра. Празно, ако се изключи натрупалия се през годините прах. От отсрещната стена като черно око ги наблюдаваше малка врата. Сякаш привлечена от мрака Стеф запристъпва към вратата.

            – Идваш ли? – подкани го.

            – Все още може да се върнем. – Последен отчаян опит да я вразуми и откаже.

            – Не, вече сме толкова близо. Защо да се отказваме сега?

            – Нямаше ли да ми доказваш, че Земята е плоска?

            – И ще го направя. Само трябва да стигнем до... Какви са тези неща? – Стеф посочи три огромни и покрити с ръжда цилиндъра, извити в единия край като черупката на охлюв.

            – Промишлени вентилатори за въздух. – Жак разтърка основата на носа си. – Не виждам смисъл въобще да сме тук.

            – Ако не бе толкова упорит и уверен в знанията си, щеше да разбереш. – Тя се отдалечи от него. Спря се и наклони глава на една страна. Жак познаваше тази поза – Стеф водеше вътрешна битка. Накрая тя издиша шумно и се завъртя към него. – Тунелите под града свързват седемте хълма. Когато са изграждали бункера, са се натъкнали на тях.

            – Добре, дори да приемем, че е вярно, какво от това? Не доказва теорията ти за плоската Земя.

            – Напротив. В една от залите са открили нещо, което ги е объркало. Може би дори уплашило.

            – Ако беше толкова страшно, щяха отдавна да са го засипали с бетон и нямаше да обикаляме из тези коридори.

            – Не са могли. Точно затова са се уплашили.

            – Все някой щеше да разкаже.

            – Чакай! – Стеф се завъртя объркано. Погледът ѝ се опитваше да открие нещо зад завесата от плътен мрак. – Можеш ли да осветиш пода?

            – Изгубихме ли се?

            – Не, досега вървяхме само направо. Тук някъде трябва да има коридор, свиващ вляво.

            Вместо да освети пода, той насочи лъча светлина към ниския таван на стаята. Някъде там трябваше да има тръба, през която минаваха комуникационните и захранващи кабели на бункера.

            – Ето! – посочи Жак, когато я видя – червена тръба в десния ъгъл на стаята. На лицето на Стеф се изписа недоумение и той побърза да ѝ обясни. – Това са кабели. Те ще ни отведат към отклонението, което търсиш.

            – Гениален си!

            – Само логика, нищо повече – сви рамене Жак.

            Двамата последваха тръбата. Жак се запита дали и Тезей се чувствал несигурен и уплашен, докато е обикалял из мрачния лабиринт. Стъпките им отекваха в празните помещения. Стеф крачеше пред него, но вече някак неуверено. Отклонението, което търсеше, все не идваше.

            – Трябва да се връщаме – наруши мълчанието Жак. – Батерията на телефона ми е под половината.

            – Само още малко. Сигурна съм, че е някъде тук. Гледах видеото няколко пъти.

            – А ако са били в друг бункер?

            – Не, в този бяха – Стеф се обърна към него и потърси погледа му. – Знам, че е тук. Когато показваха стаята, едното момче спомена, че са свили вляво.

            – Виж, тръбата се разклонява тук, но няма врата. Влиза в някаква вентилационна шахта или отдушник.

            – Но...

            – Няма но, нека се връщаме. Достатъчно време изгубихме.

            – Повдигни ме!

            – Какво?

            – Ох, ще го направя и сама – Стеф протегна ръце и се набра към отдушника.

            – Ти си луда! – понечи да я дръпне Жак. – Ще се заклещиш и после...

            – Млъкни и вдигни телефона! Искам само да надникна.

            – И после си тръгваме! – натърти раздразнено той и вдигна телефона към шахтата.

            – Знаех си!– извика Стеф. – Знаех си! Там е! Мисля, че го виждам.

            Още преди Жак да успее да каже каквото и да е, тя се запровира през тесния отвор на шахтата. До него достигаха пъшкането ѝ и търкането на раницата ѝ в циментовата повърхност. Бе останал сам в мрака, вдигнал своя неонов факел, същински родоски колос.

            Надигна се на пръсти, за да види какво става. Шахтата бе празна, а от другия край го лъхна студениятв дъх на мастиления мрак. Жак изкрещя и отскочи назад. Нещо бяло и рошаво се мярна от другата страна на шахтата.

            – Какво? – чу разтревожения глас на Стеф. Явно не бе осъзнала, че е загубила шапката и цялата е покрита с валма прах и паяжини. – Какво става от другата страна?

            – Н-нищо – излъга пребледнелият мъж. Сърцето му все още бясно блъскаше в гърдите му. – Май видях плъх.

            – В шахтата ли? – долетя гласът ѝ от другата страна. – Въобще не се бях замисляла за тях. Уф, полазиха ме тръпки.

            – Тук, в коридора.

            – Идваш ли?

            – Никакъв начин да се навра в тази тясна дупка!

            – Трябва, защото това което искам да ти покажа е тук.

            – Снимай го с телефона си и ще ми го покажеш после.

            – Трябва да го видиш иначе няма да разбереш. – Тя направи пауза след което продължи: – За какво въобще дойдохме до тук, Жак? Нали искаше доказателство. Е, то е тук. Какво, ще останеш там и цял живот ще се чудиш дали не си сгрешил?

            – Аз не греша – извика Жак – Науката не греши.

            – Добре, тогава ела и ме опровергай! – предизвика го Стеф.

            – Майната му! – изкрещя Жак, размахвайки безсилно ръце сякаш за да прогони главоболието и раздразнението си.

            С един скок той се озова наполовина в шахтата. Потърси опора с краката, за да се избута навътре. Бетонът жулеше кожата по ръцете му с хладния си допир. Жак се заизвива и запровира напред. Имаше усещането, че мракът зад него се свива и приближава като чудовищна черна гъсеница, под чието туловище скоро щеше да бъде премазан.

            Пръстите му сграбчиха ръба на шахтата. Мускулите на ръцете му се напрегнаха от усилие, докато се опитваше да се измъкне от тясната като гроб шахта. Изстреля се в празното пространство, увисна за миг там, разперил ръце в търсене на опора, преди гравитацията да го придърпа към себе си.

            – Внимавай! – изпуфтя Стеф, опитвайки се да го задържи преди да е успял да събори и двама им на земята.

            – Благодаря – прегърна я Жак, веднъж стъпил на прашния под.

            – Тепърва ще ми благодариш – отдръпна се смутено Стеф. – Сега ще ти отворя очите и ще разбереш, че си живял в лъжа. – Тя се завъртя, посочвайки с ръка нещо скрито в тъмнината на залата. – Та-да!

            Светлината от телефона проследи описаната от ръката ѝ дъга. Под лъчите ѝ се разкри оглозганият метален скелет на изчислителен модул. От него, като туфи коса, стърчаха кабели. Подът бе посипани с десетки изтръгнати платки. Пробягващият лъч на фенера за миг се спря върху два големи монитора, които се блещеха насреща им като празни очни кухини. Някой бе пръснал екраните им.

            – Ето – нетърпеливо сграбчи ръката му Стеф и насочи светлината към пулта в центъра на стаята.

            Огромен, извисяващ се почти метър над земята, пултът се извиваше като подкова. Повърхността му бе покрита с квадратни бутони от пожълтяла пластмаса. Основата му сякаш израстваше от бетонния под.

            – Може ли да го осветиш. По бутоните има текст.

            Жак се приближи към пулта и насочи светлината от телефона към тях. Вниманието му привлякоха два, оцветени в ярко червено. Приведе се, за да прочете написаното върху повърхността им и усети как главоболието пронизва тила му и пъпли нагоре. Стисна зъби и се фокусира върху двата бутона. „Вкл.“ и „Изкл.“.

            – Нищо особено. – Вдигна поглед и бавно раздвижи глава в безуспешен опит да прогони болката.

            – Виж под тях! Ето, виж бутоните. Включи слънце – Стеф зачете надписите върху бутоните. – Включи планета, включи звезди, яркост едно, яркост две. Ето и включи луна! Има и бутони за изключване!

            – Да, има бутони с надписи, и какво от това? – Наложи му се да се подпре на пулта, защото главоболието заплашваше да разцепи главата му. – Нека се връщаме вече.

            – Наистина ли не разбираш? Използвали са ги, за да управляват планетата, луната и слънцето. Това е доказателство, че Земята е плоска! Един механизъм.

            – Глупости! – Жак стискаше с побелели пръсти пулта, плувнал в пот от усилие да пребори главоболието. – Тези бутони сигурно са за някаква система за осветление на бункера. Може да са контролирали вътрешния цикъл, за да наподобява деня и нощта, ако се е наложело да останат за дълъг период.

            – Жак, добре ли си? – Гласът на Стеф потрепери. Тя протегна ръце към него, спря се за момент, сякаш размислила и ги отпусна.

            – Да. Дай ми само минута и ще се оправя. – Бели петна затанцуваха пред стиснатите му клепачи. – Мисля, че имам мигрена.

            – Ще направя няколко снимки и тръгваме.

            – Обещавам да не мърдам – опита да се пошегува той въпреки засилващата се болка.

            – Май ти няма нищо. Да не се преструваш, за да излезем оттук?

            – Ето, разкри плана ми. Ударих си главата само за да се махна по-скоро от тук.

            – Или не искаш да видиш истината, доказателствата, че Земята е плоска?

            – Та това са просто бутони с надписи! – Болката заблъска главата му като чук. – Може някой шегаджия да го е направил. Мислиш ли, че ако нашите управляващи или руснаците имаха подобна сила нямаше да я използват, за да покорят целия свят?

            – Може би са се уплашили. Помисли си само как подобно разкритие би разтърсило света. Хората ще трябва да преосмислят не само науката, но и вярванията си. Щеше да настъпи хаос, водещ до края на Съветския съюз и дори света.

            – Тогава защо не са го разрушили или затрупали под тонове цимент и скали? – почти изкрещя Жак.

            – М-м-може би не са успели или са се страхували от нещо... – Стеф протегна ръка към един от бутоните.

            Болката стана нетърпима. Нещо вътре в главата му не бе наред. Сякаш в черепа му подскачаше нажежен до бяло куршум. Жилваше го бързо и безмилостно, карайки го да загуби представа за посока и време. Макар да стискаше клепачи, ярката бяла светлина го заслепяваше. Светът се завъртя и на него му се прииска да припадне или направо да умре. Стори му се, че чува вик. Не разбра кой крещи, той или Стеф. Погълнат от изпепеляваща болка светът изчезна.

 

            Стеф дойде в съзнание с ням писък. Отне ѝ време преди очите ѝ да привикнат с твърде ярката светлина и да разбере, че се намира в непозната за нея стая. Стените изглеждаха като облицовани с метални люспи. Тя протегна ръка и прокара пръсти по най-близката. Под пръстите ѝ люспите се раздвижиха бавно и тя се отдръпна с приглушен вик.

            Все още замаяна Стеф се надигна на крака. Люспите потрепваха, оживели при всяко нейно движение, а твърде тясното помещение сияеше като излято от месинг. Никъде не се виждаше врата или прозорец. От отвора в тавана, оформен от люспите, струеше светлина. Единствено подът не бе покрит с тях.

            Стеф пристъпи предпазливо към една от стените. Люспите проследиха движението ѝ с тих шум. Тя протегна ръка и притисна пръсти към стената. Люспите са раздвижиха под върховете на пръстите ѝ, ала стената не поддаде. Ядосана Стеф ритна стената. За нейна изненада тя се вдлъбна за миг, но отново възвърна формата си. Обзе я паника и Стеф заблъска по стената с ръце и крака. Накрая се принуди да спре защото крайниците ѝ запулсираха болезнено, а стената не бе помръднала.

            Отпусна се на пода и сви крака. Сякаш оживели, люспите отразиха движението ѝ. Стеф свали една от обувките си и започна да масажира натъртеното си стъпалото. Люспите по стената продължаваха да се движат с тих шепот. Стеф изруга в безсилието си, сграбчи обувката и я запрати срещу стената. Вместо обаче да отскочи от повърхността, обувката премина през нея и тупна звучно от другата страна. Стеф смъкна и другата си обувка и я запокити по стената. Люспите прошумоляха и сякаш се отдръпнаха, пропускайки обувката.

            Стеф се приближи до стената и пръстите ѝ трескаво затърсиха пролука сред люспите, там където бяха преминали обувките. Нищо. Люспите се спускаха още преди пръстите ѝ да успеят да се приплъзнат под тях. Когато опря гръб о стената я обзе неприятното усещане, че бавно пропада назад, сякаш се е отпуснала в легло с твърде мек дюшек. Стресната тя отскочи, а люспите потрепериха, проследявайки движението ѝ.

            С разтуптяно сърце тя отново положи ръка на повърхността. Сега люспите се притиснаха една в друга като непробиваема броня. Очите на жената се разшириха от удивление. Ръцете ѝ се плъзнаха по раменете ѝ и тя усети презрамките на раницата. Смъкна я от гърба си и изсипа съдържанието ѝ на пода. Телефонът ѝ бе там.

            – Да! – извика триумфално и го вдигна.

            Радостта ѝ обаче бе кратка. Екранът му бе угаснал и не искаше да се включва колкото и настоятелно Стеф да натискаше бутона. Отчаяна тя го запрати далеч от себе си. Телефонът се плъзна по пода и премина наполовина през стената.

            Щом забеляза това Стеф се хвърли на колене към него. С огромно усилие на волята се възпря да не го докосва, докато развълнувано ѝ сърце се успокои, а ръцете ѝ спрат да треперят. Не искаше да избута телефона през стената и да се лиши от него. Улови го внимателно за единия край и подръпна. Телефонът се изплъзна без съпротивление от стената. Предпазливо Стеф го притисна обратно към нея. Люспите се разтвориха и той премина наполовина. Стеф продължи да го бута, докато пръстите ѝ не докоснаха люспите. Тогава те се затвориха и втвърдиха. Пръстите ѝ не успяваха да преминат през тях колкото и да притискаше телефона. Накрая се принуди да го извади. Огледа го внимателно и не откри никакви драскотини или промени по него.

            Пъхна ръката си в раницата и я притисна към стената. Люспите се подредиха и втвърдиха. Стеф отдръпна ръката си и избута раницата. Люспите се раздвижиха и раницата премина. Тя притисна ръка след раницата, надявайки се да я използва като тунел. Люспите зашумяха и избутаха раницата и ръката ѝ.

            – Мамка му! Защо предметите преминават, а аз не мога!

            Сви се отчаяна и стисна очи, борейки се с надигащата се паника. Заклати се напред назад върху босите си крака. Пръстите ѝ зашариха между кичурите коса сякаш се опитваха да уловят някоя избягала мисъл. Вместо това се вкопчваха в някой косъм и го отскубваха.

            Младата жена скочи рязко на краката си. Тя се притисна към отсрещната стена, опитвайки се да не обръща внимание на люспите, проследяващи движението ѝ с неспокоен шепот. Разперените ѝ ръце заопипваха люспестата стена в търсене на опора. Миг колебание и Стеф се хвърли към стената, през която бяха преминали обувките ѝ. Челото ѝ се удари глухо в твърдите люспи, а главата ѝ отскочи назад.

            Стеф едва се задържа на крака. Опипа челото си, пръстите ѝ следваха отбелязалите се от съприкосновението със стената очертанията на люспите. Залитайки тя се отдалечи от стената. Изкрещя и се хвърли към нея отново, блъскайки я с глава. Челото ѝ се плъзна по люспите, оставяйки кървава диря. Стаята притъмня за миг. Само миг, но тя усети как стената потрепва под ръцете ѝ. Люспите вече не шепнеха. Жужаха нервно. Тя не им обърна внимание.

            Замаяна, хриптейки и заслепена от болка, тя се отдалечи бавно. Засили се към стената. Краката ѝ поддадоха и Стеф размаха панически ръце, за да не се строполи. Болката от удара в стената разцепи спускащия се мрак в главата ѝ като мълния и Стеф се притисна към стената. Всичко потъмня и тя изгуби съзнание.

 

            Нямаше представа колко време е прекарала свита на кълбо върху студения под. Когато най-сетне се престраши да отвори очи, видя пред себе си прашната си обувка. Заля я облекчение, последвано от дива радост – абсурдната ѝ идея бе проработила. Явно стената я бе пропуснала когато бе изпаднала в безсъзнание. Затворник на собствения си ум, помисли Стеф и се засмя. Радостта ѝ не продължи дълго. С пулсираща тъпа болка главата ѝ ѝ напомни през какво бе преминала.

            Огледа се. Намираше се срещу стаята, от която се бе измъкнала, но люспите по стената от тази страна изглеждаха почти прозрачна. Виждаше раницата си, останала на пода, и разпиляното ѝ съдържание. Изправи се предпазливо и прокара ръка по повърхността Усещането бе като да притиснеш показалец към чаша пълна до ръба с вода. Пръстите ѝ срещнаха леко съпротивление преди да преминат от другата страна. Стеф ги дръпна и изсъска от болка заради рязкото движение. Отново притисна пръсти, остави ги да преминат през стената и след това ги изтегли. Явно стената не спираше никого да влезе.

            Внимателно изтегли раницата и телефона си. Не се осмели да се протегне по-далеч, защото се страхуваше да не бъде засмукана отново в стаята. Най-сетне свободна, тя се отпусна на пода. Главата ѝ продължаваше да пулсира ритмично. Изправи се до седнало положение и трескаво обу обувките си.

            Движение по стената я накара да завърти глава. Люспите сега блестяха в стотици различни цветове. Потрепваха бавно, изпълвайки коридора с шепота си. Пред смаяния поглед на Стеф се оформиха груби щрихи и коридорът заприлича на нашарен с пещерни рисунки. Първо чертички и кръгчета. Стеф различи сред тях човешка фигура. Люспите шумяха, рисувайки все по-сложни картини, които постепенно придобиваха форма и цвят.

            Хипнотизирана от движещите се цветове, Стеф се надигна и пристъпи към стената. Очите ѝ смаяно различиха огромна геометрична фигура, образувана от стотици малки люспи. Струваше ѝ се позната. Мозъкът ѝ, доволен да се откъсне от изпитания ужас, се зарови в чекмеджетата на спомените ѝ. Зикурат – думата изникна в съзнанието ѝ.

            Толкова голям, че Стеф трябваше да отстъпи няколко крачки, за да го обхване с поглед и едва тогава успя да различи и дребните фигури в основата му. Опита се да си спомни дали бяха там, когато видя зикурата за пръв път или люспите ги бяха оформили по-късно, но напрежението в главата ѝ се засили.

            Люспите по стената, сякаш доловили погледа ѝ, се оживиха. Дребните фигури трепваха, а отблясъците от люспите създаваха илюзията, че те се движат. Любопитството ѝ привлякоха няколко човечета, които изкачваха храма. Изви глава нагоре, за да види към какво се катерят. Имаше фигура на върха на зикурата. Приличаше на човешка, но нещо не бе наред в нея.

            Не успя да различи добре фигурата, застанала на върха на храма, затова обърна очи към останалите човечета, събрали се в основата му. Няколко бяха коленичили пред друга фигура и Стеф отбеляза приликите с първата. Пристъпи, за да я разгледа по-добре. Приличаше на висок човек, но с някак удължено лицето, вдигнал изрисувана със зелени люспи ръка сякаш поучава останалите.

            Запленена от рисунките Стеф ги последва по коридора. Люспите продължиха да издават тих шепот, от който рисунките по тях изглеждаха като живи. Картината се смени. Стената сега бе покрита със златисти люспи, сред които, като в море от пясък, се виждаха човешки фигури. Появи се зеленина, а след нея град. Стеф нямаше представа кой е, но позна това което бе в края му. Огромна пирамида.

            Около нея имаше десетки от човекоподобните същества и Стеф ги разгледа по-добре. Това което ги отличаваше от човеците бяха ярките цветове, издълженото като муцуна лице и странните опашки. Човешки фигури отново бяха струпани около тях. Поднасяха им храна, сякаш ги слушаха, а някои дори записваха върху папирус.

            Стеф почувства, че нещо в тази сцена е неправилно, нередно. Тя побърза да се отдалечи от нея само за да попадне на следващата. Сред поля от жълти люспи се издигаше мраморен град. Стеф разпозна Пантеона и го доближи, за да му се възхити. Вместо това отскочи ужасена. Люспите се бяха размърдали, изрисувайки същите гущероподобни фигури.

            Сърцето ѝ заби бързо, а нещо в нея я подтикна да бяга. Стеф последва импулса без да се замисли, но не успя да откъсне очи от картините, които продължиха да се сменят. Мраморното море се превърна в гъста джунгла, сред която се издигаха нови зикурати. Отново съзря гущероподобни фигури. Телата им бяха окичени с пера, а край тях лежаха проснати по очи човечета.

            Постепенно картините бяха накъсани от ниши в стената. Всяка от тях представляваше малка стаичка със заемащ цялата предна стена прозорец, зад който се виждаха посърналите лица на хора. Поне така ѝ изглеждаше на пръв поглед. Стеф се спря пред една от прозрачните стени и с ужас забеляза, че лицата и телата им бяха със странни, несиметрични размери. Те обаче или не я виждаха, или не даваха признак, че я бяха забелязали да преминава покрай тях.

            Отмина нов завой, зад който се разкриха още ниши. За разлика от предходните, тези бяха заети само от по един човек. Същите странни хора. Стеф вече подтичваше уплашена и объркана от видяното.

            Един от затворниците завъртя лице към нея и тя отскочи. Притисна ръка към устата си. Лицето бе издължено и покрито с кафеникави люспи, а очите, немигащи и жълти, следяха всяко нейно движение. Изглеждаше досущ като гущеровите фигури от картините. Съществото отвърна поглед от нея и се зае да дращи и разкъсва кожата на лявата си ръка. Усещането за студенина в погледа на съществото не напусна Стеф дори когато отмина клетката му.

            Всяка следваща нейна крачка бе като разходка в панаир на ужасите. Човешките черти се изличаваха, изродени в гущероподобни. Люспи, нокти, остри зъби, немигащи очи, мембрани вместо уши. Това, което я караше да продължи напред вместо да крещи, бе любопитството и слабата надежда да открие изход от този кошмар.

            Спря се пред една от нишите и едва сподави вика си. Различи на пода позната фигура. Жак! Люспите по тавана се извиваха като фуния надолу и осветяваха лицето му. Треперещ и блед под ярката светлина, той бе свил крайниците си под неестествен ъгъл. Цялото му тяло потръпваше сякаш е в треска, а дъхът му се изплъзваше през стиснатите зъби с хриптене.

            Стеф се втурна през прозрачната стена. Отчаяна и ужасена тя размаха юмрук към светлината струяща от тавана. Люспите прошумоляха и светлината се насочи към лицето ѝ. Стеф стисна клепачи и сграбчи мятащия се на пода мъж. Той не реагира, затова тя се вкопчи в него с две ръце и задърпа.

            Чу се неприятния звук на разкъсана плът. Стеф полетя назад и се строполи на пода. Изпищя когато видя, че стиска отделилата се като латексова ръкавица окървавената кожа от ръката на Жак. Ужасът, който я бе обзел, сякаш вля нови, непознати сили в тялото ѝ, тя захвърли парчето кожа и се спусна към гърчещия се мъж. Разкъса долната част на тениската му и се опита да превърже окървавената му ръка. Вместо плът и кръв, под слузестата повърхност се подаваха люспи.

            – Какво са ти сторили? – изстена Стеф, притискайки тялото му към себе си.

            Прегърна го през кръста, напрегна всичките си мускули и се опита да го повдигне. Чу звука на разкъсваща се плът, но не го пусна. Мускулите ѝ запротестираха, парлива болка се разнесе по тях. Крещейки от усилие успя да повдигне изпадналия в безсъзнание мъж от земята. Едва не се строполи на пода с него. С неистови усилия се задържа на краката си и бавно запристъпва назад.

            Усети мекия пружиниращ допир на стената преди да премине през нея, влачейки Жак. Едва когато бе успяла да го измъкне в коридора го пусна на земята и се строполи до него. Пред очите ѝ затанцуваха черни петна. Погледът ѝ се премрежи и силите ѝ най-накрая я напуснаха.

 

            Беше се надигнала твърде рязко и удари челото си в нещо твърдо.

            – Можеше да кажеш „Да, добре съм“, вместо да ми разбиваш зъбите.

            Отвори очи и видя Жак, надвесен над нея. Лицето му бе болезнено изкривено и бледо като восъчна маска.

            – Изглеждаш ужасно – усмихна му се уморено Стеф. С облекчение забеляза, че са все още в коридора.

            – Ти също не изглеждаш особено добре – отвърна на усмивката ѝ Жак. Тънките му устни разкриха два низа ситни, остри зъби.

            Тя опита да се надигне. Вместо това извика и се сви от силната болка в главата. Усети как Жак я подхваща и повдига. Прииска ѝ се да отпусне глава на рамото му, но това което бе зърнала я накара да се отдръпне.

            – Какво се е случило с теб? – Стеф не можеше да откъсне поглед от люспестата лапа заменила ръката на Жак.

            – Видях един куп странни рисунки с гущероподобни хора и пирамиди – продължи да говори без да дочака отговора му. Люспестата лапа я плашеше повече отколкото бе склонна да признае. – Вече започвам да си мисля, че освен плоска Земята е населявана и от рептили.

            – Стеф, спри и ме чуй – Жак се опита да я улови за раменете, ала твърде късно осъзна, че посяга към нея с люспестата си ръка. Стеф извика уплашено и отскочи. – Извинявай. Трябва да ме изслушаш.

            – Нали не си от тях? – тя отстъпи, увеличавайки разстоянието помежду им.

            – Аз... Стеф, аз съм Жак.

            – Господи, ти си от тях!

            – За бога, аз съм ти приятел!

            – Жак, коя е любимата ти бира? – попита го Стеф впила изпитателен поглед в лицето му. Въпреки болката, пулсираща в главата ѝ, бе готова да избяга.

            – Квак – погледна я укорително той. – Това съм аз.

            – А може да се преструваш на него – отказваше да му повярва Стеф.

            – Аз съм Жак, тук – той посочи първо главата си, а след това и сърцето си, – и тук, без значение как изглеждам. Дори с това – Жак вдигна уродливата лапа пред лицето – ние не сме твърде различни.

            – Какво имаш предвид? – Стеф присви очи.

            – Помисли, как успя да си взаимодействаш със стените? – Жак прокара лапата си по стената и люспите откликнаха с шепот при допира.

            – Нямам представа. – Очите ѝ нервно шареха в търсене на път за бягство. – От Земята ли си?

            – Стеф, Земята не съществува. – Стори ѝ се, че Жак произнася думите твърде бавно.

            – Изгубил си ума си, а после аз съм била хахо! – Стеф избухна в истеричен смях.

            – Земята е унищожена. Предците ти, хората, са я унищожили. Ние сме събрали каквото успеем. Изградили сме нов свят за хората спрямо техните вярвания. – Люспите зад гърба на Жак се размърдаха, превръщайки думите му в картини. – Използвахме биологичен материал, съхранен от земните учени, за да възродим флората и фауната. От хората не бе останало много, затова запълнихме празнините с части от нашето ДНК. Разбираш ли, почти нищо не бе останало от човешкия свят.

            – Онази светлина, направила ти е нещо. Сигурно е бърникала в главата ти. Говориш небивалици! – Тя се отдръпна назад и обви раменете си с ръце. – Плашиш ме.

            – Не са небивалици. Искахме да разберем защо хората са се самоунищожили, за да не допуснем това да се случи и с нас.

            – Кои вас, Жак? Някаква мистериозна организация? И престани да говориш за хората все едно не си човек.

            – Доказателството е пред теб, а ти отказваш да повярваш! – Жак размаха изродената си лапа, посочвайки люспестите стени, които зашептяха при движението му.

            – Не ти вярвам! – изкрещя отчаяна Стеф. – Не може да ми го причиниш!

            – Вече трябва да си разбрала какво съм. – Той притисна лапата си към стената. Люспите се отдръпнаха, разкривайки сребриста плоскост. Нещо изписука и се отвори врата. – Последвай ме – каза и продължи сякаш говореше на себе си, – за да те спася.

            – Искам да ми разкажеш всичко – едва отрони Стеф. Все още не можеше да приеме това което бе чула. Трябваше да мисли за нещо друго.

            – Тогава спри да ме прекъсваш и ме следвай.

            Поведе я през тесен коридор. Лъхна я миризма на канела и гниещи листа.

            – Какво имаше предвид като каза, че сте направили планетата според вярванията ни? Да не искаш да кажеш, че истинската Земя е кръгла? – Направи опит да върне разговорът към нещо познато и безопасно.

            – Да, кръгла е.

            – Мамка му! Измисли си го!

            – Не съм, но това не е важно. Важното е, че когато предците ми са създавали клонингите на хората не са знаели точно в кой период се е зародил поривът ви за самоунищожение. – Стените на коридора изглеждаха като смачкани, сякаш някой ги бе удрял с огромен чук. През тях, като вени изпъкваха множество пулсиращи тръби, които излъчваха слаба флуоресцентна светлина. Нямаше и помен от люспите. – И това е причината да са решили да започнат от най-ранния период, за който са имали информация. За жалост човечеството не ни улеснило, защото е оставило твърде много различни вярвания и митове.

            – Представи си, някои от нас е трябвало да ги учат в училище.

            – Решението е било светът да се оформя спрямо колективното съзнание – продължи Жак, без да обръща внимание на саркастичната ѝ забележка. – Ако много хора вярват, че Земята е плоска, то тя ще е плоска. Ако се зароди вярване и се разпространи достатъчно, то машините, грижещи се за света ви, ще го изпълнят.

            – Играете си на богове, а?

            – Не. Само регулираме вярванията ви.

            – И как въобще става това.

            – С образование. Училища, университети и колежи. Стимулираме и оформяме съзнанието на следващото поколение. Предаваме му знанията, които вече сте били открили и изкореняваме старите.

            – Тогава какъв ви е проблемът с конспирациите?

            Жак я погледна невярващо.

            – Опасни са, Стеф. Ако твърде много хора вярват, че Земята е плоска, това ще създаде дупка в науката и логическото ви мислене. Този вакуум ще ви засмуче в бездната на лудостта. Вече се е случвало няколко пъти.– Жак сви рамене.

            – Да не би да се опитваш да ме убедиш, че сте някакви пацифисти, а не чудовища играещи си с животите и умовете ни?! – Стеф, забравила за страха си, го блъсна към стената.

            – Във вас има част от нашето ДНК. – Жак протегна люспестата си лапа и отметна кичур коса зад ухото на Стеф. Лицето ѝ не успя да скрие обзелото я отвращение. – Да ви пожертваме е все едно да пожертваме децата си.

            – Какви сме ние, Жак? – проплака тя. – Хора, клонинги, някакви изроди? Каква съм аз?

            – Ти си човек, Стеф, но на първо място ти си моя приятелка.

            Озоваха се в ярко осветена зала. Стеф обходи с поглед стотиците извивки, които нагъваха тавана над главите им. Залата бе изпълнена с малки златисти сфери. Някои се издигаха към тавана и изчезваха нагоре, потъвайки в скалите, други се спускаха плавно от него. От тези, които достигаха пода се материализираха високи, гущероподобни същества. Люспите им блестяха във всевъзможни цветове, а телата им бяха препасани с колани със странно изглеждащи инструменти.

            – Ще те кача в една гръмотевична капсула и ще те върна на повърхността – раздвоеният език на Жак се плъзна нервно по плоските му устни.

            – Ами ти?

            – Ще остана тук долу. Трябва да завърша трансформацията си.

            Стеф си го представи като огромен гущер, разтворил пълната си с остри зъби паст над нея и потрепери. Тръсна глава, за да прогони видението.

            – И никой няма да ни спре?

            – Не. Капсулата в главата ми е деактивирана. За тях съм пълноправен член на изследователския екип дори и без да съм завършил трансформацията изцяло.

            – Капсула?

            – В главите ни има капсули които служат като предпазители. – Той почука по слепоочието си с извития нокът на люспестия си пръст. – Когато започнем да мислим твърде много за възможността Земята да е плоска, за извънземни или коя да е конспиративна теория, капсулата се активира, причинявайки ни главоболие. Колкото по-близо сме до истината, толкова по-силна е болката.

            – Защо бихте си го причинили?

            – За да не открием какви сме. Когато сме изпратени сред вас, спомените ни се заличават и получаваме нови. Така е по-лесно да се слеем с хората, а и не застрашаваме проекта.

            Той я побутна напред. Взрял се в краката си Жак сякаш следваше невидим за нея път сред хаотично разпръснатите сфери. Още няколко сфери се издигнаха и преминаха през тавана, последвани от силен гръм.

            – Защо ги наричате гръмотевични? – не се стърпя Стеф, когато спряха пред една празна сфера.

            – Защото издават същия звук когато ускоряват.

            – Това беше разочароващо.

            – Сферите оперират по същия принцип както стените – може да преминеш през тях и да седнеш. – Жак чевръсто защрака с ноктестите си пръсти по гладката златиста повърхност на сферата. – Появяват се с гръмотевична буря, за да прикрием звука и появата им от земята.

            – Искаш да кажеш, че сме под земята? – не сдържа тя учудването си.

            – Да, какво по-добро място да се скрием и да ви наблюдаваме от центъра ѝ?

            – И да си играете на богове. – Стеф го изгледа язвително.

            – Само се възползваме от вашите вярвания.

            – Само че никой не вярва вече в богове мятащи мълнии.

            Жак се усмихна, разкривайки малки остри зъби.

            – Но все още изпитвате страх към това явление.

            Преди тя да успее да възрази или каже още нещо той я избута към сферата. Стеф размаха ръце, докато потъваше в нея, но вместо да тупне на пода тя усети как я обгръща мека мембрана. Въпреки че бе притисната отвсякъде тя успяваше да се движи свободно, а мембраната следваше движенията ѝ.

            Отвътре капсулата бе покрита с гладко сребристо покритие. Стеф така и не разбра от къде идва бледата светлина. Заопипва сребърната повърхност, имитирайки Жак, но не се появиха никакви екрани или холограми. Не откри и скрити копчета или пролуки.

            Без предупреждение капсулата се издигна нагоре. За секунди ускори дотолкова, че Стеф почувства налягането. Едва успяваше да си поеме дъх. Пред очите ѝ затанцуваха черни петна, а ушите ѝ запищяха. Последното, което чу преди да пропадне в мрака, бе силен гръм.

 

            „Доклад №40В–3К–5487931547–Р

 

                       Смятам директното премахване на рискови индивиди за прекалено опасно вмешателство. Едно подобно събитие би породило твърде много въпроси у близките на рисковия индивид. Дори при липсата на роднини и близки се отчита 3.15% шанс за отзвук. Макар отзвукът да е локален, сред хората той може да се разпространи незабелязано. Подобна ситуация би довела до нуждата от по-щателна намеса в човешкото общество и застрашаване на опита.

            Препоръчвам да се придържаме към предложения план за действие. Рисковите индивиди да се извеждат поединично за поставяне на капсула и при особено упорити случаи пълно или частично заличаване на паметта. За момента този метод предоставя 93.7% успеваемост. Въпреки че е по-бавен и инвазивен спрямо индивида, той не засяга толкова силно обществото.

            Предоставям за разглеждане случаят на Стефани Миткова, субект 789415744639. След директна намеса от наша страна за отстраняването на субект 213471123583 в субект 789415744639 се заражда нездрав интерес към конспиративни теории. По-точно теорията за плоската Земя. Въпреки изолирания ѝ начин на живот субектът бе твърде близо до разкриването на истината и убеждаване на друг субект в достоверността ѝ.

            Субект 789415744639 е отстранен своевременно като е получил пълно заличаване на спомените и възпираща капсула. Препоръчвам продължително наблюдение на субект 789415744639 както и на връзките които ще създаде в бъдеще.“

Автор: Ангел Богатинов